Навярно тя така роди се – стара.
Все не намясто – литващо листо.
Все чуваше: Защо не се разкара?
Тя бе от друго някакво тесто,
замесена. От песните на птици,
от Млечен път, от книга – все без край,
от думите добри и звездолици,
от топъл вятър, люляци през май,
от котешката нежност малко дива,
покорството на влюбена жена...
Стихът ; всяка болчица приспиващ,
от сребърните съ;лзи на луна...
Вървя по пътя, пада и се вдига,
крилете си изкърпва и гори.
А после жълта, слънчева авлига,
донасяше ; други призори.
И днес, когато много други спряха,
мълвейки си: О, карай, да върви,
тя няма дом. Една луна за стряха,
постеля от посърнали треви,
любов, щурчета триста посред зима,
тя чака теб... Смирена и незрима...
Смирена и незрима
© Copyright: Надежда Ангелова, 2025
Свидетельство о публикации №125122806337
Свидетельство о публикации №125122806337
Рецензии