Легенда за кокичетата

Живяла някога девойка,
с очи –лазур, коса – ръкойка.   
Смъртта отнесла майка ; отколе,
баща ; дълго ходил като болен.

Цветина – гълъбица бяла,
на тейко си дома въртяла.
В една красива, топла юнска вечер,
баща ; тръгнал някъде далече.

Поспрял пред портата конете
и тихо рекъл: "Слушай, Цвете,
в града дошъл е панаирът вчера,
ще ида, та жена дано намеря.

На теб да бъде майка втора,
да шета из дома, по двора.
И аз за топла дума съм петимен,
отивам, дъще, ти благослови ме"

И чака го, Цветина, чака,
три дни, от утрото, до мрака...
А утрото четвърто вест, донесе,
баща ; стяга сватба за наесен.

Дойде, септември и отмина,
направи зимнина Цветина.
Почисти къща, дворчето премете,
нахрани бързо, напои конете,

запрегна ги баща ;. Бърза,
пискюли алени им върза
и пак пое по прашен път, далечен,
невестата си да довежда вече.

За сватбата каквото помня,
разказвам. Уж бе мила, скромна,
невестата... Децата си доведе...
А за Цветина – весел ден... последен.   

И стана дрипава слугиня,
по-зле от кучето помина,
обора нощем с кравите делеше,
преглъщаше плача си безутешен.

Дойде така и зима ледна,
сирачето едва погледна
и злобно някак змийски й изсъска,
невестата: Зимъска, не зимъска,

върви си, Цвето, че в дома ни,
аз и баща ти сме стопани.
В бохчичка малка дрипите си скъта,
погледна към баща си отсред пътя,

за милост Господа помоли,
вървя без път... В полета голи...
Измръзнала и гладна смърт прегърна,
сълзите й в кокичета превърна,

сам Бог... Та да разцъфват всяка пролет,
за нищи и сираци да се молят.