Приказка без край

Цвърчат, разказват приказките стари,
че песничка не знаят ни една,
врабците. В посребрените върхари
как вързал вятър люлка за луна,

свалил звезди, комети, метеори,
в косите ;... Виж колко съм богат.
И в стихове за обич ; говорил,
люлял я над притихналия град.

А тя – стояла някъде, където
студено е и тъмно все сама
приела тихо вятъра в сърцето
и засияла нощната тъма.

Стоя и слушам скрита сред върбите,
реката ромоли ми с глас – кристал:
– Врабците ли? От сой са любопитен,
ще ти разкажа. Ето камък бял,

седни, поете, после опиши я,
красивата им приказка без край...
Гребни от мене шепичка магия
и влюбен ще си...  Само пожелай...

И ето, както чух, така разказвам,
прегърнали се вятър и луна.
Разтворило небето звездна пазва
и опростило тяхната вина.

Градът полека почнал да се буди,
разтрил в почуда сънени очи:
Уж зима е, а виждам пеперуди?
Луна сънува лято... Замълчи!

https://youtu.be/x3bqrwOZT3U?si=RJexBd8sc8046_hw