Парадоксът на обичта - 08. 08. 2021

Парадоксът на обичта


На майка


Не разбирам парадокса на това устройство –
да си в състояние да викаш, да се сърдиш
и изпадащ в нервна криза сляпо да обиждаш
някого когото само истински обичаш.

Обидите със смисъл са, но без значение,
когато обичта ти искрена и истинска е,
а думата е сляпа нервна необмислена –
пълзяща от една дълбока рана вътрешна
горяща в кръв и всеки ден разрастваща се –
от чувството за загубата предстояща,
на времето за неминуемата безпощадност,
в конфликта ти с надвисналата неизбежност.

Опитвам да се убеждавам, че те без значение били
защото не били зли, безмисловно са се породили
от нервен стрес от сенките в неясно бъдеще надвиснали,
от чувство на безпомощност, от притеснението в грижата –
в усещане на тежък страх от загубата – неизбежната,
че ако в изблик са били – изречени без зло в душата
те без значение били са – в обичта.

Но връщайки се постоянно в тези дни
усещам непрекъснато как те болят и нараняват.
И няма в никаква причина или обяснение –
и няма как да има някакво успокоение,
защото те болели са тогава и са наранявали,
а резултатът им в ума ми трайно се е отпечатал,
и смисълът им – запечатан и в ума ми и във вечността,
разгаря всеки ден отново огъня. 

И може парадокса тъжен и да го разбирам,
но няма как да си простя и да го оправдавам.
А спомените за обиди  – казани от мен макар и в обич –
те всеки ден най-безпощадно ме наказват.


Осми август 2021 година



791