Сълзите на плашилото

На август над горялото стърнище,
летеше птичка мъничка. Едва.
Да кърпи хоризонта си разнищен,
опитваше се. С ноти и слова.

Крилцата ; съвсем изнемощяха,
очите ; сълзяха от дима.
Поле широко – нийде дом и стряха,
лети до изнемога и сама.

Рече ли да запее, онемява
пресъхналите песни как болят...
Лети! – си казва. Мъничко остава,
виж, няма даже половинка свят.

Над нея е изцъклено небето,
тетрадки нотни слънцето гори,
а тя лети нанякъде, където,
ще падне изтощена призори.

И падна.Пъстра птичка в черна нива
изпяла всуе нежния рефрен.
Под крушата – опушена и крива,
стои само плашило. Нощ и ден.

Очите му привикнали са с мрака,
за птичката сърцето му се сви,
наведе се плашилото, заплака,
от спомен за цветя и за треви...

За песните на птичката, която,
бе покорила седем небеса,
сама и тъжна, без гнездо и ято.
За вярата, че стават чудеса.

Сълзата на плашилото – оскъдна,
попадна там – в примрялата душа,
на птичката и чудото се сбъдна,
запя тя звънко: Ще те утеша,

сълзата твоя освети ми мрака
на този свят – от болка ослепял,
защото, който от любов е плакал,
едничък той е истински живял.