Hакъдето ти видят очите

 "Ние хората сме просто едни такива самотни птички."

monilia (Симеон Пенчев)

Понякога самотата е напълно осъзнат избор. Когато си опитал "и меда, и жилото" на това да си с някого, само за да не си сам, или в името на нещо, което отдавна го няма. Успееш ли да се отърсиш от заблудата за собствената си значимост и незаменимост в един момент осъзнаваш, че ако утре те няма, след (в най-добрия случай) няколко месеца името ти ще се споменава само случайно, започваш да се питаш:
– Какво за бога правя с живота си?
Оглеждаш се и не виждаш около себе си никого. Да – хора има.
Съпруг, приятели, познати... но реално всеки е сам със себе си и се върти, като хамстер в колелото на делника. И ти писва. От студенината, от отчуждението, от насиленото веселие по празници, от о, да, ти си болен аз ще се погрижа за теб... защото си ми нужен и занапред... А душата ти зъзне и се смалява, за да се нагоди, защото така трябва, защото така правят всички... И разбира се въпросът, който е убил повече мечти от всичко друго на този свят: Какво ще кажат хората? А те са заети предимно със себе си и винаги имат какво да кажат. В един прекрасен ден се събуждаш, оглеждаш се  и си казваш: Добре имам всичко, здрав съм... но душата и сърцето ми боледуват. И не мога повече така. Грабваш си шапката и... накъдето ти видят очите. Две неща ще те последват – самотата и обвиненията. И тогава разбираш, че си бил просто удобен. А душата знае пътя. Върви след нея. И без това утре може и да няма... Все някъде, в нечие сърце има любов и за теб. Онази късната, истинската, малко крива, много упорита, но твоя. Дори не знам защо написах всичко това. И не, не е от егоизъм. Лоша компания всеки може да си бъде и сам.