Андрей Андреев. Дорога

Път

Време, кому ме остави?
Вятър. Дървета. Слана.
Някакъв спомен забравен.
Чувство за срам и вина.

Някъде плачат. Далеко.
Значи все някой е жив.
Сгърбена стряха. Пътека.
Път нанагорен. Трънлив.

Смътна надежда. Наслука.
Клоните сняг е превил.
Някой е минал от тука.
И към света продължил.

Тръгнал е сам, ненамерил
тук, сред деня мълчалив,
нещо, с което до вчера
бил е и вярващ, и жив.

Време, какво ни остави
той сред мъгливия рай ¬
знак, лекота, незабрава,
в мене повярвал докрай?

В мене ли? В нас ли? Неведом
е пътят. И грее слана.
А от небето ме гледа
зимна студена луна.

Андрей Андреев


Путь

Время, куда бы вне века?
Ветер. Деревья. Снежок.
В памяти нечто и некто.
Стыд и вина в посошок.

Плач вдалеке. Кто-то, значит,
жив, кроме... вгору тропа-
в терниях. Хата маячит
слева*, как жизней стропа.

Как бы надеясь на чудо.
Снегу-то! Некто, не мал,
тропку отторил оттуда-
на материк пошагал-

тут ни себя не обретший,
веры тем паче- былой-
в дне молчаливом, невешнем:
райская мгла и покой.

Врнмя, что нам он оставил?
С верой в грядуших как мы?
Что, ушагав как истаяв-
тропку в заломах зимы?

Нам ли? Деревья и ветер.
В гору дорога длинна.
Хладно в моё- без ответа-
в темя глядится луна.

перевод с болгарского Терджимана Кырымлы
* именно слева, как в хрестоматийном Heide Пауля Целана, прим.перев.