Лолка вързал за кривата круша,
с черни върви, по-черни от мрака
седнал вятър – орисници слушал,
под дървото и камък заплакал.
Що наричали няма да каже,
онзи вятър, а камъкът ням е,
мене – светла душа в свят продажен,
бързо хвърлили. Бялото знаме,
прекроих и уших си премяна,
и превърнах прокобите в сила.
Любовта срещу мрака въстана
все до мен е... Крилете присвила.
Меч аз нямам. Стихът ми стилет е,
думи с него по камъка драскам.
Отмаляват от болка ръцете,
онзи, белият камък – по ласкав,
е към мен от най-близките люде
и в темела на храма вграден е,
в който все непокорен и буден,
моят дух е пред теб на коле;не,
моя обич. Орисници, думи,
на съдбата си всеки ковач е...
Жерав – камъкът бял помежду ни,
от любов ще танцува и плаче...
Жерав камъкът бял помежду ни
© Copyright: Надежда Ангелова, 2026
Свидетельство о публикации №126010508281
Свидетельство о публикации №126010508281
Рецензии