Снился сон

                Болгарский
                Люди и Время


                СЪНУВАХ СЪН

                Сънувах сън - то бе преди години.
                Аз бях врабче, премръзнало и гладно,
                прокудено от всички в този свят.
                Летях с последни сили, стигнах град,
                а насред него - приказен палат.
                Той бе в украси пъстри и фонтани
                преплитаха край него струи хладни.

                Покрай фасадата летях - пролука търсех,
                колкото да мина. Отвори се врата -
                като стрела навътре се промъкнах.
                Понесох се безшумно напосоки
                над дълги коридори и салони.
                Накрая стигнах до обширна зала,
                окъпана от ярки светлини,
                трептящи в такт с мелодии ритмични.
                Аз кацнах на корниза позлатен
                и отвисоко залата разгледах.

                Дотам, където с погледа обхванах,
                се нижеха спектакли ту трагични,
                ту шутовско-коварни и комични.
                Седалките се виеха пред сцената.
                На тях седяха хора "най-отбрани".
                Заели позата превита на ласкатели,
                те гледаха към ложата централна.
                На почетното място там
                една жена седеше цяла в бяло.
                С напрегнато очакване
                те взираха се в нея -
                ще бъдат ли най-сетне забелязани?

                Жената погледите не усещаше -
                бе свикнала, където и да иде
                да я посрещат с тържества,
                да я ласкаят, за служби
                и услуги да я молят.
                Отблясъци от багрите светлинни
                трептяха по лицето й, но ставаше
                то всеки миг по-мрачно.
                Очакваше ли нещо да се случи?

                Настръхнах и се сгърчих от уплаха.
                Палатът се затресе и заскърца,
                стените се огънаха - от дън-земя
                отекна страшен грохот.
                Угасна светлината, музиката секна
                и викове процепиха тъмата.
                Отвори се подземна кухина
                и сградата потъна вътре в нея...

                Останах аз - врабчето непотребно.
                Но изведнъж по някаква повеля
                преобразих се в бяла чучулига
                и полетях към житния простор,
                където Слънцето над нивите се вдига
                и пее птичият свободен хор.
                Запях и аз на воля - в песента ми
                бе вложен благослова на звездите.
                А колоси на глинени крака
                не могат да достигнат висините -
                са писали отколе мъдреците...

                Ана  Величкова