Атанас Далчев Конь Кон

„КОН“ („КОНЬ”)
Атанас Христов Далчев (1904-1978 г.)
                Болгарские поэты
                Перевод: Мария Петровых


Атанас Далчев
КОН

Детето беше още твърде малко,
ала очакваше тоз миг със трепет,
загледано от горния прозорец.
Разтваряше стопанинът вратата
на свойта двуетажна селска къща
и в двора втурваха се двата коня
един след друг, с размахани опашки,
препускаха и цвилеха високо,
повдигнали глави, развели гриви,
додето ги във дама приберат.
Те идеха несдържно като вихър
и също тъй несдържно като вихър
отнасяха душата на детето.
А то в прегръдките на свойта майка,
готово всеки миг да се откъсне,
трептеше цяло като лист на клон.

И първата му дума беше: кон.

Човек загубва рано или късно
с годините и своите илюзии.
Детето своята загуби много рано.
След три години, четиригодишно,
завърнало се вече във града,
то на разходка със баща си срещна
отново своя блян. Той беше хубав
и както някога неотразим.
Ездачът, коня за юзда повел,
видя възторга буен на детето,
издигна го полека над главата
и въз седлото скърцащо го сложи.
О, как високо беше тука горе!
Като на планина. И как тревожно!
Под него нещо шаваше неспирно,
вълнуваше се; и когато конят
се понаведе да отскубне стръкче
до дънера на някаква борика,
уплашеният поглед на детето
по склона на врата му се търкулна,
увисна в миг над пропаст. То изплака.
Свалиха го; треперещо се хвърли
в прегръдките на татко си със стон.

И повече не спомена за кон.

               1965 г.


Атанас Далчев
КОНЬ (перевод с болгарского языка на русский язык: Мария Петровых)

Ребенку было чуть побольше года
в то лето, как с родителями он
жил в деревенском доме двухэтажном.
Еще не говорил малыш, но жадно
глядел он вниз из верхнего окна,
когда хозяин дома раскрывал
ворота стойла, и во двор мгновенно
врывались два коня и с громким ржаньем
скакали, распустив хвосты по ветру,
покуда их не загоняли в стойло.
Они носились буйные, как вихрь,
и в этом буйном вихре уносилась
душа ребенка; к матери бежал он,
весь трепеща, как слабый лист на ветке,
дрожа, как на ветру дрожит огонь.

Он вдруг заговорил, воскликнув: конь!

Но рано ль, поздно ль человек теряет
иллюзии свои, и очень рано
ребенок тот с иллюзией расстался.
Три года минуло; четырехлетним,
уже вернувшись в город, он однажды,
с отцом гуляя, повстречал в предместье
свою мечту. Она была прекрасна.
И, как тогда, была неотразима.
И тот, кто вел коня, держа поводья,
заметил трепетный восторг ребенка.
Он осторожно поднял мальчугана
и посадил в скрипучее седло.
О, как выс о ко было наверху!
Как будто на горе. И как тревожно!
Казалось мальчугану, что под ним
вздымается волна и опадает.
Едва лишь конь нагнулся, чтоб сорвать
у пенышка росистую былинку –
скользнул в безумном страхе взгляд ребенка
по голове коня, по крепкой шее
и вмиг повис над бездной. И заплакал
ребенок, и его тотчас же сняли
с коня; он бросился к отцу, рыдая,
весь мир предстал ему в зловещем сне.

С тех пор не поминал он о коне.


Рецензии