Кирил Христов. И хлынул дождь

Из облак дъжд

Забрадки мяркат се във буйна ръж.
И слънце, слънце– чак до планината…
Навири нейде стомна снажен мъж
и радостен огледва небесата.

По пладне татъка, откъм гората,
припъпли тишина, и изведнъж
запря до воденицата реката,
очудена за миг; и лисна дъжд.

И като стоманени пръти– прави
и светли– във земя и във вода
забиват се струите на дъжда.

А там, на хвърлей– камък, пак– на яве,
като на съне: слънце, песни, смях.
И маха конник, дигнал облак прах.

Кирил Христов


И хлынул дождь

Платки ещё мелькают в буйной ржи,
а солнца, солнца–  до уступов горных...
кувшины губят статные мужи,
и в небо зырят– радостно, задорно.

Но тишина, усталости покорна,
пополудни ползком с лесной межи–
и стал поток у мельницы пригорной–
на миг– и ливень житом ворожит,

и насыщает влагою траву,
и что стальные правильные прутья
поток и землю прободают струи.

А там– вдаль глади галькой– наяву
как в сне запевки, солнце, смех,
и всадник скачет– пыль столбом утех.

перевод с болгарского Терджимана Кырымлы


Рецензии
На это произведение написаны 2 рецензии, здесь отображается последняя, остальные - в полном списке.