И пътища стотици извървях. Луна и слънце за посока питах,
замесвах хляб от кал или от прах, с вода дъждовна нивга ненапита.
Косите ми разресва с остър трън мълвата хорска. Смях се до премала.
Дете отвътре, циганка отвън за три живота болка изживяла.
Даряваше ми шапка ураган, или плашило кърпената ризка,
в колибата до просяка пиян, душата ми палати не поиска.
Не ме уплаши кучешкия студ. Ни люта злоба. Аз съм си такава.
Върви! - крещеше весел градски луд. На хвърлей си... И мъничко остава.
Тя бе до мен и в църква, и бордей. По сипеи на колене се влачи.
– Да бъдеш като другите недей! – ме молеше сред юди и палачи.
Вървя, пълзя, летя... за теб я крих в душата си от похот лоши думи...
Срещни и прегърни ме ням и тих. Звезда ти нося... Обич помежду ни...
Срещни и прегърни ме ням и тих
© Copyright: Надежда Ангелова, 2026
Свидетельство о публикации №126011007366
Свидетельство о публикации №126011007366
Рецензии