Съпричастност - I-V глави

ЕВГЕНИ ГЕОРГИЕВ АЛЕКСИЕВ - СЪПРИЧАСТНОСТ



СЪПРИЧАСТНОСТ


На моята майка,
която загубих
преди повече от 1000 дни

И на моя баща,
когото загубих
преди повече от 13 години



(Този текст е написан по някое време в периода между 2010 и 2013 г. Публикувам го без промени. 2 април 2022 г.)



СЪПРИЧАСТНОСТ

          Фантастична повест


Пътуване към Индия

Глава I.

Турболенции и фокусиране
 
1.
„Никой не може да ти влезе в мислите”, надраска набързо Георги. От централната част на мозъка му се обади един глас: „Не така. Трябва да напишеш – “никой не може да влезе в мислите ти”, по-стилно е.” Замисли се, обърна словореда, но след това игнорира съвета. Този негов стилов наставник много добре „знаеше”, че в момента най-важното е да се задвижи „вътрешният генератор”, да се раздвижи съзнанието и асоциативният му процес. А не толкова съвършенството на израза. Пък и… като се замисли, „да ти влезе в съзнанието” изразява в по-голяма степен образа и внушението за активно действие, за посока и динамика, за проникване, за преодоляване и нахлуване, докато „да влезе в съзнанието ти” си е по-скоро едно по-безлично констатиране на факт.
Сега гласът отново го поправи: „да ти влезе в мислите”, нали, или „да ти влезе в съзнанието?”… Гласът сякаш му се усмихна. Все едно Вътрешният учител му каза: „Добре де, оставям те за сега, прави го както си знаеш и ти идва”. После добави: „Добре започна – съпричастност. Съпричастността е може би най-смисленото действие на разума – да споделиш и да отнемеш болката на другия, когато той има нужда и в слабостта си и в тази своя нужда най-малко мисли за великите цели и задачи на човечеството. Да докоснеш и да слееш душата си с тази на другия, когато той се нуждае от допира с тебе и съвсем не му е до великите дела на човечеството. Това е всичко, което е от значение. Това е най-голямото откритие за смисъла на човешкия живот – да бъдеш съпричастен.”
След тези думи, Вътрешният му учител се оттегли и потъна в дълбините на съзнанието му, оставяйки една светла диря.

2.
Самолетът бучеше монотонно и изпълваше главата му с плътна маса от звукови вълни. „Нали са се научили да ги изолират… Въпреки това, главата ми се надува от шума на двигателите.”
Усети, че някой го наблюдава. Имаше чувството, че две втренчени очи се опитват да пробият защитната повърхност около съзнанието му. Извърна се през рамо и се огледа. Застинали в креслата си сочни индийки с прибрани крака и наметнати със сините одеяла с марка „Луфтханза”… вместо да затегнат колани, те мърдаха беззвучно устни, сигурно се молеха на Кришна, Вишну, Шива, Ганеша, Кали… зад тях седяха трима смугли младежи с мрачни изпити физиономии и гъсти сплъстени коси… бяха с груби безцветни ризи и сиви дочени панталони… встрани двама бледолики европейци с изнежен вид и розови вратовръзки - на фона на белите си ризи и лъскавите си официални костюми, те се оглеждаха стреснато и подозрително… Всички се смесиха в една обща картина на седящите зад гърба му. Сега той нямаше никакво желание да ги разглежда, а още по-малко да ги анализира.
Двамата вдясно, които леко бе докоснал с периферния си поглед преди да се обърне напред, имаха малко по-екзотичен вид, макар че не го изненадваха със специфичните си оранжеви роби. Бяха в типичната индуска монашеска форма. Кой знае към кой орден принадлежаха - дали бяха пътуващи садху, или пък брамини от някой храм, а може би - пандити от някой йогистки ашрам… Отново се извърна назад и ги заразглежда, но те явно не го забелязваха; погледите им бяха разлети в някакво неопределено пространство пред тях. Гърбът леко го заболя и той се върна в първоначалното си положение. Едва по-късно, докато гледаше през илюминатора и мислеше за фрагментирания свят и за антигравитационните двигатели, той си даде сметка за нещо, което му бе направило подсъзнателно силно впечатление - странния вид на двамата индуси и невижданите досега несвойствени чалми. Необичайни зелени чалми със златни кантове. Бяха застинали - като в медитация.
По принцип бе предубеден и гледаше на всякакви религиозни атрибути, било те индуиски, будистки или християнски, с определено безразличие. Това бяха само атрибути, символи, одежди, предназначени да настройват умовете в определената посока, за да бъдат овладени и канализирани мислите и духовните пориви. Той отдавна бе  преодолял това. В главата му цареше странна смесица. Въпреки, че беше принципно предубеден от някои предишни спомени от минали пътувания в Индия, той същевременно силно се надяваше да открие там разковничето, да попадне на нещо специално, да стигне до този, когото търси. Същевременно, от собствения си опит имаше неоспоримото лично доказателство за това, какви са възможностите на човешкото съзнание и потенциалът на скритите му пътища. А щом като самият той е успял дотолкова, къде другаде ако не в Индия, Тибет или Китай може да намери някой, който е стигнал по-далече и може да му помогне. Да му даде нужния тласък, за да преодолее застоя си и да продължи „навътре”.
Въпреки че се бе запътил към Индия с определени цели, преди години още бе почувствал, бе разбрал, знаеше, че деветдесет и няколко процента от духовните лица в Индия, Тибет, Непал, Китай и въобще на изток, пътуващи монаси-садху, индуски или будистки монаси и свещенослужители, йогистки учители, тибетски лами, шинтоистки свещеници или даоистки мъдреци, са до голяма степен и като цяло впримчени в определени канонични схеми, които ги ограничаваха и на определен етап спираха по пътя на тяхното саморазвитие и усъвършенстване. Мнозината от тях бяха тривиални личности, потопили се в битието на своята религиозна философия и отдали се на своето богослужение. От тях той вече нямаше какво да вземе за по-нататъшното си придвижване по пътя към Портала. Дали щеше да попадне на някого от оставащите няколко процента? Дали въобще съществуваха тези няколко процента? Дали поне можеше да открие енергиите и импулсите, останали в наследство от миналото по свещените места?
Къде другаде ако не в земите, в които е възникнал първоизточникът на всички духовни сили? Макар че… не надценяваше ли принципно възможността което и да е друго живо човешко същество, Учител, Гуру или свещено място да е в състояние по някакъв начин да му помогне в това, което му липсва, да му даде нов импулс по пътя „навътре”? Какво му бяха казали вече вътрешните му  Учители? И не един от тях. Да търси силите и тласъка навътре в себе си. Пътуването в Индия и където и да е на друго място само за няколко дни нямаше да има смисъл, нямаше да му помогне. Казаха му, че трябва да потърси по-активно липсващия му импулс навътре в себе си, по вътрешните лабиринти, едно пътуване би имало ефект ако е в по-дълъг период от време. И то не за да търси помощта отвън, а за да я намери вътре в себе си.
Този път не ги беше послушал. Оставиха го да опита. Може би ако отиваше задълго, би могло да има смисъл и да очаква някакъв ефект. Ако се изолира и ако остане там някъде сред върховете, ледниците, манастирите, ашрамите … насаме със своя вътрешен поход и в търсене навътре в себе си последния необходим импулс, ако не бе обвързан и обременен с оставащото малко време. Но не беше така. Той бе обвързан, не разполагаше с неопределено време, идваше само за няколко дни, а след това трябваше да се върне. Имаше много кратък срок, за да успее или за да загуби всичко и да се откаже може би завинаги.



3.
Той огледа бегло салона и пред очите му се върна картината преди излитането. Пъстроцветно облечени индийки, тъпчещи бохчите си в багажните отделения над седалките, загладени мумбайци, тъмни като шоколад жилести рибари от Керала,  индийки с големи кореми и свободно висящи по тях одежди, индийки черни и сухи като изсмукани скумрии, индийки със светла кожа, сини очи и блестящи черни коси, които някога сигурно са ставали богини в дворците на махараджите, делхийци с чалми и опърпани шалвари, които им служат и като пижами когато си лягат, джайпурци с изтъркани семпли ризи и панталони, бангалорци с луксозни костюми и вратовръзки, брадати мургави сикхи от града на златния храм Амритсар с техните специфични черни шапки като чайници, покриващи неприкосновените им плитки. Амрита – божественият еликсир, разлял се на няколко места сред необятната индийска територия, превърнали се в свещени духовни средища... Някои от мъжете агресивно разместваха или без да питат направо изваждаха чуждите чанти и пакети, вече набързо набутани над седалките им, за да вкарат там своя багаж. Мястото за ръчния багаж никога не стигаше и всеки бързаше да си осигури позиции още преди да намери своята седалка, това пък предизвикваше едно непрекъснато щъкане насам натам, блъскане и задръстване на пътеката. Неизменните реплики, разменени напрегнати погледи… добре поне, че на сикхите не им разрешаваха да носят по време на полет традиционните си кинжали…
Тези хора и след сто години май няма да променят маниерите си. В столицата им за броени години опасаха всички райони със супермодерно метро, просто да недоумяваш как бързо го издълбаха и изградиха сред пръснатите почти на всяка крачка храмове, мандири, джамии, ашрами, църкви, пазарища, резиденции, жилищни комплекси и бидонвили с претрупани бараки, продрани палатки и бетонни тръби, използвани за подслон… Направиха чудеса като на Шанти Пат, съвсем близо до Индия Гейт и правителствения комплекс за три години издигнаха три супер небостъргача от стомана, алуминий и стъклопласт, каквито има в малко страни по света, облицовани отвътре с разноцветни мрамори и редки кристали. Произвеждат в страната си самолети, кораби и автомобили, изпращат космически спътници и космонавти, разработват и въвеждат в масово производство всеки един съвременен високотехнологичен продукт, а в информационните технологии, киберсистемите, роботиката и нанотехнологиите отдавна излязоха заедно с китайците на неоспорима първа позиция… И все пак маниерите им запазват обичайните си нюанси от едно време.
По този начин си ги спомняше и от преди доста години, от времето, когато пътуваше до Индия – в четирите първи години на 21 век. Тогава в Делхи все още нямаше метро, много от селищата покрай магистралните им пътища сякаш бяха разсипали сметищата си, нощем шофьорите караха претоварените си камиони по средата на платното с дълги светлини, по булевардите на Делхи се излежаваха и преживяха флегматични крави, а жените-работнички все още пренасяха по строежите пясък, тухли и камъни в широки кошници на главите си. Какво да се прави, драстичните контрасти в тази гигантска страна си остават, населението е разнородно и не се очертават перспективи за някакво хомогенизиране, пък и дали е необходимо… Разнообразието ги движи, то е импулсът за тяхното експоненциално развитие. Пък и какво ти население! Цял един отделен свят. Човешки свят, който може да си съществува и сам за себе си. Ако останалата част от човечеството случайно изчезне, Индия спокойно може да продължи съществуването на човешката цивилизация и едва ли ще се усетят някакви сътресения или липси. Цял отделен свят. Вече три милиарда души, а ако ги броим заедно с китайците - половината от населението на земята. Свят на духовната мистерия…
Така беше преди да излетят. А сега всички бяха притихнали на седалките си, някои намръщени, други пребледнели … Бученето леко се беше усилило сякаш, а може би така му се струваше. Самолетът на няколко пъти се разтресе, два-три пъти пропадна във въздушни ями, от което стомахът се свиваше, леко подскачаше и се люшкаше, като погален от божествено перо, за да бъде веднага след това запокитен към поредния въздушен поток. По вътрешната уредба бе звъннал познатият сигнал за включване и приятният глас на стюардесата делово им бе казал: „Уважаеми пасажери, моля затегнете коланите. Самолетът преминава през турболентна зона. Моля заемете местата си и затегнете коланите си.” След като каза това на немски език, стюардесата го повтори на английски, френски и испански. След това добави, че командирът на самолета, капитан еди кой си, отново им пожелава спокойно и приятно пътуване, а съвсем скоро, веднага след турболенциите, ще им бъдат предложени освежаващи напитки и закуски…

4.
А някога си мислеше, че след 2020 г. самолетите ще летят по-безшумно… Когато в периода между 2001 и 2004 г. пътуваше през Москва до Индия и при всяко настаняване в самолета виждаше подобни грозни сценки, се питаше дали винаги ще е така.  Тази френетична суматоха и човешки безпорядък, това хаотично струпване между седалките при заемането на местата,  разправии при разместване на багажа… Какво би могло да е различното при самолетите след 20 или след 50 години?
Още тогава си даваше сметка колко фрагментирано се развива светът и човешките общества, колко разнопосочно, а в много случаи и взаимно враждебно и изключващо се, е битието и мисленето в различните райони на света, колко разнообразни и противоречиви са хората, техните нрави, възпитание, поведение…  склонността им към състрадание и способността им на жестокост, безразличие и скудоумие. Многобройни човешки общности и управляващите ги структури бяха на съвсем различни нива в своето развитие. В човешката цивилизация не бе постигната достатъчната хомогенност, жизнено необходима за едно безконфликтно и хармонично бъдеще. Различни общности, етноси, нации и държави твърде много се различаваха по своя етап на развитие. Между възможностите за живот на отделни хора имаше толкова драстични разлики и противоречия – дори в рамките на една и съща общност – че този човешки цивилизационен модел със сигурност не обещаваше безоблачно бъдеще и нямаше как до безкрайност да се развива без да се срине. В цялата тази схема на устройство на човешката цивилизация имаше нещо отчайващо и много сбъркано. В света открай време се бе утвърдил и върлуваше чудовищен дефицит на справедливост. И не бе само в това въпросът, че тази фрагментираност се възпроизвеждаше и задълбочаваше вече две-три хиляди години от  зората на цивилизацията, но че нямаше никакви изгледи човечеството да се ориентира към нейното постепенно преодоляване. Разнопоставеността и страданието на хората в близка и средна перспектива изглежда ще продължават.

5.
Отново усети някакъв режещ поглед да се забива в гърба му. Двамата садху седяха неподвижно на местата си с полупритворени очи.
Самолетът продължаваше от време на време да се тресе, но той не обръщаше внимание на това. Усещаше, че все повече фокусира своята енергия към целта, която си бе определил и която бе причина да предприеме това пътуване.
Светът бе фрагментаризиран. От векове, от хилядолетия, от самото си възникване човешкото общество не се развиваше хомогенно и последователно. Днес, в една и съща човешка цивилизация за някои хора вече бе настъпил 21-ят век, а другаде живееха все още в 18-ти или дори в 16-ти век. В отделни държави имаше общности, които живееха все още като през Средновековието, а в други страни се намираха човешки общности, изостанали в определен смисъл с хилядолетия. В една и съща държава можеш да попаднеш в общности и кръгове, които отдавна живеят в бъдещето, и да срещнеш други, в които хората по своя манталитет, поведение и битие все едно още са в тъмните векове. На нашата земя отделните човешки общности и хора сякаш едновременно живееха в някакви различни времена. Паралелно съществуваха в някакви различни физични времеви реалности…
А беше време като бе по-млад, когато той си мислеше, че през 2020 г. самолетите вероятно ще се движат вече с антигравитационни двигатели. Наивно си представяше човечеството като едно голямо братство на разумни същества, устремени по своя път към едно хармонично планетарно и космическо бъдеще. Беше най-романтичният период в неговия живот.
През 70-те години на 20-ти век, когато бяха въодушевени от все по-успешно развиващата се космонавтика, ентусиазирани от полета до Луната, от умножаването на космически спътници и апарати, насочени към дълбините на слънчевата система, когато и държавите и обществото отделяха внимание на развитието на космическите изследвания, той виждаше 2000 г. като едно далечно развито и хуманно бъдеще, а 2020 година… Какво ли не си представяха той и приятелите му за 2020 година! Потопени в света на научната фантастика и на утопичните мечти, създали прекрасни светове и изградили представата за невероятни перспективи… Огромни пирамидални градове-небостъргачи, антигравитационни летателни апарати, овладяване на слънчевата система… Или дори… че вече може би ще са изработени апарати, чрез които ще комуникират направо с телепатия. По-късно му стана ясно, че целенасочените държавни усилия в развитието на космическите технологии са били предопределени и ограничени от идеологическото и политическо съперничество между двата блока и в крайна сметка - от някакви дребнави и нечистоплътни амбиции за власт на конкретни ръководители. Устремът на човечеството към космоса през седемдесетте години съвсем не е бил стимулиран от някакво чисто и безмерно човешко желание за търсене на истината и опознаване на този свят… Усилия до време, над които са доминирали военни планове и отбранителни съображения. След това продължиха с епизодични дейности. „Трохи от предишната трапеза на Космическия бог” – откъде му бе дошла тази фраза? Добре поне, че в идеологическия хаос и безвремие и в глобалния икономически вандализъм, не оставиха живи космонавти да изгният в околоземните експериментални станции, без да ги приберат.
Колко наивно се бяха заблуждавали и колко много време още всичко на земята и сред хората щеше да продължава да си остава принципно едно и също… Човешката същност май въобще не се е променила през последните 2-3 хиляди години!

6.
 „Никой не може да ти влезе в мислите”... Той беше извадил от джоба си някакво хвърчащо листче и химикалка, която почти беше изсъхнала. Винаги носеше със себе си лист хартия и нещо за писане, за да записва асоциативните си проблясъци. По-късно ги дешифрираше, припомняше си допълнителни подробности, които не бе отбелязал на момента и задълбочаваше темата. Сега бе опрял листчето на  страничната облегалка на креслото. На сгъваемата масичка, излизаща от облегалката на предното кресло, нямаше чаши с напитки, които би могло да се разлеят, но тя толкова поддаваше, че още по-малко ставаше за подложка за писане.
„Дори нищо да не успея да напиша сега, няма значение. Каквото и да е. При всички случаи усилието ще има смисъл. Трябва малко да си размърдам мозъка. И най-малкото, и най-безсмисленото ще ми е от полза.”
От момента, в който остави Ана и майка си вкъщи в София и потегли към летището, полагаше непрекъснато усилие все повече да мобилизира психическите си сили. Полетът за Франкфурт, престоят на летището, полетът за Делхи… От момента на отпътуването си той все повече канализираше своята енергия и същност… Може би наистина в последно време се бе оказал в известен застой. Не усещаше напредък и градация в движението си навътре. Усещаше, че се е спрял на една точка и не помръдваше. Но това беше по принцип – за промъкването му през вътрешните лабиринти на собственото му съзнание и търсенето на пътя към Портала.
Иначе, винаги в определени моменти можеше да изпадне в някакво „замръзване” и „зануляване”, както преди малко, когато седна на мястото си в самолета. Когато за кратки мигове можеш да усетиш онова неприятно безсилие и отчаяние от слабостта на своята природа. Но за излизането от това състояние имаше метод.
Самият процес на писането го стимулираше и го изваждаше от гадното неравновесие, в което се бе оказал до преди малко. В определен момент бе усетил и онова отвратително чувство за творческо безсилие. Безсилие или нежелание? Когато имаш чувството, че не би бил в състояние да осмислиш, формулираш и напишеш дори и една фраза. Когато ти се струва, че не можеш да изплуваш в океана на хаотичните си мисли, че е невъзможно да ги насочиш в определена посока.
В ума му прескачат многобройни картини и асоциации, но като се замисли откъде може да започне своята история, сякаш блокира, а в главата му нахлува пълна пустота. При такова състояние се изважда празен лист хартия…
Неговото писане бе практическа част от медитативната му практика, неин инструмент, фиксиране на визуализации. То дори не бе предназначено за непосредствено възприемане от другите.
Писането му беше практика от неговата Йога на интегралното съзнание. Извади листа хартия, за да събуди, да активира и подреди своя ум. За да се съвземе и да се фокусира в собствената си идея, път и сила. За да рестартира живия компютър на своето съзнание.
Беше изписал хиляди страници с визуализации, но напоследък бе допуснал да изпадне в „замразяване” на своите записи и визуализации. Сега бе решил да опише цялата история, от нейното начало до края… може би… който все още предстоеше да се изясни и да настъпи… неизвестно кога.
Трябваше да се върне назад, а после да продължи напред, докато премине това пътуване, докато стане ясно какъв ще е завършекът на тяхната история. Неговата история, историята на Ана, историята на хората, които обичаше. Дали тази история щеше да има конкретно развитие и успешен край, или всичко щеше да се окаже безсмислено усилие.
Празен лист хартия. В този миг усещаше безсилие да започне с подходящото начало, да намери най-добрата схема, за да предаде по най-точен и разбираем начин същността и значението на онова, което му се беше случвало досега и да обясни всичко, което предстоеше да се случи през следващите дни. Ако въобще се случи… А ако не се случи, тогава може би просто ще изхвърли текста, ще изгори изписаните листове. Тогава вече няма да има смисъл да свързва липсващия край с някакво, макар и съществуващо  начало, да свързва едно реално минало с предполагаемо, но непостигнато бъдеще.
Всички досегашни събития, всичко, към което се бе стремил, за което бе полагал усилия, цялата му досегашна практика, теории, философия, надежди, молби и молитви – щяха да увиснат в безвременното пространство на безсмислието, а изписаните страници щяха да са само един ненужен товар за природата…
„Каквото и да напиша, все ще е едно добро начало, за да изляза от тази мисловна безтегловност, а и… от тази апатия, обърканост, зацикляне... отвратителна дума, по-добре – мисловно спъване…”
Каква беше формулата? Сигурно имаше такава. Да структурираш по най-добрия начин, да си най-ефективен, още от началото да стане интересно, не, по-точно – още от началото читателят да разбере, че по-нататък ще му стане много интересно и да има търпението да стигне дотам. Да събудиш още в самото начало желанието му  да отдаде усилия, за да визуализира текста… Защото… ако този, който го чете не участва както трябва, четенето губи смисъл, няма да го доведе до никъде...

7.
Толкова беше потънал в мислите си, че не си даде веднага сметка за суматохата, настъпила около него. Беше започнало с ритмични монотонни стонове на една много слаба, почти болезнено кльощава, индийка, която седеше през два реда напред в колоната кресла вдясно. Глухите й стонове бяха придобивали все по-ясни и засилващи се интонации. На виковете на жената се бяха отзовали две стюардеси, но „анорексичната” индийка вече бе изпаднала в криза от паника и едва я удържаха на място. Кризата й ескалираше докато самолетът продължаваше да се тресе, люлее и подскача, не успяваха да я успокоят, а стоновете й все повече се превръщаха в много неприятен животински вой. Стюардесите се бяха скупчили до нея, една трета тичаше по коридора откъм кабината със спирнцовка в ръка, когато ненадейно пред виещата индийка се появи единият от двамата индуси със зелените златисто-сребристи чалми.
Георги дори не разбра кога и как индусът се бе придвижил от мястото си, намиращо се няколко метра зад гърба му, през пътеката между седалките до изпадналата в истеричен пристъп жена. На няколко метра по диагонал пред него, задържана от двете стюардеси и двама отзовали се пасажери, индийката с неподозирана сила се гърчеше и мяташе в креслото си.
Допреди миг Георги наблюдаваше с общ поглед случващото се вдясно пред него, а в следващия момент индусът вече стоеше пред жената. Когато стюардесата със спринцовката успя да дотича, садхуто вече бе сложил ръка на челото на индийката, а тя бе замряла на място и от устата й не излизаше и звук. С това суматохата приключи, няколкото любопитни се разотидоха по местата, обърналите се зяпачи погледаха още малко, след което загубиха интерес…
Сега Георги с любопитство разглеждаше индуса с чалмата, докато нишката на досегашните му мисли се опитваше да продължава напред още известно време по инерция през лабиринтите на съзнанието му.
Индусът най-накрая отлепи ръката си от главата на заспалата индийка и се накани да се върне на мястото си. Направи две-три крачки по пътеката и когато се изравни с реда на Георги позабави крачка и спря. Обърна съвсем леко лице към него и съсредоточено го изгледа, сякаш се познаваха от преди. Познаваха ли се? Погледът му беше приятен, кадифено мек, всъщност – твърд, но добронамерен, многозначителен. Физиономията му се стори позната. Но откъде ли? Откъде?
Сега имаше възможност да го огледа по-добре. Беше висок около метър и осемдесет. Стройна фигура с доста широки рамене и тесен ханш, това бе видно, макар че оранжевата роба падаше свободно около тялото му; личеше си, че има хармонично развита физика. Странен сребристо-златист пояс със зелени ивици надипляше робата по средата.
Някога, когато много бе пътувал из Индия, не бе срещал монаси с подобни орнаменти. Оттогава бяха минали около 16 години. За събитията в неговия живот това беше голям интервал от време, но за духовната история и порядки в Индия бе само мигновение. И все пак, със сигурност той имаше доста бели петна в познанията си. Очевидно, доста неща бе пропуснал да види и разбере…
Индусът имаше високо чело, прав нос с добре оформен и очертан хрущял, блестяща гъста гарванова черна коса, една част от която скрита под чалмата, а друга падаща на гъсти плътни кичури по раменете. Цветът на очите му сякаш прескачаше между кафяво и черно, а всяко прескачане бе съпроводено със силни проблясъци. Широките скули и симетричната брадичка внушаваха усещане за много сила и енергия зад това лице. Кожата му бе с красив златисто-мургав цвят, сякаш бял европеец, загорял два-три дни на плажа.
Едва ли някога го беше срещал. Такава външност щеше да му направи трайно впечатление. Не би го забравил лесно, още повече че той почни нищо не забравяше. Този образ въобще не е влизал досега в съзнанието и паметта му. Георги прехвърли спомени от предишни свои срещи в Индия, в един миг светкавично видя поредица от картини от многобройните си пътувания, срещите в различни храмове, ашрами, индуски и будистки светилища, джамии, духовни училища, йога центрове, комплекси… Дали може някога да го е виждал? В Ришикеш, в Харидвар, във Варанаси, във Вриндаван, в Ганготри, по пътя към ледника, сред крепостите и дворците в Раджастан, в Джайпур, в Удайпур, в Пуне, в Каджураху… той прекъсна безкрайната поредицата от наименования и образи на градове, места и светилища, която в миг изплува от рафтовете в лабиринтите на Вътрешната библиотека на съзнанието му, устреми се към повърхността и заплашваше да се точи неизвестно докога върху екрана на вътрешния му поглед … Не, не му приличаше на никое от някога познатите лица. Не е от ашрама в Ганготри, не е от будисткия манастир в Шимла, не е от светилището над Ришикеш… този път окончателно прекъсна поредицата от асоциации.
А индиецът пред него като че ли успяваше да разчете някои от мислите му, защото само му се усмихна и му кимна леко, след което се завъртя напред и се отправи към мястото си. С такова впечатление Георги бе останал от този кратък миг.
Всъщност, индусът почти не се беше спрял, само за момент забави крачка и потопи поглед в неговия… Сякаш между тях остана една обща тайна…
Добре, може после да отида и да го поразпитам. Този май не е толкова тривиален като повечето други…


Глава II.

Информация и стил

1.
„Точно в това е проблемът, че не може да се влиза в мислите на другите. Той смяташе, че това е проблем. В съвременното общество, всеки би надигнал голям вой срещу такава теза. Как може! Човекът да не разполага с независимост на своето мислене. Такова чудовищно нарушаване на основното човешко право, правото на лична неприкосновеност, на лична свобода! Със сигурност всички биха скочили, цяла плеяда политици, политолози, психолози, юристи, историци… Биха защитили неотменното човешко право на неприкосновена индивидуалност.” Той сложи точка, облегна се на седалката и се загледа в монитора.
Самолетът лети на 11 000 м. височина, скорост – 853 км. в час. Време от началото на полета два часа и петдесет и две минути, време до пристигане до дестинацията…
Каквото и да бе написал, както и да го бе написал, винаги му се струваше, че не е това, което иска, че не е изпълнено, че не е довършено, че трябва да му се добавя още много, да се променя, да се трансформира… Не успяваше да изпита чувството за завършеност. Да не говорим въобще за съвършенство. А вкъщи имаше хиляди принтирани страници, които събираха праха по рафтовете на библиотеката му и чакаха… Какво ли чакаха?
Години наред, в продължение на три десетилетия изхождаше от идеята и развиваше теорията, че на съответния му житейски етап най-важното е да натрупва информация, че е безсмислено да пише, преди да събере съответно съдържание в мозъка си и да достигне до някакви съществени прозрения, които да имат значение за цялото човечество, за целия свят, за всички хора. Плашеше го възможността да изпадне в дребнотемие, в локален провинциализъм, в злободневна проблематика с временна и местна значимост. Вярваше, че избирателното събиране на информация в специфичния му мозък и достигането до някакви особени идеи и проникновения е най-важното, че всичко останало е технически въпрос, а стилът и способността за структуриране и за създаване на образи, са само допълнителни краски, технически умения, които си идват от само себе си.
Най-важни му изглеждаха натрупването на информация и достигането до прозрения. Вярваше в някакво особено свое призвание и специално предназначение. Не му се искаше да допусне, че животът му би могъл да премине банално и напразно, без да остави на човечеството след себе си нещо съществено и значимо. Години наред чакаше да усети полъха на специфичните идеи. Изглеждаше му безсмислено да се занимава с теми, разработвани преди него от стотици и хиляди хора, дори и те да са получили известност като големи майстори.
През тези минали години понякога се замисляше защо толкова се обръща внимание на особеностите на личния стил.  В какво се състоеше? Защо авторът не пише днес с един, а утре с друг, по-различен стил. Възможно ли е да се разработи и постигне универсален стил – за най-правилно и хармонично структурирания, за най-лесно възприемания и най-живописно визуализирания текст, за най-интересно, най-динамично и най-емоционално въздействащия разказ, за текст с най-смисленото и значимо съдържание и с най-великите и вечни послания – един единствен съвършен модел за съдържание и форма? Имаше ли написани правила за такъв стил – да се запознае с тях и да ги усвои? И дали въобще би могъл да усвои такива правила? Или всеки краен резултат по случаен начин зависеше единствено от конкретната способност на автора – така наречения талант.
А когато в един момент осъзна, че информацията се е натрупала като огромна планина без очертания и граници, а после се е разсипала и разляла като безкраен океан, в който бурите разбиваха и смесваха различните течения, водовъртежи, надводни и подводни катаклизми, видя и разбра, че в този океан е доста трудно да преплува, трудно е дори само да намира подходящата посока.
Стигна и до извода, че за да успяваш да се ориентираш в лабиринтите на Вътрешната библиотека на собственото съзнание, е необходимо да постигнеш специфично първоначално умение. За по-добри резултати, трябва да успееш да установиш контакт с вътрешните си учители. Всеки човек има свои вътрешни учители, но не умее да намери пътя до тях и да направи контакта.
А по въпроса за стила на писане на текстове… Струваше му се, че стилът – това е конкретния начин, по който някой автор се опитва и донякъде успява да се закрепи на кипящата повърхност на водата – колкото океанът беше по-голям, а бушуващите стихии по-мощни, толкова по-трудно бе и задържането на повърхността, по-невъзможно - определянето на посоката към спасението.
Разбра, че при някои това просто се получаваше по-добре, а при други - не чак толкова. Може би случайно, може би по дадено стечение на обстоятелствата. Както при всяка друга човешка дейност - определеното подреждане на гените, конкретната обстановка, определеното оформяне на мозъчните връзки – така наречената съдба. Просто нищо не можеш да направиш. По-точно, можеш да направиш само толкова, колкото ти е предписано, колкото е било предвидено за тебе. Но ако вярваш, ако знаеш, че има нещо, което непременно трябва да дадеш, нищо и никой не трябва да те спира.
Всъщност, от това какво се е родило в крайна сметка от натрупаната през годините ти информация, от това как то се възприема и разбира, се стига до определянето на така наречения твой стил. Не ставаше въпрос само за форма.
Опитваш се да предадеш идеите си по възможно най-добрия и безболезнен начин. За тази цел обмисляш варианти и търсиш подходи. Но не винаги успяваш. Тогава другите те определят – трудно се чете, не се разбира, това, което пише, е скучно, не го разбира средният читател, няма изградени образи, няма развитие на действието и героите, пише елитарно и за ограничен кръг, прекалено е отвлечено и философско, няма добър стил… Или пък - страхотен е, невероятно увлекателно и динамично, дълбоко и проникновено…
И се запитваш „каква е формулата” – в днешно време на пасивно възприемане на кинематографската динамика и зрителската емоция от внезапните обрати, макар и в повечето случаи изкуствено нагласени – как да съчетаеш въздействието на непредвидимите събития със студеното спокойствие на философията и прозрението.

2.
Той тръсна глава. Стига с тези отклонения. Изтръгна погледа си от гледката на редуващите се купести облаци зад илюминатора и отново се взря в полупразния къс хартия на страничната облегалка, на който вече се кривяха буквите на няколко изписани фрази. Какъв беше смисълът на тези размисли?
В крайна сметка, нямаше намерение да пише сценарий на филм. Не беше сценарист и нямаше претенции за такъв. Вече нямаше амбиции да го възприемат и като писател. Нито добър, нито лош. А и цялата история, която беше крайно време да запише, неговата история до момента и всичко онова, което го очакваше през следващите дни, беше истинска, това не беше филм. За него нямаше значение кой и как щеше да я възприема.
На този етап от живота му вече изпитваше безразличие към някакво признание. Усещаше и разбираше, че по-голямата част от пътя му е извървяна. Картите на съдбата отдавна бяха раздадени. Оставаше му една доста по-малка част. Ако можеше в нея да направи поне нещо малко и смислено, на което евентуално е способен…
Нямаше никакво значение. Защото целта му беше само една – той беше тръгнал по неизвестен път, за да се опита да намери финалния ключ към Портала.
За да отключи окончателно способността си за постигане на Съпричастността.
Ако сега вече нещо имаше смисъл, това беше да помогне да се излекува Ана. Да постигне Съпричастност с болките и слабостта на майка си. Да се опита да достигне до мястото, където вероятно бе баща му, когото бяха загубили преди дванадесет години.
Всичко останало беше една безполезна суета, празни вълнения на момента, отлитащи и отшумяващи, без никакво значение…
При него писането беше отдавна открита и възприета практика. Част от един много сложен процес. Средство, инструмент, лост. Ключ, който задействаше и стимулираше вътрешния механизъм. Това той беше казвал на хората, с които си бе позволявал понякога да обсъжда тези теми. Това бе обяснил на студентите, пред които бе изнесъл няколко лекции и семинари.  Това бе разяснил на няколко пъти при закрити специализирани дискусии за измислената от него Йога на интегралното съзнание.
„Записването осигурява допълнителната обратна връзка в апарата на съзнанието, то стимулира асоциативния процес. Отваря малък процеп, който под напора на огромната стихийна асоциативна маса се разбива, разширява и превръща в помиташ водопад, в безкрайна каскада от асоциации и обратни връзки. От там идва проникновението.”


Глава III.

Индивидуалност и съпричастност

1.
Като помислиш, цялата цивилизация, отношенията между хората, апаратът на властта, който регулира и задържа в определени рамки тези отношения, подхранващият властовите механизми човешки страх, взаимно неразбиране и противопоставяне – всичко това се крепи и дължи на неспособността на хората да навлизат в мислите на другите.
Същността на човешката цивилизация се основава на тази неспособност. Обратното би означавало съвсем различно цивилизационно развитие, а човешкият строй би бил съвсем различен. Способността за навлизане в съзнанието на другите кардинално би преобърнала човешката цивилизация.
Всички философски, идеологически и политически теории и течения съответно наблягаха на свободата на личността, на неприкосновеността на човешкото съзнание, на правото на защитена индивидуалност, а с по-банални понятия - на човешките права за личен избор, свобода, независимост и всякакви подобни.
При хипотезата за обратното биха казали, че тогава човешката цивилизация би била невъзможна и абсурдна - ако хората нямаха неприкосновеност на своите мисли, човешките общности биха се превърнали в машина, а хората - в множество подобни на роботи същества, управлявани автоматично от една централа…
А само такава способност би позволила на човека да е реално съпричастен към болките и проблемите на другите и да им помага като отнема част от тези болки и дарява от своите сили и спокойствие.
Но… отдавна бе разбрал, че за доказването на всяка обществена теза, удобна за съответния период и за съответното място, могат да бъдат измислени и обосновани безброй подходящи работещи мотиви.
Като се замисли човек, всички проблеми на човечеството произтичаха и се подхранваха от човешката способност да прикрива своите злонамерени и вредни мисли. За подлеца, за измамника, за злодея - основното работещо средство беше способността да прикрива мислите си,  неспособността на другите хора да разбират неговите идеи, представи и намерения. Така е и за сребролюбеца, интриганта, неморалния и фалшив политик, за човека без възвишени идеали и цели, ако щете и за шпионина, който е своеобразен инструмент в машинациите между отделните държави. А се оказва, че хората с такива качества са голяма част от човечеството… Може би условията, в които живеем, са подходящи за създаването на лъжци, подлеци, злодеи …Може би причината за това е човешката биологическа природа и присъщи нужди… Но не, това не може да оправдава човешката себичност и низост!
Човешката йерархия и уредба, разпределението на блага и възможности, подтисничеството и подчинението, властта, която принуждава – всичко това произтича от индивидуалната изолираност и ограниченост в себе си. От взаимното неразбиране, което разграничава и противопоставя. От липсата на информираност и от невъзможността хората да съчетават и синхронизират своите идеи, нужди, желания, намерения и действия. От страха пред неизвестното и непознатото. От неспособността на хората да навлизат в мислите на другите.
Затова толкова трудно и бавно сме стигали в миналото до стихийните, но справедливи протести, демонстрации и революции. Всяко независимо обществено действие трябва първо да се самоорганизира по една сложна схема на взаимни индиректни връзки. На това се крепи и цялата фалшива схема на партийните йерархии и на така наречената демокрация. Това подхранва и необходимостта от медиите и е причина за влиянието  на тяхната съмнителна, в повечето случаи, манипулативна власт… Постоянното промиване на мозъци от страна на повече или по-малко повърхностни и безразлични журналисти, устремени към поредния си хонорар, или към поредния си звезден час. Може би просто бързащи да се освободят от поредното дежурство и да изпълнят поредния досаден информационен ангажимент.  Бруталният информационен и рекламен тероризъм, пред който демократичната държава удобно затваря очи, превръща хората в обекти за обработване, внушение и манипулация, в експериментални мишки в рекламните стратегии за най-ефективно въздействие в полза на определени продукти или идеи… На плутократите и на партократите, крепящи се на държавната ясла, им бе удобно населението да се състои от безмисловни експериментални мишки, а и техните мозъци бяха трайно размекнати от постоянната смяна на поредните удобни и перспективни идеи. По лошото беше, че от тридесет години душите и сърцата им бяха безвъзвратно отровени.

2.
„Аз знам за какво си тръгнал”, прозвуча в главата му толкова ясно, че той подскочи на мястото си. Извърна се спонтанно и погледна назад, седалките на двамата садху с чалмите бяха празни.
Беше ли задрямал? Защо усещаше главата си леко размътена? Спал ли беше?
Самолетът плавно се плъзгаше сред пухкави облаци със странни накъдрени форми. Въобще имало ли е такива двама садху? Или това бе негова измислица, сън, полусънно видение в промеждутъка на полубудните му състояния? Сън ли бяха турболенциите или реалност? Той погледна напред към седалката, в която преди седеше индийката, изпаднала в истерия, и видя една сравнително пълна русокоса европейка с физиономия на немкиня. Не, май не беше този ред, някъде по-назад седеше кльощавата индийка, която виеше като за последно. Сега там някой спеше целият покрит с одеяло…
Той се загледа в малкия екран, стърчащ от гърба на предната седалка. На него се изобразяваше въздушният маршрут на самолета. Монотонното бръмчене на двигателите засилваше усещането му за изолирано пространство и време, в което бяха увиснали някъде сред облаците в една алуминиева кутия, наречена самолет. Малката фигурка на екрана мигаше над Черно море. Линията на летателната траектория започваше от Франкфурт и стигаше до индийската столица Делхи.

3.
Точно в това е проблемът. Точно това водеше до всичките нещастия в човешкия род. Точно това пречеше и на най-важното, което бе нужно на човека – възможността за споделяне, способността за съпричастност, умението да поемеш в себе си част от болката на хората, които обичаш, способността да им прехвърлиш в критичен момент част от собствените сили и да помогнеш. Може би дори… способността да прескачаш отвъд, когато те вече са си отишли от това наше измерение… и да се присъединиш към тях, когато пожелаеш...
Сърцето му отново се сви, когато си припомни как преди време баща му си бе отишъл от този свят в болки, с мълчалива, недоизказана мъка. Надеждата в очите му, неясният така и неразбран жест с ръка, последният образ от живия му баща, запечатал се завинаги болезнено в съзнанието му… Помаха му два-три пъти с длан към лицето си, може би искаше да му каже нещо, може би искаше вода, може би не му стигаше въздухът…
Защо вместо да отиде веднага до него, да се приближи до лицето му и да се прислуша в дъха му, да хване ръката му… той му каза само да изчака малко!... И отиде да изпраща бездушния „фелдшер” от „Бърза помощ”, който можеше поне една инжекция да сложи, но не го направи! Само подхвърли някакви препоръки за спешната нужда от антибиотици чрез инжекции!…
В началото, след като това се случи, гърлото му постоянно се свиваше, една голяма буца му засядаше в гърдите, а очите му постоянно се пълнеха със сълзи. После времето сякаш наложи някакъв щит върху неговата мъка, тя започна все повече да се превръща в едно болезнено осъзнаване и примирение. Времето потисна непосредствения израз на емоция и отчаяние.
Тогава беше изненадан и не разбра, допусна грешка без право и възможност някога да я поправи. Пропусна последните възможни мигове да сподели с баща си и да му каже сбогом. Тази абсолютна невъзможност за връщане назад и финалната недоизказаност оформиха окончателно у него едно отдавна назряващо усещане, че нещо в този свят не е точно така, както си го представяха.
Не беше възможно това да е всичко и след това да не остава нищо. Дори не му се искаше да споменава в мислите си и пряко да назовава Смъртта. Тогава се дооформи и решението му да продължи да търси докато намери Пътя и начина за получаване на втори шанс.
Цялата загадъчност в странната логика на живота на човека и дълбоката мистерията на Вселената му подсказваха, че това, което обикновено виждаме, осъзнаваме и разбираме, не може да е всичко, че не е възможно със смъртта да се прекъсва всяка следа и всяка възможна връзка към човека, когото си обичал и с когото заедно сте съществували в тази Реалност десетилетия наред…
Две девойки от другата страна на пътечката разговаряха разпалено и периодично поглеждаха с любопитство към него. Те бяха в съвсем друг свят. Още много млади, весели, вибриращи от очаквания и надежди, с почти празни сърца и с горе-долу толкова празни умове…
През годините, които последваха смъртта на баща му, той ден след ден наблюдаваше как пред очите му майка му все повече остарява. Душата му се късаше, усещайки как времето изтича, а животът постепенно си отива. Живот, редом с който той бе живял през цялото си съществуване. Живот, който идентифицираше със своя собствен. Вечер гледаше лицето й, което се променяше бавно, незабележимо на пръв поглед, но необратимо. Наблюдаваше сигналите за слабост и надежда, а мъката все повече нарастваше в сърцето му. Сякаш собственият му живот изтичаше, със страх усещаше как всеки ден отминава безвъзвратно. Болката й беше и негова болка, а още повече го болеше, че не може да я сподели реално и да й я отнеме. С нейния живот идентифицираше своя собствен. Виждаше как общият живот неумолимо изтича като пясък, а той не беше в състояние да стори нищо.


  Глава IV.

Загубени години и рестартиране

1.
Тридесет години след края на толкова набедения тоталитаризъм и след началото на така наречената демокрация, в страната му отново бе настанал хаос и бяха стигнали до изходната ситуация. Отново шествия и демонстрации. Отново почти на прага на гражданска война.
Отново една политическа класа бе на път да си отиде – младежи, издигнали се на гребена на вълната от протести, а впоследствие успокоили се в удобните кресла. Покорени от демона на властта, който през последните тридесет години системно корумпираше всеки в политиката, управлението на страната и по-едрото предприемачество, и последователно проваляше всяка възможност за едно нормално човешко развитие в клетата му балканска родина. Корумпираше всички, оказали се на позиции. Самото достигане на позиции беше процес, свързан с необходимост от корумпиране. Корумпиране не само в баналния тесен смисъл на тази дума, но и корумпиране на душата, на мисленето, корумпиране на сърцето, и в особена степен корумпиране на честта и достойнството. Тарикати от балкански провинциален тип, задържащи се в продължение на десетилетия в политическия елит, разменящи роли помежду си, редуващи се в ролята да управляват и да съдират от активите на държавата и от кожата на народа в един вонящ спектакъл. Тарикати с ограничено мислене, нахално представящи се за Учители. Въпреки всякакви протести, въпреки всекидневни скандали и гафове, въпреки окаяното положение на населението.
Наглостта и нахалството при човешкия вид очевидно намираха идеална симбиоза с ограничеността и простащината. Постоянните скандали изгърмяваха и отшумяваха забравени, все едно нищо не се е случило. Скромността и сдържаността отдавна бяха анатемосани. Много висши ценности бяха извратени и утвърдени с обратен знак. Други – забравени. Нахалството и наглостта се бяха превърнали в еталон за успешно социално поведение. Една национална реалност на пълния абсурд. Страна на абсурда. Държава на абсурда!
Сега България отново беше на прага на сътресения и катаклизми, и за пореден път народът щеше да го отнесе - да поеме на свой гръб всички неприятни последствия.
Народът?... За тридесет години във висините на властта се бяха появявали постоянно нови физиономии. Повечето от тях опитаха да се задържат на сладката повърхност и в определен момент потънаха в забвение. Творяха поразии колкото можеха, използваха доколкото успяват положението си, за да си осигурят някакви лични перспективи, а после биваха забравяни. Но имаше и един контингент политически вампири, който през всичките тези години постоянно се възпроизвеждаше. То за тези тридесет години дали сред този народ бяха останали и няколко рода и семейства, от средата на които в различните периоди и моменти да не са се пръквали, издигали, самоиздигали, уреждали, избирали и нагласявали народни избраници - депутати и министри, присламчвали се който както успее към различни партии и партийки, политически разцветки, групички и групировки. Мнозинството от тях - политически и партийни номади; постоянно бяха нащрек коя идейна нагласа излиза на мода, за да предложат услугите си на съответното политическо пространство. Основната цел – да останат в елита на избираните. Защото извън политиката, може би нямаше да са способни на нищо. Но не по-малко зловредни бяха безскрупулните комбинатори в бизнеса – едни от тях, без да се вълнуват, те тровеха хората с множество вредни химикали в хранителните продукти, които произвеждаха, други измисляха всякакви схеми за мащабни кражби, разбира се за сметка на обикновеното население и като цяло на държавния капацитет. Във всякакви направления и на всякакви нива сред този народ се бяха намножили хитреци, тарикати, крадци, агресивни лъжци, безскрупулни наглеци. И как така се получаваше, че накрая пак този народ се оказваше потърпевшият, какво беше объркано в тази картина? Това някакъв национален мазохизъм ли беше? Или просто някакво тъпоумие? Интересно какъв можеше да е генезисът на такова качество? В кой ли момент в историята и в развитието на българската нация и държава би могло да се зароди?
А в един момент се появи и ракът на Ана. Топеше се пред очите му. От химиотерапията косите й опадаха. Красивото й преди лице посивя. Не беше изкарал с нея толкова време, колкото с баща си и майка си, но сякаш чудо беше станало и любовта беше пламнала, когато я срещна. Вече бе надхвърлил петдесетте и това бе една нова голяма надежда и перспектива. После неочаквано вестта за болестта се стовари върху крехкото им битие.
И на Ана не бе способен да помогне. Всичките му досегашни медитации, техники, упражнения и практики се бяха оказали безполезни. Не бе постигнал всъщност нищо – щом не беше в състояние да сподели и да отнема болката. Не беше способен да й предаде от своите сили и да отнеме от страданията й. Не можеше да бъде реално съпричастен…
Социалната стихия в крайна сметка щеше да ги доведе до някъде. Отдавна вече бе решил да остави тези грижи на другите. Не му допадаше идеята, че целият му живот може да премине в едно дребнаво лутане, в едно преливане от пусто в празно, в надхитряне с лукави тарикати или с дребнави душици, в едно безкрайно въртене в омагьосан кръг и в губене на време, за да реагираш за пореден път срещу поредните излюпени хитреци. Струваше му се безсмислена загуба.
Все пак… разчиташе, че колкото и търпелив да е този народ, не е възможно до безкрайност шепа безскрупулни манипулатори и една класа постоянно мутиращи и възпроизвеждащи се управници да се подиграват с хората и да изсмукват силите им, без да се получи съответната реакция. Не е възможно до безкрайност да се възпроизвежда аналогична ситуация, в която винаги една шепа тарикати да устройват бъдещето си за сметка на нещастието на голяма част от населението, залъгвайки хората с изтъркани теории и с безкрайни празни и заплетени приказки… без в един момент нещата да излязат извън контрол и тарикатите да бъдат пометени. Тарикатите щяха да бъдат поругани от историята. Приживе задоволявали егото си с пищни трапези, луксозни вили, скъпи коли, разходки по света и тлъсти банкови сметки за децата си. В крайна сметка стихията щеше да ги измете и да доведе до някакъв баланс, колкото и той да е несъвършен. Колкото и този процес да е болезнен или окървавен. Но кога щеше да се случи това, беше отделен въпрос…

2.
Мислите му се върнаха към майка му и Ана. Беше ги оставил с натежало сърце. Нямаше да са сами, имаше кой да се грижи за тях, но все пак.
- Само за малко – беше им казал. – Само за няколко дни и ще се върна. След една седмица ще съм отново тук.
Откъде ли идваше тази негова увереност, че ще успее за няколко дни? Той дори не беше наясно къде точно отиваше – заминаването му беше продиктувано от една визия. Една много специална визия, прозрение, проникновение, ясновидение или както и ще да се нарича.
Беше загубил голяма част от живота си. Цели тридесет години бе прахосвал своя потенциал в държавния апарат, преди да вземе най-истинското си решение и да напусне тази разяждаща душата сфера на човешка дейност, това блато, в което изсъхват и завинаги потъват всички ценни мисли и възможности на човека, изсмукващо по най-безсмислен начин жизнените му сили. Тридесет години, през които можеше да направи много неща, стига да не се бе насочил в тази сбъркана посока.
Накрая бе разбрал, че ако иска поне през последните си години да свърши нещо смислено, да успее да направи нещо ценно, просто трябва да обърне гръб и да си отиде.
В живота странно се подреждат събитията, понякога едни провали, неудачи и загубени възможности са инкубаторът за други следващи развития. На пръв поглед едно загубено време може да съдържа в себе си зародишът за много нови твои действия, до които по друг път може би не би достигнал. Сигурно затова трябва да сме много смирени към съдбата си… И все пак. Това бяха тридесет години! Жал му беше за тези тридесет години и за много други пропуснати възможности.





Глава V.

Практиката и Порталът

1.

Години наред се бе занимавал със своята практика.
Всичко започна преди много години. В определен период си мислеше, че практиката му има като начало годината преди неговото първо заминаване в Индия. Но по-късно си даде сметка, че генезисът й е по-сложен и започва много по-рано, най-вероятно от детските му години.
Преди Индия, бе прекарал доста време в Италия. Бе попил античната, средновековната и ренесансовата култура. А когато потенциалът на тази богата култура по някакъв начин се изчерпа за него като обекти и тематика за внимание, той се посвети на идеите и теориите за същността и структурата на Вселената. Оказа се, че не всичко във физиката и космологията бе установено и уточнено, битуваха много различаващи се теории, спорни въпроси, авангардни идеи, предположения, фантазии. Мистериите в космологията и физиката бяха не по-малко завладяващи от многобройните мистерии и парадокси в човешката история и в многообразния свят на паранормалните явления. Няколко години се задълбаваше в тези идеи, теории и легенди.
Към проблемите на съзнанието бе имал интерес от преди много години, всъщност още откакто като дете беше започнал с някои йогистки упражнения, а после през годините се влюби в източните практики на така наречените бойни изкуства. Всичко това – и йога и източните изкуства – е по принцип много тясно свързано с различни аспекти и проявления на съзнанието.
Но по-специално онова за сънищата го измисли две години преди отиването си в Индия. Всъщност, години по-късно откри стари свои разкази от юношеските си години, в които акцентираше върху идеята за сънищата – беше забравил за тях.
Сам го измисли, беше негова, лична идея. Винаги беше сънувал и си бе припомнял различни свои сънища, макар и хаотично. И тогава си каза, че ако започне да си ги записва, а след това да ги прочита и активно да обмисля, може би отново ще сънува същата ситуация. Изхождаше от идеята, че съновиденията практически са предизвикани от събития, които се случват през деня, от различни преживени емоционални състояния, от размисли и представи, оставили следи в будното съзнание. Целенасоченото визуализиране и преживяване на записаните ситуации, според него би могло да създаде необходимите предпоставки в будното съзнание за повторното пресъздаване в сънищата на аналогична ситуация. Така с натрупване и уточняване на съновиденията постепенно можеше да си създаде една повтаряща се и все повече развиваща се вътрешна действителност. Тази вътрешна реалност би могъл целенасочено да разшири и да превърне в отделен вътрешен паралелен свят, в който осъзнато да живее по време на съня си.
Няколко години по-късно вече активно развиваше тази практика и беше класифицирал различните й аспекти и етапи. Тогава по някое време си даде сметка, че още като юноша в основата на един негов незавършен текст, по същество индиректно беше вложил идеята за Вътрешния път, за навлизането навътре и за последващо излизане навън и сливане със съзнанието на друг човек. Но тогава идеите бяха по-схематични, а и следващите му житейски перипетии преустановиха тогавашния устрем в тази посока.
Но в оня период - една година преди края на второто хилядолетие, идеята му за сънищата бе по-конкретна и бе свързана с представата за разработването на конкретна практика, чрез която този вътрешен свят може да бъде реализиран.
Каква беше изненадата и учудването му две години по-късно, когато, вече намирайки се в Индия, установи от електронни библиотеки в интернет, че още преди десетилетия различни психолози са писали за така наречените „ясни и контролирани сънища”! А още повече се удиви когато разбра, че преди векове е имало така наречената Тибетска йога на сънищата, при която тибетските монаси са успявали да медитират в състояние на осъзнат и контролиран сън. В годините на границата между двадесети и двадесет и първи век интернет получи бързо развитие и се появи възможност за достъп до много нови информационни ресурси - големи електронни библиотеки с непознати дотогава книги.
Той беше вече в Индия, когато разбра, че по тия теми е писано. Направи му впечатление, че в един кратък период в мрежата се натрупваха все повече заглавия на тази тематика. Заподозря и предположи, че мнозина автори разработваха темата, като изхождаха от вече публикувана фактология, от свои предположения или пожелания, но не от собствен опит и практичен експеримент, в който самите те са участвали.
След като погледна отгоре и по диагонал няколко текста, започна да ги събира, но реши да не чете нищо по тия теми и да остави себе си по собствен емпиричен път да достигне до всичко, до което е възможно да се достигне. На основата на своя собствен опит. По това време вече беше успял да постигне няколко осъзнати сънища – ситуации в съня, в които разбираш, че това си ти и че в момента сънуваш…
В Индия практиката му беше по-скоро спонтанна и някакво самопредизвикано изчакване. Искаше първо да се потопи в индийската религия и философия, да се идентифицира с индийските индуистки, будистки и мюсюлмански храмове, които заставаха пред него на всяка крачка. Мистерията на Индия го омагьоса. Няколко осъзнати сънища, оставащи в безценната броеница на неговите постижения по Вътрешния път, но същинската му практика се отлагаше за по-нататък.
В йогисткия център, в който ходеше всяка сутрин в 6 часа, се практикуваха асани, пранаяма, стандартна медитация, а вечер и по празници - определени религиозни практики и песнопения. Пред терасата на неговото обиталище растяха няколко магически дървета – всяка сутрин към пет часа едни чудни птици започваха да чуруликат, да цвърчат и да пеят. Сутрин в пет и половина сред спокойствието на зараждащия се ден, сред прохладния и свеж делхийски въздух, сред случайни жители, излезли на разходка, сред подскачащи на сутрешния полъх кучета или лежащи по средата на платното флегматични крави, пътуваше като обсебен покрай паркове и резиденции докато пристигне в Центъра. „Девананда натараджа шивананда йога център” – гласеше един скромен надпис до вратата в бял зид. А по-късно в осем си пробиваше път в суматохата на изпълнените с трафик булеварди, сред клаксони, камиони, подвиквания, велосипеди, рикши, мерцедеси и тичащи през платното индийки с разноцветни сарита или девойки с джинси и голи пъпове. Промъкваше се внимателно с колата през тази суматоха невероятно свеж и спокоен. Тогава реши, че неговият Път се нуждае от известна допълнителна база и тази база той полагаше през следващите няколко години. Както веднъж на негов въпрос бе отговорил един от учителите-инструктори в йога-центъра, „Хата йога е само основата, всичко друго идва след това”. Необходимата основа, върху която евентуално би могло да се надгражда, но сама за себе си – само основа.

2.
Когато в София започна практиката със записването и визуализациите, знаеше че вече окончателно преминава на следващия етап. Тогава формулира Пътя, измисли същността на следващите етапи, целите и философията. Това беше Пътят на една нова практика. Това бе път на Йога на интегралното съзнание. Пътят на Вътрешния лабиринт. Пътят на Вътрешната библиотека. Пътят на Портала. Пътят на Вътрешната сфера.
През целия си живот се бе опитвал да съчетава в себе си различни и разнородни качества и дейности. Когато беше млад си мислеше, че е възможно. По-късно осъзна, че така не се получава. Колкото и да ти се иска да съчетаеш разнородни дейности и да постигнеш един комплексен облик, в определен момент забелязваш, че във всяка една от тези дейности си достигнал до средата на пътя само. Във всяко едно от желаните качества си постигнал само една несъвършена част. Оставаш многообразен, но посредствен във всеки един аспект на това твое многообразие.
Бяха му нужни няколко години ежедневна практика по Пътя, за да разбере, че така се стига само до някъде. И там вече, независимо от желанието и стремежа, се забавяш и спираш. Не се получава съчетаването.
Не се получаваше да му изсмукват ежедневно мозъка в онова вонящо блато, да прелиства ежедневно хиляди безсмислени хартии, да обслужва безчет рутинни тривиални проблеми, да консумира непрекъснато човешки отношения, принизяващи съзнанието, и същевременно да продължава напред по Вътрешния път. Отношения, предизвиквани от вътрешни импулси в поведението на човека, непроменени от времената на средновековието, а по-скоро - от времената преди това…
Невероятно беше, че при всичките нови постижения в науката и технологиите, човешката същност и тъмни пориви си оставаха същите както преди две-три хиляди години! На нищо не се бяха научили хората от безконечните трагедии, от двете световни и от множеството локални войни, от милионите загинали и унищожени съдби, от екологичните сътресения и климатични катастрофи, от тежките природни бедствия, от повтарящите се национални трагедии, от безкрайното човешко нещастие, ширещо се по земята.
Не се получаваше, в такава среда, при това ежедневие, при тази му присъща постоянна дейност. Вътрешният път бе уникален, изискваше много повече усилия. Не търпеше съчетаване с едно банално ежедневие и с целия произтичащ от него стрес.
Той стигна до определена точка и движението му по Пътя се блокира…
В България животът се въртеше по един и същи начин. Политиците замайваха и подлъгваха хората с едни и същи приказки. Периодично стигаха до едни и същи кризи. Преследваха постоянно едни и същи цели. На пиедестал се издигаха едни и същи задачи. А народът в масата си обедняваше и живееше все по-зле. Всичко това ставаше под мотото на едни и същи клишета.
За броени години милионерите станаха милионери, натрупаха луксозни вили и автомобили, каквито европейски и американски бизнесмени не си позволяваха и след едно поколение. Това безкрайно социално преливане от пусто в празно! Това непрекъснато облъчване с поредните много важни събития и проблеми! Постоянният терор с информация за нови крупни скандали и злоупотреби, за които се забравяше след няколко дни! Ежедневните грабежи и убийства, които дълго щяха да останат в графата „разследвани”. Поредните отвличания на хора, с което и България се опита да се изравни с мафиотското минало на някои утвърдени демокрации! Безконечното говорене за несъстояли се съдебни процеси или за несъществуваща съдебна система! Това ежедневно отравяне на мисълта и душата!…
Тогава напусна администрацията и се опита да се абстрахира. Престана да обръща внимание на тяхната безкрайна игра на кризи и преодоляване на кризи. Разполагаше с известни средства за известно време напред - наследство от няколко години работа в Индия, което бе съхранил.
Майка му се топеше с всеки изминал месец. Наблюдаваше уморените й очи и го болеше. Ако имаше начин да поеме в себе си нейната болка и умора. Ако можеше да се идентифицира с нея и да й предаде от своите сили. Ако имаше начин да бъде реално, физически съпричастен. Ако можеше да се открие начинът, по който животът да не свършва. Ако можеше да постигне начин, чрез който да не се разделя с хората, които обича…
Вече бе разбрал, че истинската цел на Вътрешния път е постигане на Съпричастността.
Много пъти го бяха питали в предишни години какво в крайна сметка иска да постигне. Какъв е този Вътрешен път. Каква е тази Вътрешна сфера, лабиринти, библиотеки и всякакви подобни понятия. Каква е тази нечувана досега Йога на интегралното съзнание. След първоначални обяснения при случайни запитвания, бе стигнал до заключението, че няма смисъл да се опитва да обяснява. В началото им казваше за самопознанието, за овладяване на Вътрешната библиотека, в която се съхранява не само всичко видяно, чуто, почувствано и прочетено, но и неговите производни, създавани от вътрешния генератор на съзнанието. Казваше им за невероятния потенциал от възможности, за Портала към Вътрешната сфера, за „матриците” на любимите, които можеш да откриеш преминавайки отвъд… Но всичко това звучеше твърде далечно за нормалния човек.
В банализираната ни среда битуват много клишета и едно от тях е, че „от сън спомени няма”. Хората, живеещи в опростялата и чалгизираната българска действителност, не бяха в състояние дори да осмислят за какво става въпрос.
Тогава се отказа да споменава за тия теми. После предприе промяната и се отказа от тривиалното си съществуване на псевдо високопрофилен чиновник в държавния апарат – една от многобройните бурмички в човешката месомелачка на партокрацията.

3.
Оттогава досега бяха минали седем години. През това време се бе абстрахирал от всичко и от всички, с изключение на своите близки.
Няколко пъти бе изнесъл лекции в студентски клубове по физика и философия. Не допускаше случайни хора. Лекциите му бяха закрити. Той определяше кой може да присъства. Не влизаше в излишни спорове и не репликираше. Не допускаше повторно участници, чието поведение бе усетил като себично и некоректно. Това бе Вътрешният път. Това беше Йога на интегралното съзнание. Отношенията в Пътя бяха отношенията на Учител – ученик. Такива са били хилядолетия наред при източните посвещенски школи на прякото предаване… После прекъсна с лекциите. Каза им да продължават с практиката. Комуто бе дадено, щеше да успее.
Той вече бе достигнал много повече в движението си по Пътя, в сравнение с предишните години. Но не успяваше да стигне до Портала. Не успяваше да открие начина, за да премине отвъд.
Не бе успял да намери пътя към способността да е реално съпричастен, към способността да поема и да споделя болката на другия.
Не бе намерил още пътя към Портала. Не бе успял да премине и реално да се потопи във Вътрешната сфера. Да открие там баща си. Да се върне и да слее силата си с тази на любимите. Да поеме техните болки. Да прелее и обедини живота си към техния.
Теорията си за Пътя бе публикувал частично преди години в текстове, поместени в интернет. Години наред никой не бе обръщал внимание, но и той нищо не очакваше. В тривиалното си ежедневие хората се занимаваха с банални и насъщни проблеми. А текстовете си бяха останали там някъде в електронното пространство, сред многобройни други. Потънали сред хаоса на информацията.
Не бе способен реално да отнеме от болката им. Но живееше постоянно с усещането за тази болка. Прогнозите на лекарите от онкологичната клиника бяха за още няколко месеца. Споделяше тази болка в себе си, но не беше в състояние да я отнеме от другите и да прелее от своите сили в тях. Жалеше заради страданието и болката на Ана, за болките на майка си, заради тъгата и безнадеждността, витаещи около тях. Това бе тъгата от необратимостта в потока от изтичащите прашинки в пясъчния часовник на живота.
За първи път след толкова години бе стигнал отново до срив. Беше загубил вяра, въпреки жестоката си вътрешна дисциплина. Бе загубил своята увереност. Бе престанал да върви напред. Беше застанал на прага на отчаянието. Беше спрял по Пътя и сега вече само съзерцаваше изпълващата го болка.
Но макар и да я възприемаше, не можеше с това да облекчи страданието, което усещат те. Не можеше да слее своите мисли с техните, своето съзнание с тяхното. Не можеше да им предложи и предостави своите сили, своето собствено тяло, своя живот. Не беше в състояние да им предаде живота си, за да може те да продължат на този свят спокойни и щастливи.
А всъщност, той точно това искаше. Сега вече бе разбрал, че всичко останало – потенциалът, силата, познанието, мистериите, чудесата, другата реалност – всичко онова, което очакваше да намери по Пътя и отвъд, бяха за него без значение, ако заедно с това не успее да намери начина и да постигне умението да  споделя болката и да предава своята сила и благополучие на хората, които обича и с които не иска да се раздели.
Единственият голям смисъл беше в постигането на способността за Съпричастност Тук. И в достигането Там на хората, които за момента си загубил.