Богомил Райнов. Нива

Нива

На холме' не до неба высоком,
ниже синего неба без дна
нива-кроха одна-одинока,
что заплата сера и бедна.

камениста старуха –живая,
уродит ещё, знает своё;
деревца селянину кивают:
пр ветвям –детвора воробьёв.

По зимовке ни стати, ни мощи,–
в домовину хоть, или в кровать,–
сед как лунь и оглобельно тощий,
тот за рало – и с богом орать.

Конь устанет– и пахарь присядет,
солнце пашет свою борозду,
воробьи то дерутся, то ладят–
мало яблок на общем виду.

Отпахали крестьянин и солнце,
завели разговор по душам.
Вечер служит им с тихим поклонцем
долгожданной прохладой дыша.


Поле выглядит пёстрым паласом,
медь седин, позолота копыт–
дотемна время райским прикрасам.
Солнце сказкой усталость целит.

перевод с болгарского Терджимана Кырымлы


Нива

Нивата е малка и самотна,
като черга, просната на хълма,
като черга просната високо
под небето, стара и закърпена.

Две дървета тихо се оглеждат,
за да видят как селякът иде,
и от врабци клоните натегнали
в тих и топъл поздрав се превиват.

Селянинът, побелял от скърбите,
впряга бавно кончето във ралото
и посърнал малко, и прегърбен
често си почива покрай валога.

А врабците пеят насърчително,
и дръвчетата подкрепят кончето,
и браздите, с камъни посипани,
бавно се разтягат върху склона.

Ала вечер им дохожда слънцето.
Свършило със оранта небесна,
то присяда бавничко на хълма
и в приказка с селяка се заплесва.

И изглежда всичко вече приказка:
нивата - като килимче шарена,
кончето със златните копита
и червената брада на стареца.

Богомил Райнов
1938