Душата ми по детски чиста
опази се сред кал и прах,
единствено стихът на листа,
разказва как до днес живях.
Едничка граница – небето
и песен, шепичка мечти,
и хоризонтът докъдето,
безкраят води. Е, почти.
Крилете – три пъти опрани,
по-бели от и от вишнев цвят,
под тях сто, стигми, триста рани,
в сърцето ми щурчета спят.
Да мразя не изпитвам нужда,
светът от злоба се преви,
аз с думи ласкави събуждам
светулки в нощните треви,
да ми посветят в нощ мъглива,
макар, че знам го наизуст,
съдбовен път е и отива,
до теб любов. Затуй е пуст.
По него – ни пари, ни слава,
един поет, наивник, луд,
сам ориста си извървява
и стихове гори... От студ...
Съдбовен път
© Copyright: Надежда Ангелова, 2026
Свидетельство о публикации №126012407800
Свидетельство о публикации №126012407800
Рецензии