Александр Балабанов. Межа

Межда

Вървим. И мисля аз, и мислиш ти,
И всеки в радост някъде лети,
Опиянен от лятното поле,
Отпуснат тъй на своите криле.

Вървим. Туку задрямали нивя
Внезапен вихър в зноя разлюля,
И съснаха зазрели класове.
И шепнат милиони гласове…

Ела, ела ти по-близо до мен!
Аз виждам, виждам - веч духа смутен…
Веднага нека блясне твоя сръп,
Да покоси и да премахне тая скръб.

Но знам ли? Що се спря на таз межда?
Дали от радост? Или от беда?
Мечта ли да остане тоз живот?
Мечтите вечен ли са наш кивот?

И пак вървим. Тъй. В мисли. Аз и ти.
Пак всеки сам се мъчи да лети.
В безкрая на досадното поле
Едва ни носят капнали криле.

Александър Балабанов


Межа

Идём... на радостях кабы парим.
И думаем, что счастье до зари
вечерней не остынет, да! и свет
её- остывший- не погаснет, нет?

Идём... чу! ветер внёс июльский зной-
разделался с апрельскою весной-
взроптала нива нешто на беду-
взроптали мириады чьих-то душ.

Любимая подруга и жена,
ты, вижу-знаю, чем-то смущена.
И крыльев нет, как нет в руке меча
отсечь твою- не нашу ли? печаль.

И на меже мечты и бытия
ты замерла, печали не тая?
И не мечта ли наша жизнь, жена?
И не вечна ль, совместная, она?..

Шагаем вместе. Думая. Своё?
Едва паря, однако, не поём.
На край бескрайней нивы до села
едва несут поникшие крыла.

перевод с болгарского Терджимана Кырымлы


Рецензии