Нежно милва душите ви с трепетна длан,
моят стих крадешком, отдалече.
И отвежда сърцата по пътя мечтан.
И сме истински падне ли вечер.
И след делник – обесен на шията клуп,
той бленува щурци и авлиги.
Сбира всички лъжи и горчилки накуп,
не заспива дорде изгори ги.
И какво, че наивен е, мъничко луд
и живее основно назаем?
Той е ярката клада в космичния студ
и домът, за когото мечтаем.
И дори и в предзимния сивия град,
с чаша вино, мелодия лека,
той е нашият светъл, красив звездопад,
дълъг път – от човек до човека...
А когато роди се вън изгревът нов
и полека светът се размърда,
ние спим и прегръщаме свойта любов...
Наша орис, тъга и присъда...
Наша орис, тъга и присъда
© Copyright: Надежда Ангелова, 2025
Свидетельство о публикации №125121708225
Свидетельство о публикации №125121708225
Рецензии