Болгарские поэты Петър Караангов Жест

(„ЖЕСТ”)
Петър Киров Караангов (1931-2020 г.)
                               Болгарские поэты
                               Перевод: Натэлла Горская


Петър Караангов
ЖЕСТ
                На Павел Матев

Аз нося крехки форми във ръцете си:
чуплива от студа топола
и в дъното на снеговете
стада, отиващи към пролет;

ухание на пръст корава
и силует един на двама,
а между тях – дете, изправено
пред първата си дума – мама!

Стопяващи се крехки сипеи
върху градче със име Мелник...
И рамо нечие, засипано
от сняг и от тъга неделна;

две фигурки, които ездят –
на Дон Кихот и Санчо Панса,
дошли до нас като съзвездие
от времето на Ренесанса;

звук от тромпет, внезапен блясък
от палмови меридиани
и падащ виетнамски пясък
върху позиции и рани.

Чупливи форми, крехки думи
живота ми заобикалят.
Разсича жерав диска лунен
и никне цвят в окопа кален.

Блестят планински колиета
зад Елсинор, зад оня замък...
И свещи като остриета
издигат кратко своя пламък.

Мен тази краткост ме вълнува.
Аз се навеждам над нещата,
там, дето тънка нежност плува
във същността, в сърцевината.

Аз вземам мокра тъмна глина
и слагам светлинка във нея...
Така през мрака на годините
със този жест ще оцелея.


Петър Караангов
ЖЕСТ (перевод с болгарского языка на русский язык: Натэлла Горская)
                Павлу Матеву

В своих руках несу я формы хрупкие:
стеклянный – от мороза – тополь,
стада, по белым вьюжным кручам
бредущие к апрелям теплым;

и аромат землицы, скудной, твердой,
и силуэт двоих – с ребенком,
пролепетавшим – „мама” – слово первое
смешно, беспомощно и звонко.

Обрывы ломкие, сыпучие,
и город Мелник, малый, тесный...
Плечо, которое измучено
снегами и тоской воскресной;

и вечный образ двух наездников –
узнали? – Дон-Кихот и Пансо,
созвездие среди созвездий
немеркнущего Ренессанса;

И звук трубы, и блеск слепящий
банановых меридианов,
песок Вьетнама, шелестящий
на касках и на ранах.

Слова напевны, хрупки формы...
Живу и жажду с ними слиться.
Пророс цветок в окопе черном,
луну перечеркнула птица.

Сверкают горы жемчугами
над Эльсинором, замком темным...
И свечи тоненькое пламя
возносят к небесам огромным.

Меня волнует зыбкость эта.
В явленье каждом, в каждой вещи
я вижу нежности приметы,
что в недрах искоркой трепещет.

В комочек глиняного теста
вдохнуть пытаюсь жизни чудо.
Быть может, только этим жестом
в веках грядущих я пребуду.