Ще ме метне на рамо южнякът,
поприсвил дъгоцветни крила.
Чудеса и усмивки ни чакат,
дето само насън съм била.
Ще съм кротка, ще дишам полека,
ще ме гушнат добри небеса.
Млечен път ще ни стане пътека,
нищо земно не ще понеса.
Бели облаци нежно изплели
за косите ми свилен воал
ще се питат: Къде ли, къде ли,
влюбен ветре, си тъй полетял?
Нея в сънища виждахме само,
среброликата твоя луна...
Днес сияе на твоето рамо,
нежна, влюбена... Просто жена...
Той ще слуша гласа ми притихнал,
зная приказки – с тях се теших,
даже бурите зли ще усмихна
и разплача с красивия стих,
в който ярко гори любовта ни
и сияят звездици безброй...
Люлка златна са моите длани,
мой си, ветре! Завинаги! Мой!
Дето само насън съм била
© Copyright: Надежда Ангелова, 2025
Свидетельство о публикации №125012106076
Свидетельство о публикации №125012106076
Рецензии