Зайковият дом

Авторска приказка от Генка Богданова
по мотиви на народна приказка

Звънко пее пак капчукът,
Капчици в стъклата чукат.
Ти в креватчето си меко
с приказка ще спиш по-леко.
Буква „З“ е днес наред
от азбучния строен ред.

Зайко къща си направи
от греди и клонки здрави.
Постла си дъхаво легло
със билки росни и сено
и спокоен чака зима –
топъл дом, постеля има.
Има от храна запаси
три чувалчета в дома си.
Зеле, моркови, гулия
той в килерчето си крие.
Цял ден Зайко свири, пее,
и с дома си се гордее.

Отлетяха вече всички
прелетни ,красиви птички.
Слънчо с облак се завива
и се кани да почива.
Свири вятър над гората,
дъжд танцува по листата,
после зима се довлече.
Зайко е на топло вече,
хрупка моркови и зеле.

Кума Лиса вън трепери,
скита мрачна и сърдита,
през гора със сняг покрита.
Пред къщурката на Зая
спря  отчаяна накрая.
Чук, чук! – тропа на вратата
разтреперена кумата.
- Зайко, милостив бъди,
при теб на топло ме пусни!

Тъй й отговаря Зайко:
- Лисо, къщата е малка.
Ако беше по-голяма,
бихме се събрали двама!
Защо през лятото и  ти
къщурка не си построи?

- О, имах  си къщурка Зайо,
но изгубих я накрая.
Не къщурка – цял палат
пожарът ми  погълна, брат.
Ах, моля ти се, отвори,
поне главата ми пусни!
Сърцето ти е милостиво.-
хленчи Лиса жалостиво.
Ах, от студ умирам клета!
Виж, замръзна ми нослето,
премръзна, много ме боли!

Накрай я Зайо съжали,
пооткрехна той вратата,
да си стопли тя главата.
Но вратата щом отключи,
чуй, дете, какво се случи!

Лиса в къщата се вмъкна,
до леглото се примъкна,
после, без да се помае,
тя навън прогони Зайо:
-  Вън! Това е моя къща,
тука да мени се връщаш!


Жално Зайко сълзи рони:
„От дома ми ме прогони!
Къде да ида  аз сега?“

Тръгна Зайо  през гората
до земи навел главата,
гази в ледената киша,
сълзи рони и въздиша.

Но не щеш ли край селцето,
срещнал Зайо наш петлето.
Петльо бил юнак наперен
и на Зайо другар верен.

Той за поздрав кукурига:
- Здрасти, Зайо! Добра стига!
Я ела, седни до мен,
кажи , защо си натъжен?
Какво ти на сърце тежи?
Е, хайде, бързо разкажи!

Зайо дълго не изчакал,
седнал, жално пак заплакал:
- Построих си, къща,  Петльо.
Бе уютна, топла, светла.
Приготвих си и зимнина –
любимата за мен храна.
Ала днес беда се случи.
Щом за къщата научи
Лиса с хитрост я открадна.
После с наглост, безпощадна
от дома ми ме прогони! –
Зайо пак сълзи зарони…

- Я недей сълзи да рониш!
Трябваше да я прогониш!
-  Но как да я прогоня сам?
-  Двамата ще идем там.
С хитрост ще я победим
и под покрив с теб ще спим.

В късна дома пред вратата,
спрели двама в тъмнината
и вдигнали ужасен шум.
Петелът имал  остър ум,
бил смел и имал боен нрав:
Заблъскал с клюна си корав
пляскал шумно той с крилата,
гласът му екнал в тишината:
-  Отваряй, Лисо, нагла крадла!
иначе ще вляза с брадва!
И чуй какво ще ти река:
- Главата ти ще отсека!
Ще те разкъсам на парчета,
ще те дам на гладни псета!...
Уплашила се Лиса много
от „разбойниците“ строги.
После през глава в гората
втурнала се сред тъмата.
Зайо, Петльо се прибрали
и щастливо заживяли.   

А поуката, разбра ли?
Там, дето сила не помага,
ум е нужен, внучке драга!