В черупчица от орех се побира,
със зрънце се смалява пак денят.
Светулките отдавна нейде спят.
Прибра си фойерверките Всемирът.
И вятърът листата грубо лашка,
захвърля ги, навярно е сърдит.
изгаря без огниво и кибрит,
по-пъстра от паунова опашка,
нарича есента за нас. Какво ли?
Тя – циганката стара знае как,
сърцата ни да свърже с таен знак.
От триста зими обич да измоли...
От триста зими обич да измоли...
© Copyright: Надежда Ангелова, 2025
Свидетельство о публикации №125090502929
Свидетельство о публикации №125090502929
Рецензии