Нахакана, дръзка и мъничко луда,
в очите й пламъче – в погледа зов.
На людската глупост ми каза се чудя,
вини ми вменяват в света си суров.
Пиши ми, нарежда ми няколко стиха,
да пална сърцето измръзнало с тях.
Нима се надяваш покорна и тиха,
в кафез да живея, без слънце и смях?
И хич не ми пука – лъжи, забранявай,
отдавна край теб съм щом нощем не спиш
и знаеш ли – няма магия такава,
щом аз се намеся да хване дикиш.
Да, мога да бъда самата послушност
и нежна, и кротка... от песничка звук.
Но щом от двуличия стане задушно,
то дрехите хвърлям и гола напук,
с трохи отрицание птиците храня,
разказвам на вятъра тайни безчет,
любов съм... презрирам я всяка забрана,
когато поетът се влюби в поет.
C трохи отрицание птиците храня
© Copyright: Надежда Ангелова, 2025
Свидетельство о публикации №125042707285
Свидетельство о публикации №125042707285
Рецензии