Денят като пустиня суха ялов е,
а аз дори сред пясъци цъфтя,
тъгата ми поднася равни дялове
от думи приседливи и цветя.
Преглъщам ги с кафето черно думите,
цветята са изкуствени. Е, да.
Аз млъквам. Писна ми от скудоумните,
в стиха нагарча привкус на беда.
И изворът на времето затлачен е,
с нахални, саможиви суети...
Протрити са крилете ми от влачене,
но още мога. И ми се лети.
Нощта ще дойде. И е новолуние,
аз – бяла сова пак ще полетя.
На парсеци от людското безумие,
звезди ще бъдат моите цветя.
На парсеци от людското безумие
© Copyright: Надежда Ангелова, 2025
Свидетельство о публикации №125012906745
Свидетельство о публикации №125012906745
Рецензии