Атанас Далчев. Мой макинтош

Мой макинтош
...........Радою Ралину

Ветхий плащ мой чародей невзрачный-
запретитель всякого дождя:
тот над ним утрётся и не плачет,
тучи прочь и морось не цедят.

В полутьме прихожей неприглядной
спит нетопырь словно не дрожа.
Слякотно пятнадцать суток кряду-
сидню, мне давно немало жаль

детку за окном на посиделках
без прогулок- узнику и то
полагается понежить тело-
свежим духом- и назад в застой;

воробья под стрехою без пищи,
моциону, даже без еды
в дрёме что нахохлившийся нищий
на безлюдной улочке беды;

тружеников, коим раз в неделю
сыростью испорчен выходной:
дни весны что птицы улетели,
не смирясь с плакучею весной.

Наконец, дела свои забросив,
хвать я плащ да из квартиры вон-
и нвд головою тучи вроссыпь,
синева, а дождь ушёл что сон.

Взрослые на высохших скамейках
живо меж собою говорят;
детки ,взявши пасочки да лейки,
городки в песочницах творят.

Я же в неуместном макинтоше
тени чёрной тучи хододней
на міру нечаем и непрошен,
тупя взор, гуляю без затей,

тех пугая, этих раздражая
видом своим боязни будя,
словно подколодная, живая
память двухнедельного дождя.

И не ведают они, не знают,
что мечты, улыбки, детский смех,
майская погодка расписная
для невинных сказок и утех,

зелень незамеранная грязью,
свет с небес рекой- не ручейком
берегомы долга ради разве
стражей- мною и дождевиком.

перевод с болгарского Терджимана Кырымлы


Дъждобранът
..........На Радой Ралин

Той е вехт, но има сила странна:
може и да плиска над града,
взема ли със мене дъждобрана,
знам, ще секне на часа дъжда. 

Като прилеп в мрака на антрето
висне моя дъждобран заспал,
тегне вече седмици небето,
дъжд вали и мен ми става жал

за детенцето, което бледо,
въз стъклото лепнало челце,
часове като затворник гледа
вадите с помръкнало сърце;
 
за врабеца, под стрехата сгушен,
който, сякаш сам извън света,
слуша как разшумената круша
шумоли със капки и листа;

за онез, що работят в заводът
шест дни и в неделя всеки път,
вместо в парка да се поразходят,
трябва вътре в къщи да стоят.
 
И тогава грабвам дъждобрана.
Тръгвам. И над моята глава
в миг се пръскат облаците сбрани,
грейва безпределна синева. 

По дърветата разпукват пъпки,
трепкат слънчеви петна под тях,
паркът е изпълнен с глъч и стъпки,
смеят се чешми, струи се смях.

Възрастните, седнали на пейки,
разговарят с весели лица,
а наблизо с кофички и лейки
си играят в пясъка деца. 

Само аз в алеите засмени
скитам странен, с вид на пенсионер,
и върви подобно сянка с мене
неотлъчно дъждобранът чер.
 
Изумени ме поглеждат всички
със усмивка, сдържана едва,
доближа ли — хвръква ято птички
и децата дигат в страх глава. 

И не знай, не подозира никой,
че да могат да се веселят,
върху устните им смях да блика,
да е тъй безоблачен деня,
 
слънце и зеленина да има,
паркът да е с блясъци залян,
трябва тук на стража да стоиме
аз и моят смешен дъждобран.

 
Атанас Далчев
1960 г.