Не стига до никъде но си върви
часовникът. Живи са още,
в душата ми люляци, меки треви
и славей – с рефрен полунощен,
възпял я в красивите сънища блян,
луната, която в небесен талян,
лови и ги пуска стотици души,
и с обич дарява която реши.
Заспали по ъглите тихи, добри,
са думите. Зима е, скреж е.
Щурчетата слуша до ранни зори,
стихът – и по път неизбежен
полита. Далечен и Млечен и бял,
там тебе и мене е в мрака съзрял.
В сърцето му пролет е. Златни коси
разресват мимозите. Мой си... Ще си...
Не иска да съмне. Судено е вън.
Зората сред облаци бели
целува ми римите още насън,
кокичета – в сняг нацъфтели.
https://youtu.be/ShTJXwB16EA?si=bKkUoqbywG-Cs3k3
Предчувствие
© Copyright: Надежда Ангелова, 2026
Свидетельство о публикации №126011704413
Свидетельство о публикации №126011704413
Рецензии