Антология на руската поезия. Съветски поети, О-Я
В раздела са включени 186 превода от 102 съветски поети
Преводи от руски език на български език: Красимир Георгиев
Съветски поети А-В 327 превода от 179 поети http://stihi.ru/2021/01/02/4
Съветски поети Г-К 196 превода от 98 поети http://stihi.ru/2021/01/06/84
Съветски поети Л-Н 157 творби от 89 поети http://stihi.ru/2021/01/09/19
Съветски поети О-Я 186 творби от 102 поети
Общо за съветски поети 866 творби от 468 поети
СЪДЪРЖАНИЕ
Овидий Любовиков
Да бъде светла нашта памет / Да будет светлой наша память
Олга Берголц
Повтарят: Всички средства са добри / Друзья твердят: Все средства хороши
В Сталиинград / В Сталинграде
Зная, зная – в сграда каменна / Знаю, знаю – в доме каменном
Навярно на младостта й стигат / Должно быть, молодости хватает
Олга Фокина
Над асфалта мирис на сено се скита / На асфальте заблудился запах сена
Олга Черемшанова
Не мислете, че ви обичам / Не смейте думать, что люблю
Олег Григориев
Писах аз детски книжки / Писал я детские книжки
С бръсната глава / С бритой головою
Олег Дмитриев
Обичам призори да се завръщам / Я так люблю входить домой под утро
Крещя, обзет от изблик / Кричу в порыве откровенья
Малко е да си причастен / Мало быть к Москве причастным
Олег Кочетков
Овцата / Овца
Олег Леонидов
Пасианс / Пасьянсъ
Олег Осипов
Избрани миниатюри 1. Юни / Избранные миниатюры 1. Июнь
Кръг / Круг
Утро / Утро
Диалог в автобуса / Диалог в автобусе
Етюд / Этюд
Разходка / Прогулка
Избрани миниатюри 2 / Избранные миниатюры 2
Олег Чухонцев
Що стана? Бос и сънен / Что там? Босой и сонный
Реката – с мрачни бели брегове / Река темнеет в белых берегах
Озарения / Осенины
През наводнението / В наводок
Олег Шестинский
А защо да плачем за Русия / А зачем нам плакать о России
Да бъдем в огнен свят се случи / Мы в мир огня вошли со всеми
Олжас Сулейменов
Вълчета / Волчата
Орест Висоцкий
Отмина тоз чудесен миг / И вот прошёл чудесный миг
Осип Количьов
Момини сълзи / Ландыши
Осип Манделщам
Дарен съм с тяло – питам аз: защо / Дано мне тело – что мне делать с ним
Образа ти колебливо никнещ / Образ твой, мучительный и зыбкий
И Шуберт с водопад, и Моцарт в птича гама / И Шуберт на воде, и Моцарт в птичьем гаме
Кой знае / Кто знает
От бутилката в струя течеше златистият мед / Золотистого меда струя из бутылки текла
Павел Антоколский
Заключение / Заключение
Павел Арский
В парка Чаир / В парке Чаир
Павел Беспошчадний
Когато под вишната / Как под вишней
Да живее Донбас! / Донбассу жить!
Павел Василиев
Сред степи девствен сняг дими си / В степях немятый снег дымится
Павел Калина
В чуждата далечина / В закордонной той дали
Павел Коган
Хората не забелязват кога свършва детството / Люди не замечают, когда кончается детство
Бий дъждец / Дождик бьет
Павел Мельохин
Дай ми, Боже, дух провинциален / Дай мне, боже, быть провинциальным
Павел Хмара
Сатирични страдания / Сатирические страдания
Павел Шубин
Не, аз не вярвам, че била си ти / Нет, я не верю в то, что ты была
Паруйр Севак
Заради теб / Из-за тебя
Перец Маркиш
На перона / На перроне
Пьотр Вегин
Преплувай Волга / Переплыви Волгу
Пьотр Комаров
Сунгарийските блата / Сунгарийские болота
Край роден, сред който животът ми мина / Сторонка родная, где прожиты годы
Пьотр Кошел
Среща / Свидание
Пьотр Орешин
Сергей Есенин / Сергей Есенин
Пьотр Реутский
Днес вече малцина излизат от залива / Сегодня из бухты выходят немногие
Пьотр Синявский
Кавалерът на кравата Клара / Кавалер коровы Клары
Пьотр Хромов
Свеж е вятър, солен е вятър / Свежий ветер, солёный ветер
Раиса Романова
Майската буря над моя живот се разпали / Майские грозы над жизнью моей разгулялись
Расул Гамзатов
Щом хиляда влюбени мъже / Если в мире тысяча мужчин
Небето аз със земна длан достигам / Из Болгарской тетради. До неба достаю рукой земною
Ние сме двайсет милиона / Нас двадцать миллионов
Веднъж ме мама плахо заговори / Однажды утром мать меня спросила
Римма Дишаленкова
Ветровете на любовта / Ветра любви
Римма Казакова
Жена да бъдеш / Быть женщиной
Рим Юсупов
Просто ден / Просто день
Риталий Заславский
Приближава декември / Приближается памятный месяц декабрь
Роалд Манделщам
Радва ни вятър, звездният вятър / Радуйтесь ветру, звездному ветру
Роберт Рождественский
Дон Кихот / Дон-Кихот
Извинете / Извините
Да ти дам ли любов? / Отдать тебе любовь?
Старички часовници / Старенькие ходики
На земята безжалостно мъничка / На Земле безжалостно маленькой
Изказвания, цитати и афоризми / Высказывания, цитаты и афоризмы
Роман Солнцев
Над гълъбовата гора / Над лесом сизым
Рюрик Ивнев
Мен страх ме е, защото мъки ни обграждат / Мне страшно оттого, что есть на свете горе
Господи! Господи! Господи! / Господи! Господи! Господи!
На Серьожа Есенин / Сереже Есенину
Савелий Гринберг
Таралеж и гъба / Еж и Рыж
Самуил Маршак
Страшен сън / Страшный сон
И нека всеки ден и час ви носи новост чудна / Пусть каждый каждый час Вам новое добудет
Изказвания, цитати и афоризми / Высказывания, цитаты и афоризмы
Саша Красний
Жив-изчезнал / Жив курилка
Светлана Евсеева
Плувам по реката на моето поколение / Плыву по реке своего поколенья
Светлана Кузнецова
В гората вятър леден заигра / Холодный ветер краски лета стер
Семьон Ботвиник
Доброто в света устоява / Все доброе выстоит в мире
Семьон Гудзенко
Преди атаката / Перед атакой
Моето поколение / Мое поколение
Семьон Кирсанов
Сън насън / Сон во сне
Семьон Липкин
Горчива прелест в моята съдба / Есть прелесть горькая в моей судьбе
В неверие, неволя, нелюбов / В неверии, неволе, нелюбви
Сергей Василиев
Руският човек / Русский человек
Сергей Викулов
Нелека участ си ми отредила / Нелёгкую ты выбрала мне долю
Сергей Граховский
Из поемата „Беглец” / Из поэмы „Беглец”
Сергей Гребенников
Няма той да се върне, но вий не ридайте / Не страдайте, прошу, Вы его не вернете
Сергей Давидов
Кинофилм за войната / Кинофильм о войне
Сергей Есенин
Вечери сини, вечери лунни / Вечером синим, вечером лунным
Дай му на грубия радост / Грубым дается радость
Бедни съчинителю, ти пак ли / Сочинитель бедный, это ты ли
Писмо до мама / Письмо матери
Не жалея, не тръбя, не вия / Не жалею, не зову, не плачу
Шагане, моя ти Шагане / Шаганэ ты моя, Шаганэ
Пей ти, пей! На проклета китара / Пой же, пой. На проклятой гитаре
Сонет / Сонет
Гърция / Греция
Ах, че е фъртуна / Ах, метель такая
Нявга бях сокол / Я и сам когда-то, Сокол
Изказвания, цитати и афоризми / Высказывания, цитаты и афоризмы
Сергей Изгияев
Винарю / Винодел
Сергей Кличков
Предчувствие / Предчувствие
Рибарка / Рыбачка
Сълзи / Слёзы
Сергей Корольов
Песен за мака / Песня о маке
Сергей Красиков
Сви се циганското лято / Отгорело бабье лето
Зората в сияещо алено чудо разпръсква се / Заря разбегается алой сверкающей россыпью
Сергей Марков
Болница във весел дом / Госпиталь размещённый в весёлом доме
В мен тъничко жило / Оставила тонкое жало
Знаех преди такива прегради / Раньше я знал такие преграды
Подобно лодка на лазура / Подобно синей колыбели
Сергей Михалков
А какво имате вие? / А что у вас?
Изказвания, цитати и афоризми / Высказывания, цитаты и афоризмы
Сергей Мнацаканян
Да поседнеш на дворната пейка добре е / Хорошо посидеть на дворовой скамейке
Сергей Морозов
Светло е с щрихи от дъжд / Свет заштрихован дождём
Далечен ден и час / Всё дальше день и час
Сергей Наровчатов
Чудо / Чудо
Сергей Обрадович
Майка / Мать
Сергей Орлов
След похода / После марша
Положиха го в земното кълбо / Его зарыли в шар земной
Самият живот ме учеше / Учила жизнь сама меня
Сергей Островой
Към клеветниците на Русия / Клеветникам России
Сергей Поделков
Към сина ми / Сыну
Сергей Спасский
Разсъмване / Рассвет
Сергей Чекмарьов
Пухкав сняг / Пушистый снег
Изчезнаха следите ни / Тебя мне даже за плечи
Сергей Шервинский
Залив безжизнен / Бухта забыла о жизни
Сергей Шчербаков
Аз спя под иконите в роден дом бабин / Я сплю под иконами в бабкином доме
Станислав Золотцев
Аз разговарям с вас / Я с вами говорю
Станислав Куняев
Навреме да пристигнеш не опита / От твоего приезда мало проку
Станислав Сериков
Дали в дъбрави били сте / А вы бывали в дубравах
Степан Шчипачьов
В родното градче / В родном городке
Ти си с мен и всеки миг е златен / Ты со мной – и каждый миг мне дорог
Да пазите любов умейте / Любовью дорожить умейте
Тамара Жирмунская
Скица от натура / Набросок с натуры
Татяна Бек
Ти погрешно живееш / Ты неверно живёшь
И родните, познатите места / И родина, где я росла ветвясь
Татяна Глушкова
Въздигане / Воздвиженье
Ето, станах стопанка досадна / Вот и стала хозяйкой лихою
Татяна Гнедич
Царскоселската статуя / Царскосельская статуя
Татяна Смертина
Три вази счупих / Разбив три вазы
Аз загребах Луната с ведро / Я Луну из ведра почерпнула
Татяна Шчепкина-Куперник
Казват: мила съм / Говорят, я мила
Обичам те / Люблю тебя
Хармония / Гармония
Тимур Зулфикаров
Храмове / Храмы
Фазил Искандер
Балада за свободата / Баллада о свободе
Францис Трасунс
Не ме питай / Ты не спрашивай меня
Моята съдба / Моя судьба
Фьодор Сухов
Бях ли аз богат / Был ли я богатым
Юлия Друнина
Есен / Осень
Аз напуснах детство във вагон препълнен / Я ушла из детства в грязную теплушку
Запаси крепкост / Запас прочности
Парадът през четиридесет и първа / Парад в сорок первом
Балада за десанта / Баллада о десанте
На носилка / На носилках
Изказвания, цитати и афоризми / Высказывания, цитаты и афоризмы
Юнна Мориц
Есен / Осень
Юрий Верховский
С душа изстрадала и оскърбена / Я уходил с душою оскорбленной
Юрий Инге
Първият ден на войната / Первый день войны
Юрий Кузнецов
Зов / Призыв
Прах / Пыль
Мрачни хора / Тёмные люди
Вятърът / Ветер
Атомна приказка / Атомная сказка
Погребението на зърното / Погребение зерна
Юрий Левитанский
И трябва само да се вгледаш / Всего и надо, что вглядеться
Какво от туй, че там съм бил / Ну что с того, что я там был
Всеки е за себе си избрал / Каждый выбирает для себя
Юрий Лошчиц
Аз съм син на офицер / Я – сын офицера
Нашта вяра детска е / Наша вера – детская
Юрий Минералов
Exеgi non exеgi mоnumеntum (Державин) / Exеgi non exеgi mоnumеntum (Державин)
Юрий Панкратов
В своята грамада многолика / Всей своей громадой многоликой
Юрий Ряшенцев
Крава / Корова
Може би е нощта / Может, ночь
Юрий Смирнов
Из есенен помръкващ град вървях / Осенний город тихо увядал
Яков Белинский
Не остарява душата на ветераните / Не стареют душой ветераны
Ярослав Смеляков
Опит за завещание / Попытка завещания
Гробище за локомотиви / Кладбище паровозов
Еврейката / Жидовка
---------------
Овидий Любовиков
Руският поет, писател и журналист Овидий Любовиков (Овидий Михайлович Любовиков) е роден на 26 октомври 1924 г. в с. Уст-Чепец, Вятска губерния. Завършва журналистика в Централната школа при ЦК на ВЛКСМ. Публикува стихове от 1940 г. Участник е във Великата отечествена война, носител е на ордени и медали. Работи като журналист във вестниците „Кировская правда”, „Комсомольское племя” и „Комсомольская правда”. Член е на Съюза на писателите на СССР (1962 г.), от 1965 до 1988 г. е отговорен секретар на Кировската писателска организация. Заслужил работник на културата на РСФСР. Автор е на 23 стихосбирки, сред които „За мир!” (1951 г.), „В глаза смотрю” (1964 г.), „Тревожной памяти дозор” (1974 г.), „Люблю и помню” (1976 г.), „Отзыв” (1977 г.), „Меты” (1978 г.), „Встречный пал” (1984 г.), „Горнило” (1984 г.), „Взрывчатый берег” (1990 г.), „Острие” (1994 г.) и др. Умира на 8 март 1995 г. в гр. Киров.
ДА БЪДЕ СВЕТЛА НАШТА ПАМЕТ
Да бъде светла нашта памет,
кристална майчина сълза.
Забравим ли, напомняй, камък,
да не забравяме това.
Навлезли в огън, укротили пламък –
тях опази, човешка памет.
Нали така достойно, професионално
горяхте ярко в боеве,
надежда в подвига ви има,
вий, верни руски синове,
бойци на славната родина.
Поетите ще ви прославят векове:
Сега в далечна са вселена,
където нощ държи властта.
Тъгата в камък е втвърдена,
излита в камък гордостта.
ДА БУДЕТ СВЕТЛОЙ НАША ПАМЯТЬ
Да будет светлой наша память,
Как материнская слеза.
Забывчивым напомни, камень,
О том, что забывать нельзя.
Шагнувших в пламя,
усмиривших пламя,
Убереги, людская память.
Но ведь так же достойно и профессионально:
Шагнули вы в огонь войны,
И подвиг ваш – во имя жизни,
России верные сыны,
Солдаты славные Отчизны.
Но и любого поэта устроило бы:
Они далёко, за пределом,
Где ночи темной вечна власть.
И горе – камнем затвердело,
И гордость – камнем вознеслась.
---------------------------------------------
Олга Берголц
Руската писателка и поетеса Олга Бергголц (Ольга Фёдоровна Берггольц) е родена на 3/16 май 1910 г. в Санкт Петербург. Завършила е висшите курсове при Института по история на изкуствата и филологическия факултет при Ленинградския университет (1930 г.). През младежките си години е работила като кореспондент на в. „Советская степь” в Казахстан, за което разказва в книгата си „Глубинка” (1932 г.). От 1931 до 1934 г. работи като редактор на заводския в. „Электросила” в Ленинград, като до 1935 г. издава книгата си с очерци „Годы штурма”, сборника с разкази „Ночь в Новом мире” и стихосбирката „Стихотворения”, която я прави известна сред поетическите среди. През 1938 г. е арестувана и затворена по обвинение, че е замесена в контрареволюционен заговор. През същата година е разстрелян първият й мъж – поетът Борис Корнилов. Година по-късно поетесата е освободена и реабилитирана. През годините на Втората световна война Олга Бергголц работи в обсадения Ленинград и написва своите най-добри поеми, посветени на защитниците на града: „Февральский дневник” и „Ленинградскую поэму”. След войната излиза книгата й „Говорит Ленинград”, поставена е пиесата й „Они жили в Ленинграде”, пише цикъл стихове за Сталинград (1952 г.), трагедията „Верность” (1954 г.), появява се и първата й книга с проза „Дневные звезды” (1959 г.). Между 1960 и 1970 г. излизат нейните стихосбирки „Узел”, „Испытание”, „Верность” и „Память”. Умира на 13 ноември 1975 г. в Ленинград, погребана е във Волковското гробище.
ПОВТАРЯТ: ВСИЧКИ СРЕДСТВА СА ДОБРИ
Повтарят: „Всички средства са добри,
за да спасиш от напаст, злобни страсти
частица от душата си дори...”
Кой казва, че деля се аз на части?
И как да скрия – наполвина – страст,
така че да остане страст нататък!
Как за народа си да давам част
подкрепа, щом животът тъй е кратък?
Не, в болка цялата душа боли,
а в радостта изцяло пламенее.
Да се разкрие тя не се бои
и свободата
въздух е за нея.
Обичам, искам, вярвам и ценя.
Махнете туй съчувствие ужасно.
Аз даже свойта гибел няма да сменя
за принудителното ваше щастие...
ДРУЗЬЯ ТВЕРДЯТ: ВСЕ СРЕДСТВА ХОРОШИ
Друзья твердят: „Все средства хороши,
чтобы спасти от злобы и напасти
хоть часть Трагедии,
хоть часть души...”
А кто сказал, что я делюсь на части?
И как мне скрыть – наполовину – страсть,
чтоб страстью быть она не перестала?
Как мне отдать на зов народа часть,
когда и жизни слишком мало?
Нет, если боль, то вся душа болит,
а радость – вся пред всеми пламенеет.
И ей не страх открытой быть велит –
ее свобода,
та, что всех сильнее.
Я так хочу, так верю, так люблю.
Не смейте проявлять ко мне участья.
Я даже гибели своей не уступлю
за ваше принудительное счастье...
-----
В СТАЛИНГРАД
Отдавнашната пепел в жар жежи,
изгаря – допир,
дъх
и памет светла...
Но ти, вървящ по нея, не тъжи,
пред пепелта на бъдното не трепвай...
В СТАЛИНГРАДЕ
Здесь даже давний пепел так горяч,
что опалит – вдохни,
припомни,
тронь ли...
Но ты, ступая по нему, не плачь
и перед пеплом будущим не дрогни...
-----
ЗНАЯ, ЗНАЯ – В СГРАДА КАМЕННА
Зная, зная – в сграда каменна
съдят, разпити редят
за душата моя пламенна,
искат да я въдворят.
За правдива чест изстрадана,
за другарски поглед мой
те ръждив прозорец дават ми,
пред вратата с часовой...
ЗНАЮ, ЗНАЮ – В ДОМЕ КАМЕННОМ
Знаю, знаю – в доме каменном
Судят, рядят, говорят
О душе моей о пламенной,
Заточить ее хотят.
За страдание за правое,
За неписаных друзей
Мне окно присудят ржавое,
Часового у дверей...
1938 г.
-----
НАВЯРНО НА МЛАДОСТТА Й СТИГАТ
Навярно на младостта й стигат
душата лека, поривът свеж –
но щом внезапно все пак пристигне
на жажда приличащият копнеж,
когато става небето чисто
и тъжно проблясва зеленият зной,
ти никъде не намираш пристан
в препълнен с хора обичан град твой –
с тъгата за обичи недопити
и за делата ми сред бъдещ час,
за другари незнайни, недооткрити,
които измислих и чаках аз...
ДОЛЖНО БЫТЬ, МОЛОДОСТИ ХВАТАЕТ
Должно быть, молодости хватает,
душа, наверно, еще легка –
если внезапная наступает
на жажду похожая тоска,
когда становится небо чище,
и тонкая зелень мерцает везде,
и ты пристанища не отыщешь
в любимом городе, полном людей, –
тоска о любви, еще не бывшей,
о не свершенных еще делах,
о друзьях неизвестных, неприходивших,
которых задумала и ждала...
1935 г.
---------------------------------------------
Олга Фокина
Руската поетеса Олга Фокина (Ольга Александровна Фокина) е родена на 2 септември 1937 г. в с. Артемевская, Верхнетоемски район, Архангелска област. Първите й поетични публикации са от 1955 г. във в. „Северный комсомолец”. Завършва литературния институт „Максим Горки” (1962 г.). Член е на Съюза на писателите на СССР (1963 г.). Автор е на над 30 стихосбирки, сред които „Сыр-бор” (1963 г.), „Реченька” (1965 г.), „А за лесом – что?” (1965 г.), „Аленушка” (1967 г.), „Стихи” (1969 г.), „Островок” (1969 г.), „Самый светлый дом” (1971 г.), „Стихи. Библиотечка избранной лирики” (1971 г.), „Камёшник” (1973 г.), „Маков день” (1974 г.), „От имени серпа” (1976 г.), „Полудница” (1978 г.), „Буду стеблем” (1979 г.), „Памятка” (1983 г.), „Колесница” (1983 г.), „Три огонька” (1983 г.), „Попахни, черёмушка” (1997 г.), „Разнобережье” (1998 г.), „Маятник” (2013 г.) и др. Носителка е на много държавни и литературни награди. Почетен гражданин е на гр. Вологда.
НАД АСФАЛТА МИРИС НА СЕНО СЕ СКИТА
Над асфалта мирис на сено се скита.
Този свят, от родния съвсем различен,
ограден е и са каменни стените,
а и хората на камъни приличат.
Няма ги Иван, Василий, нито Маря.
Безсловесен, извънземен странник сякаш,
упояван от бензиновите пари,
над асфалта мирис на сено се мята.
Кой ще чуе и повярва в същност вяла
как тъгува морно той с тъга човешка?
Пътя слънцето поне да бе огряло,
вятър да го възвиси на свойте плещи
към рекичката-бавачка – жъне мама!
Но напразно се оглежда и пристъпя:
слънцето под мощни домове остана,
вятърът между ъглите е пречупен.
Няма как той сам от плен да се измъкне.
Там, сред каменните правила бездушни,
се пази от колелата. Мирис дъхав
на сено, не бягай, моля те, послушай!
Виж ръцете мои с дланите преломни,
моето дихание, душа гореща.
Мирис на сено, нима ти мен не помниш?
Ти нима не беше нявга с мен на среща?
Бягам редом с теб, един до друг сме плътно,
в пътя да не те загубя, дъх стаила.
Тук не съм забравила аз наште жътви,
зайче слънчево, лъч светъл, братче мило!
НА АСФАЛЬТЕ ЗАБЛУДИЛСЯ ЗАПАХ СЕНА
На асфальте заблудился запах сена.
В этом мире, на родимый не похожем,
Всюду стены, всюду каменные стены,
Да и люди будто каменные тоже.
Ни Ивана, ни Василия, ни Марьи.
Бессловесен, словно странник иноземный,
Одурманенный бензиновою гарью,
На асфальте заблудился запах сена.
Кто услышит, кто поверит, как устал он,
Как тоскует он тоскою человечьей?
Хоть бы солнышко дорогу показало,
Хоть бы ветер подхватил его на плечи,
Проводил бы к речке-няне, пожне-маме!
Но напрасно озирается кругом он:
Солнце стиснуто громадами-домами,
Ветер пойман, меж углами переломан.
Одинокому не вырваться из плена.
Кинусь, каменные правила нарушив,
Без вопросов под колеса: – Запах сена,
Не беги, меня, пожалуйста, послушай!
Вот тебе моя рука, мои ладони,
Вот тебе моя душа, мое дыханье.
Запах сена, разве ты меня не помнишь?
Разве шёл ты не со мною на свиданье?
Побежим скорее рядом осторожно,
Не дыша: вдохнув, боюсь тебя утратить.
Я ещё не позабыла наши пожни,
Зайчик солнечный из детства, светик, братик!
---------------------------------------------
Олга Черемшанова
Руската поетеса и актриса Олга Черемшанова (Ольга Александровна Чижова/ Черемшанова) е родена на 26 април 1904 г. в Урал. На младини се увлича от поезия, пеене, балет и актьорство, учи в музикална гимназия (1921 г.). Членува в Омското литературно обединение, в група „Червонная тройка” на омските футуристи и в районния Артел на писателите и поетите (1921-1922 г.). Първите й публикувани стихове са в сп. „Таежные зори” от 1922 г. През 1923 г. се обучава към студиото при Московския художествен академичен театър, а през 1924 г. продължава в Драматичното студио в Петроград и вече има театрални и естрадни изяви. Работи в Ленинградската филхармония и в Дома на народното творчество в Ленинград. Авторка е на стихосбирката „Склеп” (1925 г.). Умира през 1970 г.
НЕ МИСЛЕТЕ, ЧЕ ВИ ОБИЧАМ
Не мислете,
че ви обичам, защото
надзъртам в зениците ви.
Няма огледало. Гледам,
за да оправя прическата си...
НЕ СМЕЙТЕ ДУМАТЬ, ЧТО ЛЮБЛЮ
Не смейте думать,
Что люблю, потому что
Смотрю вам в зрачки.
Зеркала нет. Я смотрю,
Чтоб поправить причёску…
---------------------------------------------
Олег Григориев
Руският поет и художник Олег Григориев (Олег Евгеньевич Григорьев) е роден на 6 декември 1943 г. по време на евакуация на родителите му във Вологодска област. Завършва Института по живопис, скулптура и архитектура в Санкт Петербург (1961 г.). Представител е на ленинградския поетичен ъндърграунд. Стиховете му се появяват рядко в периодичния печат, публикува предимно в самиздатски издания. Поезията му се отличава с афиристична парадоксалност, с елементи на абсурда и черния хумор. Стиховете му за деца предизвикват негодуванието на някои от представителите на официалните литературни кръгове. В началото на 70-те години е осъден „за тунеядство” и близо две години е на принудителна работа по строежи. Автор е на книгите със стихове за деца „Чудаки” (1971 г.), „Витамин роста” (1981 г.), „Говорящий ворон” (1989 г.), на стихосбирките „Стихи. Буклет” (1990 г.), „Митьки и стихи Олега Григорьева” (1991 г.), „Двустишия, четверостишия и многостишия” (1993 г.), „Стихи. Рисунки” (1993 г.) и др. Член е на Съюза на писателите на Русия (1991 г.). Умира на 30 апреля 1992 г. в Санкт Петербург.
ПИСАХ АЗ ДЕТСКИ КНИЖКИ
А моите детски куплети
до смърт пребиха момчето.
ПИСАЛ Я ДЕТСКИЕ КНИЖКИ
Писал я детские книжки,
Забили насмерть мальчишки.
-----
С БРЪСНАТА ГЛАВА
С гологлава измет
в дреха полосата
правя комунизма
с кирка и лопата.
С БРИТОЙ ГОЛОВОЮ
С бритой головою,
В форме полосатой
Коммунизм я строю
Ломом и лопатой.
---------------------------------------------
Олег Дмитриев
Руският поет и преводач Олег Михайлович Дмитриев е роден на 1 юли 1937 г. в гр. Омск. Завършил е факултета по журналистика при Московския държавен университет (1959 г.). Работил е като редактор на поезия в сп. „Юность” и в. „Литературная газета”. Първият поетичен сборник с негово участие е „Общежитие” (1962 г.). Автор е на стихосбирките „Арбатские сибиряки” (1965 г.), „Вот мчится черепаха! Веселые и грустные стихи про зверей” (1967 г.), „Удар по кремню” (1967 г.), „Избранная лирика” (1968 г.), „Летом на земле” (1970 г.), „Возвращение в город” (1971 г.), „Белый час рассвета” (1973 г.), „Осенние прогулки” (1975 г.), „Приглашение друга” (1976 г.), „Прежний счет” (1978 г.); „Московское время” (1979 г.), „Избранное” (1980 г.), „Летящий профиль” (1981 г.), „Птицы над городом” (1981 г.), „Давно и недавно” (1986 г.), „Избранное” (1987 г.), „Есть и проза и стихи” (1988 г.) и др. Превежда поезия на творци от народите на СССР. Член е на Съюза на писателите на СССР (1963 г.). Умира на 9 декабря 1993 г. в Москва.
ОБИЧАМ ПРИЗОРИ ДА СЕ ЗАВРЪЩАМ
Обичам призори да се завръщам,
да блесне в стаята светлик за мен.
Вън да просветва и да лъха вкъщи
от вятъра на идващия ден;
сако да метна на гърба на стола,
изнемощял от дневния парад,
да висне в него сгърбена умора,
а аз да бъда пак голям и млад;
да гледам как тече вода от крана –
изтича туй, което е било,
и с устни връх на чаша да обхвана
от тънко – сякаш няма го – стъкло;
вода на едри глътки да отпивам,
прозорец да затворя, в хладен брод
да се учудвам, че така отмина
като на кино нашият живот,
че брегове наклонени ни чакат,
но кой нататък ще ги различи,
че златните коси докосват в мрака
до бузите ми топлите лъчи...
От близка гара вие свирка звънка
тревожно над пустинната Москва;
загръщайки се с одеяло тънко,
в легло да падна като сред трева,
глава да скрия над възглавка чиста,
да се усмихвам в нежна пелена
и да заспя, за нищо да не мисля,
да не сънувам никаква жена.
Я ТАК ЛЮБЛЮ ВХОДИТЬ ДОМОЙ ПОД УТРО
Я так люблю входить домой под утро,
Не зажигая в комнате огня.
Уже светло, и комната продута
Ветрами наступающего дня;
И бросить так пиджак на спинку стула,
Вконец дневной помятый суетой,
Чтоб он висел устало и сутуло,
А и стоял, большой и молодой;
Потом следить, как льет вода из крана,
И долго ждать, чтоб теплая стекла,
И брать губами острый край стакана
Из тонкого – как нет его! – стекла;
И воду пить глубокими глотками,
Поеживаясь, затворять окно,
И удивляться, разводя руками,
Что жизнь порой такая, как в кино,
Что берега пологие качались,
Почти не различимые в ночи,
Что золотые волосы касались
Моей щеки, как теплые лучи...
Гудок услышать с ближнего вокзала,
Тревожащий пустынную Москву,
И, тонкое откинув одеяло,
Упасть в постель, как падают в траву,
В подушку глубже голову засунуть,
И засыпать, прикрыв глаза рукой,
И, улыбаясь, ни о чем не думать,
О женщине не думать никакой.
-----
КРЕЩЯ, ОБЗЕТ ОТ ИЗБЛИК
Крещя, обзет от изблик глупав.
Догражда времето стена,
забравата снежинки трупа
над първата за мен жена.
Засипват те полека-лека
сумрачно нощните води
и пътя бял в степта далеко,
и лозовите широти.
Сняг мек и плътен продължава
над спомените да ръми,
курорта близък заглушава,
където весел джаз гърми.
И в тази тиха въртележка
непостижимо ще влетя,
в рубежа на смъртта по грешка
изпраща ме грижливо тя.
Възкръсвайки, аз забелязвам,
че камъни редя в деня,
по пътя сянка коса лази –
духът на бившата жена.
Сред люшнали се други сенки
едва я различавам с труд,
вървим смутени и смирени
към дом, заспал край грохнал път,
и се сбогуваме на входа...
Нататък – пак снеговалеж,
а зад стъклото спомен броди,
невярна памет хвърля скреж.
Мираж неясен са лицата,
в отминалите дни тежи,
забравата със снежен вятър
над бившата жена кръжи.
Тя следва снегопада, диво
високата стена ломя.
Крещя: „Защо си там? Не бива!
Студено е да си сама...”
Но тя не чува, отминава,
ръка не ми подава тук.
Ефирно в дните продължава:
море е, топло, там е юг...
В превала зад чертата бяла
дочувам топлия й глас
и с доброта позакъсняла
за нея дълго мисля аз.
КРИЧУ В ПОРЫВЕ ОТКРОВЕНЬЯ
Кричу в порыве откровенья.
Что не вернуть ушедших дней,
Что вьется долгий снег забвенья
Над первой женщиной моей.
Он заметает понемногу
Свинцовый блеск ночной воды,
Степную белую дорогу
И виноградников ряды.
Он заглушает, мягкий, плотный,
Простое гиканье цикад
И ближний городок курортный,
Где джазы весело гремят.
И в этой тихой круговерти,
Непостижима и бледна,
Меня почти по грани смерти
Проводит бережно она.
Я замечаю, воскресая,
Что я один среди камней,
А на дороге – тень косая,
Тень первой женщины моей.
Колеблются другие тени,
И различаю я с трудом,
Как входим мы потом В смятенье
В давно уснувший белый дом,
Как мы прощаемся у входа...
А дальше – снегом занесло,
И застудила непогода
Неверной памяти стекло.
Уже полузабыты лица
Товарищей ушедших дней,
И снег забвения кружится
Над первой женщиной моей.
Она идет вдоль снегопада,
Как за высокою стеной.
Кричу: „Зачем ты там! Не надо!
Тебе же холодно одной...”
Проходит женщина, не слышит
И не протягивает рук.
На пальцы тонкие не дышит:
Там море, там тепло, там юг...
Она за белою чертою
Мне стала ближе и родней,
И с запоздалой добротою
Я долго думаю о ней.
-----
МАЛКО Е ДА СИ ПРИЧАСТЕН
Малко е да си причастен,
жител да си на Москва.
Към Москва да си пристрастен:
злато, мед да е това!
В столицата-майка трябва
да си влюбен ти безкрай,
на лицето й се радвай,
къщите й опознай!
Всички улици по памет,
наизуст площади знай –
столицата е голяма...
Никой туй не може май.
Варварски предишни орди
ринат къщи и дворци –
днес с подобна власт са горди
архитектите-„творци”.
Малко е сред гняв привиден
да размахваш ти юмрук –
столицата от обиди
трябва да спасиме тук!
Бе за нас безценно злато
този неопазен дар –
Шчербаковските палати,
на „Поварска” брястът стар.
Щом с Москва се ти гордееш,
щом си й се посветил,
важно е къде живееш,
не къде си се родил!
Със сърдечност обгради се,
съпричастен с ден красив:
Че си кореняк –
щастлив си.
Тук си –
двойно си щастлив.
* Шчербаковските палати – московска сграда, построена през 1770 г. През 1986 г. покривът на сградата се срутва, което обединява московската общественост в кампания за защита на старинните обекти.
* Брястът – близо 300-годишният бряст на ул. „Поварска” в Москва умира; брястът е преживял много бедствия, вкл. големия пожар от 1812 г., в сянката му са си почивали Пушкин и Лермонтов, Чайковски и Цветаева.
МАЛО БЫТЬ К МОСКВЕ ПРИЧАСТНЫМ
Мало быть к Москве причастным,
Штампик в паспорте иметь.
Надо быть к Москве пристрастным:
Знать, что золото, что медь.
Надо в матушку-столицу
Быть влюблённым без ума,
Надо, как знакомых лица,
Знать старинные дома.
Знать все улицы на память,
Переулки назубок –
Да столица велика ведь…
Это вряд ли кто бы смог.
Раньше варварские орды
Рушили дома, дворцы, –
А сейчас, собою горды,
Архитекторы-„творцы”.
Мало, гневаясь для виду,
Кулаками потрясать –
Надо стольный град в обиду
Никому не дать, спасать!
Как московские фанаты,
Забывая свой покой –
Щербаковские палаты,
Древний вяз на Поварской.
Коль Москвой ты возгордился,
Коль Москве отдался весь,
То не важно, где родился:
Значит, ты москвич и есть!
Лишь сердечность и участье
У Москвы сейчас в цене:
Коренным быть –
Это счастье.
А исконным –
Так вдвойне.
---------------------------------------------
Олег Кочетков
Руският поет Олег Владимирович Кочетков е роден на 5 януари 1947 г. в гр. Коломна, Московска област. Завършил е Литературния институт в Москва. Първата му публикация е в сп. „Советские профсоюзы” (1972 г.), а първото му литературно представяне е в сп. „Юность” (1974 г.), след което сътрудничи активно на много литературни издания от съветско и постсъветско време. Автор е на стихосбирките „Время настало” (1977 г.), „Травяная дорога” (1978 г.), „Родное лицо” (1983 г.), „Надеждой ранят” (1989 г.), „Покатилась подкова” (1990 г.), „Ныне и присно” (1991 г.), „У слез на отшибе” (1992 г.), „Нету родного печальней” (1993 г.), „Ау, Россия!” (1999 г.) и др.
ОВЦАТА
Бляска утринен час
в широти и лица.
Моят дядо за нас
ще заколи овца.
Но не сам, не е лош,
а съседът с мерак
се усмихна, взе нож:
„Става тъй, знам аз как...”
Кой мъник, кой голям,
жалим – всички деца,
пред пролятата там
кръв на тази овца.
Онемял, гледах пак,
сякаш в страшния кът
не вода – от черпак
мойте сълзи текат.
След години разбрах
тази истина зла:
ако гост там не бях,
би живяла овца...
ОВЦА
Подкатили чуть свет
К голубому крыльцу.
Беспокойный наш дед –
Сразу резать овцу.
Но не сам, в сердце дрожь,
А сосед был мастак,
Усмехнувшись, взял нож:
„Знамо, я не за так...”
Кто постарше, кто мал,
Жались мы – ребятня,
Когда кровь он смывал
Во дворе у плетня.
Я глядел не дыша,
И мерещилось: тут
Не вода из ковша –
Мои слезы текут.
Я тогда по летам
Понял истину зла –
Не приехать бы нам,
И овца бы жила...
1970 г.
---------------------------------------------
Олег Леонидов
Руският сценарист, поет и художник-мултипликатор Олег Леонидов (Олег Леонидович Шиманский/ Леонидов) е роден на 15 март 1893 г. в Москва. Първите му публикации са от 1911 г. Завършва юридическия факултет на Московския държавен университет. От 1926 г. работи като сценарист в киностудията „Межрабпомфильм” и като преподавател във Всесъюзния държавен институт по кинематография. Автор е на стихосбирката „Стихи” (1914 г.) и на сценариите на игрални и мултипликационни филми „Не всё коту масленица” (1927 г.), „Москва в Октябре” (1927 г.), „Человек родился” (1928 г.), „Белый орел” (1928 г.), „Степные песни” (1933 г.), „Гобсек” (1936 г.), „Дети капитана Гранта” (1936 г.), „Остров сокровищ” (1937 г.), „По щучьему велению” (1938 г.), „Таежная сказка” (1951 г.), „Сердце храбреца” (1951 г.) и др. Член е на Съюза на писателите на РСФСР. Умира на 17 септември 1951 г. в Москва.
ПАСИАНС
Обичам пасианс да боря
на картите с рисунък стар.
Суровата им непокорност
крепи мъчителен хазарт.
Минути бурни да забравя,
безгрижен и безстрашен бил,
с преплитането да се справя,
десятка, дама, поп редил...
В борбата глуха, своенравна
аз често побеждаван бях,
но неведнъж победа славна
в очи уморни с плам горях.
Другар и враг. Капризи скрити
на пасианса не щадя:
да бъда влюбен отмъстител,
отново да го подредя!
ПАСЬЯНСЪ
Люблю пасьянсъ въ твоей столовой,
Люблю рисунокъ старыхъ картъ.
Въ ихъ непокорности суровой
Есть свой мучительный азартъ.
Люблю забыть минутъ теченье,
Ставъ беззаботней и смелей,
Преодолеть хитросплетенье
Десятокъ, дамъ и королей...
Въ борьбе глухой и своенравной
Я побежденъ бывалъ не разъ,
Но и не разъ победой славной
Горелъ огонь усталыхъ глазъ.
Онъ другъ и врагъ. И, упоенный,
Причудъ пасьянса не щажу:
Чтобъ отомстить, какъ мститъ влюбленный,
Его я снова разложу!
---------------------------------------------
Олег Осипов
Руският поет Олег Осипов (Олег Петрович Осипов) е роден през 1932 г. в Ленинград. Преживява цялата ленинградска блокада. Работи като пазач, хамалин, общ работник и златотърсач. Обикаля съветската страна, дълги години живее като скитник, без паспорт и местожителство. Пише стихове от 1961 г., първата му поетична публикация е в сп. „Урал” през 1967 г. Публикува лирични миниатюри с психологически и екзистенциален подтекст в издания като „Нева”, „Аврора”, „Невские просторы”, „День поэзии”, „Морская газета”, „Петербургский литератор”, „Поэтическая орбита”, „Петрополь”, „Литератор”, „Сумерки”, „Смена”, „Антология русского верлибра” и др. Член е на Съюза на писателите на Русия (1993 г.). Автор е на стихосбирките „Капли” (1990 г.), „Миниатюры” (1994 г.), „Вечер поэзии” (1994 г.), „Листья” (1995 г.), „Дорога” (1995 г.), „Шаги” (1996 г.) и „Капли. Избранное” (1997 г.). Умира на 15 август 1997 г. в Санкт Петербург.
ИЗБРАНИ МИНИАТЮРИ 1
ЮНИ
От улиците изчезват
китките момини сълзи.
Все по-близо са
плодовете.
А е тъжно.
КРЪГ
Хората са
послушни деца.
Часовникови стрелки.
УТРО
Розата в чашата
изгуби красотата си.
Сякаш бе препрочитала
цяла нощ
съобщение за смърт от фронта.
ДИАЛОГ В АВТОБУСА
– Какво е хубаво?
– Времето.
– А какво е лошо?
– Всичко останало.
ЕТЮД
В съавторство с гората
мъглата нарисува акварел.
Озвучават го птиците.
РАЗХОДКА
Тежките мисли
оставих вкъщи.
С патерици е лесно.
ИЗБРАННЫЕ МИНИАТЮРЫ 1
ИЮНЬ
На улицах исчезают
букетики ландышей.
К фруктам
все ближе.
А грустно.
КРУГ
Люди –
послушные дети.
Часовой стрелки.
УТРО
Потеряла красоту
роза в стакане.
Словно перечитывала,
всю ночь,
с фронта похоронку.
ДИАЛОГ В АВТОБУСЕ
– Что хорошего?
– Погода.
– А плохого?
– Все остальное.
ЭТЮД
В соавторстве с лесом
туман написал акварель.
Ее озвучивают птицы.
ПРОГУЛКА
Тяжелые мысли
оставил дома.
Костылям легко.
-----
ИЗБРАНИ МИНИАТЮРИ 2
* * *
Девойката
от отдел „Поезия”
без ред
се вмъкна в автобуса.
След нея са осем часа
учтивост.
* * *
Дъждът
мие тротоара.
Минувачите
покорно приемат
формата на пролука.
* * *
Два буреносни облака
се сблъскаха челно.
И... се закикотиха.
* * *
Посрещането на Нова година
трябва да се премести.
В пролетно утро,
когато жените се разхубавяват.
Слушайки птиците.
* * *
Днешният ден – ескалатор.
Между вчера
и утре.
Движещ се
с неумолимостта на времето.
Не тичайте по ескалатора.
* * *
И под ноемврийския
вятър
се държат.
Войниците на есента –
листата.
* * *
Щастлив съм.
Тя ме помоли:
– Обясни.
Обясних...
И щастието изчезна.
* * *
След разстрела
на палачите се присънват
слепи котета.
* * *
Поетът се измори да страда.
И изчезна поезията
в стиховете му.
* * *
Студът тиранства –
докато птиците
мълчат.
* * *
Сред хората
пролетта е самотна.
Няма тя
врагове и приятели.
За всички е
пролет.
* * *
Приятелите ми
са във възторг.
От моя начин
да ги посещавам.
По телефона.
* * *
Погребах приятел.
После на юг
потеглиха гъските.
С ръка след тях
помахах.
* * *
Поетът е пътник.
Звездата му
е винаги зад хоризонта.
* * *
Сред повалените дървета
вятърът изгуби сила.
И се замисли.
* * *
На този свят
всичко е взаимосвързано.
Ако се отнеме
от хората самотата,
ще има повече кучета.
Бездомни.
* * *
Проспах
половин живот.
Насън
видях много.
Интересно.
* * *
Лесничеят не се вълнува
за болното дърво.
Той отговаря за гората.
* * *
Сняг покри
листата
на златната есен.
Хората и него
обикнаха.
* * *
Хвърлих камък
в извора.
Водата
се разплиска на кръгове.
Като болка.
* * *
Нямам право
да приемам в сърцето
обидата.
Стиховете започват
да се сърдят.
* * *
Сам
посрещам есента.
Последен
спътник на лятото,
комар над ухото.
* * *
Роди се човек.
Нареди се на опашка.
На гробището.
* * *
В края на гората
вятърът повали дървета.
Сред гората се изгуби.
Притихна.
И се замисли.
* * *
Студено е в гората.
Поне една жаба
да се чуе.
ИЗБРАННЫЕ МИНИАТЮРЫ 2
* * *
Девушка,
из отдела „Поэзия”,
без очереди
втиснулась в автобус.
Позади восемь часов
вежливости.
* * *
Дождь
моет тротуар.
Прохожие
покорно приняли
форму подворотни.
* * *
Две грозовые тучи
лбами столкнулись.
И… хохотнули.
* * *
Встречу нового года
надо перенести.
На весеннее утро.
Когда женщины хорошеют.
Слушая птиц.
* * *
Сегодня – эскалатор.
Между вчера
и завтра.
Движущийся
с неумолимостью времени.
Не бегите по эскалатору.
* * *
И под ноябрьским
ветром
держатся.
Солдаты осени –
листья.
* * *
Я счастлив.
Она попросила:
– Объясни.
Объяснил…
И счастье пропало.
* * *
После расстрела
палачам снятся
слепые котята.
* * *
Поэт устал страдать.
В его стихах
поэзия пропала.
* * *
Мороз тиранствует –
пока птицы
молчат.
* * *
Среди людей
весне одиноко.
Нет у нее
врагов и друзей.
Она для всех,
весна.
* * *
Друзья
в восторге.
От моего способа
их навещать.
По телефону.
* * *
Похоронил друга.
Назавтра к югу
потянулись гуси.
Рукой им вслед
помахал.
* * *
Поэт – путник.
Его звезда
всегда за горизонтом.
* * *
Среди поваленных деревьев
ветер силу потерял.
И задумался.
* * *
В этом мире
все взаимосвязано.
Если отнять
у людей одиночество,
будет больше собак.
Бездомных.
* * *
Проспал
половину жизни.
Во сне
увидел много.
Интересного.
* * *
Больное дерево
лесника не волнует.
Он за лес отвечает.
* * *
Листья
золотой осени
снег накрыл.
Люди и его
полюбили.
* * *
В пруд
бросил камень.
Вода
кругами пошла.
Словно боль.
* * *
Не имею права
принимать к сердцу
обиду.
Стихи начинают
сердиться.
* * *
Один,
встречаю осень.
Последний,
спутник лета,
комар над ухом.
* * *
Родился человек.
Встал в очередь.
На кладбище.
* * *
На опушке леса
ветер дров наломал.
В лесу заблудился.
Притих.
И задумался.
* * *
Холодно в лесу.
Хоть бы лягушку,
Услышать.
---------------------------------------------
Олег Чухонцев
Руският поет и преводач Олег Чухонцев (Олег Григорьевич Чухонцев) е роден на 8 март 1938 г. в гр. Павловский Посад. Завършил филологическия факултет при е Московския областен педагогически институт. Работил е в отделите „Поезия” на сп. „Юность” и сп. „Новый мир”. Лауреат е на много литературни награди. Автор е на книгите „Из трех тетрадей” (1976 г.), „Слуховое окно” (1983 г.), „Ветром и пеплом” (1989 г.), „Стихотворения” (1989 г.), „Пробегающий пейзаж” (1997 г.), „Фифиа” (2003 г.), „Из сих пределов” (2005 г.), „Из лирики” (2007 г.), „Из сих пределов” (2008 г.) и „Однофамилец. Городская история” (2008 г.). Живее в Москва.
ЩО СТАНА? БОС И СЪНЕН
Що стана? Бос и сънен постелята отмятам.
Над двора рой прекрасен, светлеят далнините:
Туй пролетният глъч е – летят към нашто лято,
и есенният крясък – за зимата отлитат.
Завършен кръг, но пак ли се болката задържа,
далеч зад седем царства, но май отново близка.
Сред равнините руски тъмнее път и свързва
от пущинак мазурски, та до тайга сибирска.
Отново тук съм, гледам, но нищо не разбирам,
за тебе, болко моя, аз нищо ли не знача?
Като глупак последен забравих туй, що сбирах,
ту смея се от горест, ту радостно си плача!
Ах, скука, Боже, тука: дъска се в под пропука,
петел е прът възседнал, в земята шляпна капка.
Туй мойта е сполука – наблизо с човка чука,
а от небето седмо към мен се спуска чапла.
Сред гърло песента е пресъхнало мастило,
а друга повест чака сказание да литне.
И пак копнеж терзае, от Нил криле окриля,
и пак блещука в мрака, витае дим на скитник...
ЧТО ТАМ? БОСОЙ И СОННЫЙ
Что там? Босой и сонный, выберусь из постели,
дверь распахнув, услышу, как на дворе светает:
это весенний гомон – на лето прилетели,
это осенний гогот – на зиму улетают.
Круг завершен, и снова боль моя так далёка,
что за седьмою далью кажется снова близкой,
и на равнине русской так же темна дорога,
как от глуши мазурской и до тайги сибирской.
Вот я опять вернулся, а ничего не понял.
Боль моя, неужели я ничего не значу,
а как последний олух все позабыл, что помнил,
то ли смеюсь от горя, то ли от счастья плачу?
Бог мой, какая малость: скрипнула половица,
крикнул петух с нашеста, шлепнулась оземь капля.
Это моя удача клювом ко мне стучится,
это с седьмого неба наземь спустилась цапля.
Вот уже песня в горле высохла, как чернила, –
значит, другая повесть ждет своего сказанья.
Снова тоска пространства птиц подымает с Нила,
снова над полем брезжит призрачный дым скитанья...
-----
РЕКАТА – С МРАЧНИ БЕЛИ БРЕГОВЕ
Реката – с мрачни бели брегове.
Спокойно ледоходът преминава,
ливадите затишие зове,
две седмици до разлива остават.
Изгубих нещо. Но къде, какво?
Немее сред водата колело.
РЕКА ТЕМНЕЕТ В БЕЛЫХ БЕРЕГАХ
Река темнеет в белых берегах.
Пронесся ледоход неторопливо,
и тишина зыбучая в лугах
стоит недели за две до разлива.
Я что-то потерял. Но что и где?
И колесо колеблется в воде.
-----
ОЗАРЕНИЯ
Тъй погледът лети, тъй лекичко се диша,
че сякаш ей сега листът ще се напише.
С какво? Ела кажи! За безутешна гледка –
скворците търсят юг в отворената клетка?
Или за туй как гръм в покрайнините скита
и листопад кръжи, и младостта отлита?
Какво ще кажеш? Как? Не можеш в грях безумен
таз тишина да спреш! Аз няма – нито с дума!
Ще гледам дълго, знам, отлитащото ято
и сякаш сам напускам този свят крилато.
Ще изтърва перо, сърцето ми ще свети
и мигом ще съм там – над свойта участ клета.
Живях. Заминах. Днес от мен и помен няма.
Облита мойта сянка равнина голяма.
Така високо съм, това не е ли чудо –
към вас оттук с усмивка погледи да будя?
ОСЕНИНЫ
Так дышится легко, так далеко глядится,
что кажется, вот-вот напишется страница.
О чем? Поди скажи! О том, как безутешно
повернута на юг открытая скворешня?
Или о том, как гром окраинами бродит,
и листопад идет, и молодость проходит?
Что скажешь? Как поймешь? Возьмешь ли грех на душу
нарушить тишину? И словом не нарушу!
Лишь длинно погляжу на снявшуюся стаю,
как будто этот мир и сам я покидаю.
И оброню перо, и сердцем просветлею,
и разом подымусь над участью своею.
Я жил. И я ушел. И нет меня в помине.
И тень моя скользит неслышно по равнине.
И так мне высоко, что это ли не чудо –
оборотясь – глядеть с улыбкою оттуда?
-----
ПРЕЗ НАВОДНЕНИЕТО
В свежа сутрин, светлик щом заброди
върху ниския дървен обков,
с медна леност камбаната води
безезичния свой благослов.
Зидарията яйчена пада,
гний в настилката всяка дъска,
насред ясен световен порядък
капе в дните ни тази тъга.
Тук, до селското гробище, морен
ще се вгледам към гарванов рат,
към дърветата с голите чвори,
гдето разливи мътни гнездят;
към води, гдето вълчи тревожна
слиза риба от зимния свод,
и към бледата участ нищожна,
въплътила се в моя живот;
ще се вдигна над пустата пустош
с безполезните земни игри
и – внезапна – задъхана същност,
и език, който нямо гори.
В ПАВОДОК
Свежим утром, покуда светает
в деревянном и низком краю,
медный колокол медленно мает
безъязыкую службу свою.
Облупилась яичная кладка,
сгнил настил до последней доски,
Посреди мирового порядка
нет тоскливее здешней тоски.
Здесь, у темной стены, у погоста –
оглянусь на грачиный разбой,
на деревья, поднявшие гнезда
в голых сучьях над мутной водой;
на разлив, где, по-волчьему мучась,
сходит рыба с озимых полей,
и на эту ничтожную участь,
нареченную жизнью моей;
оглянусь на пустырь мирозданья,
подымусь над своей же тщетой,
и – внезапно – займется дыханье,
и – язык обожжет немотой.
1964 г.
---------------------------------------------
Олег Шестинский
Руският поет, писател, публицист и преводач Олег Шестински (Олег Николаевич Шестинский) е роден на 28 януари 1929 г. в гр. Баку. Завършва специалността филолог-българист към филологическия факултет на Ленинградския държавен университет (1952 г.). Специализира българска литература, през 1953 г. изкарва стаж в Софийския университет. Председател е на ленинградската секция на Съюза на писателите на РСФСР (1971-1973 г.), секретар на Съюза на писателите на СССР (1973-1986 г.), член на Съвета на старейшините към Съюза на писателите на Русия, зам.-председател на изпълкома на Международното общество на писателските съюзи. Автор е на над 50 книги с поезия, проза и публицистика, сред които стихосбирките „Друзья навеки” (1955 г.), „Звёзды над крышей” (1964 г.), „Горница” (1966 г.), „Стихотворения” (1967 г.), „Рукопожатье” (1967 г.), „Сестра наша – Болгария” (1968 г.), „Избранная лирика” (1971 г.), „Бойницы” (1971 г.), „Вечное эхо войны” (1972 г.), „Опасная сторона” (1972 г.), „А под небом есть земля” (1973 г.), „Будь садовником Земли” (1975 г.), „Соль: Монолог о Каракалпакии” (1976 г.), „Эпический разбег” (1976 г.), „Избранные стихи и поэмы” (1976 г.), „Соловьиное гнездо” (1976 г.), „Жизнь” (1977 г.), „Чем живу” (1978 г.), „Устои” (1978 г.), „Доверяю Вам” (1980 г.), „Избранные произведения” (в два тома, 1980 г.), „Помню и люблю” (1981 г.), „Полемика” (1983 г.), „Материк” (1985 г.), „Стихотворения. Поэмы” (1990 г.), „Как жить?” (1994 г.), „Чёрный март” (2005 г.), „Ангелы гнездятся на земле” (2009 г.) и др. Носител е на много награди, сред които е българският орден „Кирил и Методий” – I ст. Умира на 6 юли 2009 г. в Москва.
А ЗАЩО ДА ПЛАЧЕМ ЗА РУСИЯ
А защо да плачем за Русия
и къде,
щом от Бога не разбрахме ние –
кой краде?
С кръста щом за нас са непонятни
чест и глас,
то най-страшният ни неприятел
май съм аз?
А ЗАЧЕМ НАМ ПЛАКАТЬ О РОССИИ
А зачем нам плакать о России,
причитать,
если мы у Бога не спросили –
кто же тать?
Если Крест лишь на словах нам дорог,
как и честь,
то, быть может, самый страшный ворог –
я и есть?
-----
ДА БЪДЕМ В ОГНЕН СВЯТ СЕ СЛУЧИ
Да бъдем в огнен свят се случи,
не се забравят тези дни,
момчета, времето ни учи
в ненавист и любов едни.
Цветя окопите покриха,
забрава боевете взе,
тогава други чувства тихо
откриха моето сърце.
Но досега, щом взрив засвети
на смелост, прямота и гняв,
аз пак превръщам се в момчето
с неустрашимо силен нрав,
което брод в живота вижда,
сече врага, без страх да знай,
фашисти само ненавижда,
обича само роден край.
МЫ В МИР ОГНЯ ВОШЛИ СО ВСЕМИ
Мы в мир огня вошли со всеми,
тех дней до смерти не забыть,
нас, мальчиков, учило время
лишь ненавидеть и любить.
Потом порос цветами бруствер,
сраженья канули во тьму,
и вот тогда иные чувства
открылись сердцу моему.
Но до сих пор при каждой вспышке
отваги, гнева, прямоты
я снова становлюсь мальчишкой,
тем, что не прятался в кусты,
что жизнь, наверно, узко видел,
не думая, с плеча рубил,
и лишь фашистов ненавидел,
и только Родину любил.
1984 г.
---------------------------------------------
Олжас Сулейменов
Руският и казахски поет, писател и литературовед Олжас Сулейменов (Олжас Омарович Сулейменов) е роден на 18 май 1936 г. в Алма Ата. Пише поезия на руски език. Първите му публикувани стихотворения са във в. „Литературная газета” през 1959 г. Завършва Казахския държавен университет (1959 г.) и литературния институт „Максим Горки” (1961 г.). Работи като гл. редактор на сценарна колегия към киностудия „Казахфильм”, зав.-отдел в сп. „Простор”, секретар на Съюза на писателите на Казахстан, председател на Казахския комитет за връзки с писателите от Азия и Африка, зам.-председател на Комитета по връзки със страните от Азия и Африка, депутат, член на Президиума на Казахска ССР, депутат от Върховния съвет на СССР, Председател на Държавния комитет по кинематография, първи секретар на Съюза на писателите на Казахстан, секретар на Съюза на писателите на СССР. От 1992 г. е почетен председател на Съюза на писателите на Казахстан. Извънреден и пълномощен посланик на Република Казахстан в Италия (1995-2001 г.), постоянен представител на Казахстан в ЮНЕСКО (от 2002 г.). Автор е на над 60 книги с поезия, проза и публицистика, сред които стихосбирките „Аргамаки” (1961 г.), „Земля, поклонись человеку” (1961 г.), „Солнечные ночи” (1962 г.), „Ночь-парижанка” (1963 г.), „Доброе время восхода” (1964 г.), „Год обезьяны” (1967 г.), „Избранная лирика” (1968 г.), „Глиняная книга” (1969 г.), „Над белыми реками” (1970 г.), „Повторяя в полдень” (1973 г.), „Каждый день – утро” (1973 г.), „Круглая звезда” (1975 г.), „АЗ и Я” (1975 г.), „Определение берега” (1976 г.), „Трансформация огня” (1983 г.), „Избранное” (1986 г.), „Преодоление” (1987 г.), „От января до апреля” (1989 г.), „Свиток” (1989 г.), „Собрание сочинений” (в 8 тома, 2004 г.), „И в каждом слове улыбался бог” (2011 г.), „Азиатские костры” (2018 г.) и др. Народен писател на Казахска ССР, герой на труда на Казахстан. Има казахско, руско и швейцарско гражданство.
ВЪЛЧЕТА
Човек в степта.
Вървеше дълго, дълго.
Къде? Защо?
Неясно е това.
Видя в котловина обрасла вълк той,
по-точно – бе вълчица,
майка тя...
Лежеше сред пелиновите храсти,
озъбена с последна вълча жал.
От гърлото й плуваше ужасно
на тласъци кръв, гъста като кал.
Кой беше? Вълк или ловджийско куче?
Не знаят слепите вълчета. В страх
те, бутайки се и скимтейки, сучат
от майката безжизнена до тях.
Вълчетата в глада си не откриха
как копърът ухае и със стръв,
притиснати към мама, жадно пиха
изстиващата нейна гъста кръв.
И с глътките отпиваха мъст мощно.
Кому?
На всеки!
Няма да простят.
Ще отмъщават всеки сам, не общо.
А срещнат ли се,
там ще си мъстят.
Човекът продължи по пътя кален.
Къде? Защо?
Не ще узнаеш ти.
Ловец на вълци бе,
но ги пожали,
че нямат мама да ги защити.
ВОЛЧАТА
Шёл человек.
Шёл степью, долго, долго.
Куда? Зачем?
Нам это не узнать.
В густой лощине он увидел волка,
Верней, волчицу,
А, точнее, мать...
Она лежала в зарослях полыни,
Откинув лапы и оскалив пасть.
Из горла перехваченного плыла
Толчками кровь, густая, словно грязь.
Кем? Кем? Волкoм? Охотничьими псами?
Слепым волчатам это не узнать.
Они, толкаясь и ворча, сосали
Большую неподатливую мать.
Голодные волчата позабыли,
Как властно пахнет в зарослях укроп.
Они, прижавшись к маме, жадно пили
Густую холодеющую кровь.
С глотками в них входила жажда мести.
Кому?
Любому.
Лишь бы не простить.
И будут мстить
В отдельности,
Не вместе.
А встретятся –
Друг другу будут мстить.
И человек пошёл своей дорогой.
Куда?.. Зачем?..
Нам это не узнать.
Он был волчатник,
Но волчат не тронул,
Ребят уже не защищала мать...
---------------------------------------------
Орест Висоцкий
Руският поет Орест Висоцки (Орест Николаевич Высотский) е роден на 13 октомври 1913 г. в Санкт Петербург. Син е на поета Николай Гумильов и на актрисата Олга Висоцкая. През 1934 г. завършва Ленинградския лесотехнически институт и 25 години работи в областта на селското стопанство и горската промишленост. Кандидат е на икономическите науки, преподава във висши учебни заведения. От 1959 г. живее в Молдова. Публикува поезия в периодичния печат и в колективни сборници. Умира на 1 септември 1992 г. в гр. Тираспол. До края на живота си работи над мемоарите си „Мой отец – Николай Гумилев”. Негови стихове са включени в антологията „Русская поэзия. XX век”.
ОТМИНА ТОЗ ЧУДЕСЕН МИГ
Отмина тоз чудесен миг,
на друг сърцето й принадлежи.
Потиска той предсмъртен вик
и на душата му така тежи!
И тези болки стелят се навред
отново, сякаш дежавю, гнетят.
Дали със своя пистолет
да се застреля,
обичам казал за последен път?
О, не, разбира се, не, там е
онази, на която ти си нужен.
За нея трябва да издигнеш замък,
рискувай, по-зле няма да заслужиш!
И ВОТ ПРОШЁЛ ЧУДЕСНЫЙ МИГ
И вот прошёл чудесный миг,
Она другому дарит то тепло.
А он как будто бы погиб,
И на душе ему так тяжело!
Опять испытывает эту боль,
Она пришла как будто дежавю.
Может быть стоит взять пистоль,
И застрелится,
Сказав последний раз люблю?
Да нет, конечно нет, не стоит,
Ведь есть конечно та кому ты нужен.
Ради неё ты должен замок строить,
И ты рискни, увидишь сам, не станет хуже!
---------------------------------------------
Осип Количьов
Руският поет и преводач Осип Количьов (Иосиф /Осип Яковлевич Сиркес / Колычёв) е роден на 3/16 май 1904 г. в Одеса. Учи в Института за народно образование в Кунцево (1928-1930 г.). Първите си стихотворения публикува през 1920 г. в сп. „Шквал” и в. „Известия”. Членува в писателската асоциация „Потоки Октября” (1923 г.). През Великата отечествена война е военен кореспондент във фронтови издания. По стиховете му се изпълняват много песни. Автор е на стихосбирките „Книга стихов” (1930 г.), „Дети Советов” (1931 г.), „Первая осень” (1931 г.), „Еврейские поэты. Авторизованный перевод с еврейского Осипа Колычева” (1932 г.), „Три песенки” (1933 г.), „У Черного моря” (1935 г.), „Стихи и поэмы” (1936 г.), „Песни и стихи” (1937 г.), „До самого солнца” (1938 г.), „Пулеметная лента” (1938 г.), „Щорс” (1940 г.), „Олеко Дундич” (1942 г.), „Шесть часов утра” (1942 г.), „Стихи и песни” (1951 г.), „Наша земля” (1955 г.), „С гвардейским корпусом” (1955 г.), „Закаты и рассветы” (1957 г.), „Избранное: стихи, песни, поэмы” (1958 г.), „Закон весны” (1962 г.), „Музыка цвета” (1965 г.), „Память зрения” (1967 г.), „Тобой дышу” (1969 г.), „Корни и кроны” (1973 г.) и др. Умира през 1973 г. в Москва.
МОМИНИ СЪЛЗИ
Снегът внезапен с пух зелен се смесва
на северната пролет в снежен ден,
с небето локвите объркваш лесно,
щом звезден образ в тях е отразен.
А сутринта стартират дните летни,
като сигнал за бъдни чудеса
от хиляди безшумни пистолети
обстрелват момини сълзи леса.
ЛАНДЫШИ
Зеленый пух мешается со снегом,
С внезапным снегом северной весны,
И можно лужи перепутать с небом,
Поскольку звезды в них отражены.
А поутру в полях стартует лето,
И, как сигнал к открытию чудес,
Из тысячи бесшумных пистолетов
Выстреливает ландышами лес.
---------------------------------------------
Осип Манделщам
Руският поет, писател, преводач и литературен критик Осип Манделщам (Осип Эмильевич Мандельштам, рождено име Иосиф) е роден на 15 януари 1891 г. във Варшава. От 1897 г. семейството му живее в Санкт Петербург. През 1911 г. постъпва в историко-филологическия факултет на Петербургския университет, посещава лекции в Париж и Хайделберг. Близък приятел е на поетите Николай Гумильов и Анна Ахматова. Привърженик е на литературните течения акмеизъм и символизъм. Автор е на стихосбирките „Камък“ (1913 г.), „Tristia“ (1922 г.), „Втора книга“ (1923 г.) и „Стихотворения“ (1928 г.), и на книгите с проза „Шумът на времето“ (1925 г.) и „Египетска марка“ (1928 г.). След 1928 г. съветските издания спират да печатат негови стихове като неотговарящи на комунистическата идеология. Заради една негова антисталинистка епиграма от 1934 до 1937 г. е заточен във Воронеж, а през 1938 г. отново е арестуван и е изпратен в лагер, където се разболява от тиф. Умира на 27 декември 1938 г. близо до Владивосток. За двете дела срещу него посмъртно е реабилитиран през 1956 г. и през 1987 г.
ДАРЕН СЪМ С ТЯЛО – ПИТАМ АЗ: ЗАЩО
Дарен съм с тяло – питам аз: защо,
единно цяло мое ли е то?
И на кого ли да благодаря
за радостта, че дишам и творя?
Аз градинар съм, но съм също цвят,
не съм самотен в тоз тъмничен свят.
На вечността в стъклото моя дух
ще отпечата топлият ми дъх.
Рисунката, изобразена там,
доскоро непозната, грее, знам.
Утайката на мигове безчет
не ще покрие образа ми блед.
ДАНО МНЕ ТЕЛО – ЧТО МНЕ ДЕЛАТЬ С НИМ
Дано мне тело – что мне делать с ним,
Таким единым и таким моим?
За радость тихую дышать и жить
Кого, скажите, мне благодарить?
Я и садовник, я же и цветок,
В темнице мира я не одинок.
На стекла вечности уже легло
Мое дыхание, мое тепло.
Запечатлеется на нем узор,
Неузнаваемый с недавних пор.
Пускай мгновения стекает муть –
Узора милого не зачеркнуть.
1909 г.
-----
ОБРАЗА ТИ КОЛЕБЛИВО НИКНЕЩ
Образа ти колебливо никнещ
не усещам в гъстата мъгла.
„Господи!” – погрешно аз възкликвам,
грешката ми грешна е била.
Божието име като птица
волно от гръдта ми излетя.
Пред очите ми мъгла кълби се,
клетката зад мене опустя.
ОБРАЗ ТВОЙ, МУЧИТЕЛЬНЫЙ И ЗЫБКИЙ
Образ твой, мучительный и зыбкий,
Я не мог в тумане осязать.
„Господи!” – Сказал я по ошибке,
Сам того не думая сказать.
Божье имя, как большая птица,
Bылетело из моей груди.
Bпереди густой туман клубится,
И пустая клетка позади.
1912 г.
-----
И ШУБЕРТ С ВОДОПАД, И МОЦАРТ В ПТИЧА ГАМА
И Шуберт с водопад, и Моцарт в птича гама,
и Гьоте, свирещ на пътечка до липа,
и Хамлет, влизащ с плахи стъпки в своя замък,
са вярвали в духа на вечната тълпа.
Навярно преди устни е възникнал шепот,
преди дървото лист е капал всеки час
и тези, за които опитът ни свети,
са придобили образ дълго преди нас.
И ШУБЕРТ НА ВОДЕ, И МОЦАРТ В ПТИЧЬЕМ ГАМЕ
И Шуберт на воде, и Моцарт в птичьем гаме,
И Гёте, свищущий на вьющейся тропе,
И Гамлет, мысливший пугливыми шагами,
Считали пульс толпы и верили толпе.
Быть может, прежде губ уже родился шопот
И в бездревесности кружилися листы,
И те, кому мы посвящаем опыт,
До опыта приобрели черты.
1934 г.
-----
КОЙ ЗНАЕ
Кой знае! Може би ми липсва тук свещта
и посред бял ден ще остана сред нощта;
и, дишайки на мака разпилян зърната,
на мрака митрата ще сложа на главата:
и, късен патриарх в сразената Москва,
неосветения свят нося на глава –
със слепота и мъки на раздора бурен –
като Тихон, в събор последен креатура...
* Патриарх Тихон (1865-1925 г.) – патриарх московски и на цяла Русия за един месец през 1917 г.
КТО ЗНАЕТ
Кто знает! Может быть, не хватит мне свечи –
И среди бела дня останусь я в ночи;
И, зернами дыша рассыпанного мака,
На голову мою надену митру мрака:
Как поздний патриарх в разрушенной Москве,
Неосвещенный мир неся на голове –
Чреватый слепотой и муками раздора;
Как Тихон, ставленник последнего собора...
1917 г.
-----
ОТ БУТИЛКАТА В СТРУЯ ТЕЧЕШЕ ЗЛАТИСТИЯТ МЕД
От бутилката в струя течеше златистият мед
тъй протяжно и дълго, че даже хазяйката стана:
Тук, в печална Таврида, съдбата ни прати привет,
не скучаем! – тя каза и бегло погледна през рамо.
Дръж на Бакхус услугите, сякаш са нейде встрани
стражи, кучета – ходиш и никого тук не съзираш.
Като дъбови бъчви спокойно търкалят се дни:
от колибата чул гласове, си мълчиш, не разбираш.
А след чая излизаме в сенчест градински всемир,
на прозорците, сякаш ресници, са спуснати щори.
Покрай бели колони оглеждаме гроздова шир,
зад въздушно стъкло бляскат сънни планински простори.
Казах: гроздето сякаш сред битка старинна седи,
гдето чорлави конници бият се къдраволици:
в камениста Таврида наука Елада реди –
ръждавеят лехи с благородни от грозд десетици.
Като хурка сред стаята бяла стои тишина.
Дъх на вино, оцет и бои от мазето извира.
Помниш гръцкия дом с таз любима на всички жена –
не Елена, а другата – дълго която бродира.
Златно руно, къде си ти, приказно руно едно?
Тежки морски вълни разшумяваха пътя неземен.
И напускайки кораба с морното морско платно,
Одисей се завърна, изпълнен с пространство и време.
ЗОЛОТИСТОГО МЕДА СТРУЯ ИЗ БУТЫЛКИ ТЕКЛА
Золотистого меда струя из бутылки текла
Так тягуче и долго, что молвить хозяйка успела:
Здесь, в печальной Тавриде, куда нас судьба занесла,
Мы совсем не скучаем, – и через плечо поглядела.
Всюду Бахуса службы, как будто на свете одни
Сторожа и собаки, – идешь, никого не заметишь.
Как тяжелые бочки, спокойные катятся дни:
Далеко в шалаше голоса – не поймешь, не ответишь.
После чаю мы вышли в огромный коричневый сад,
Как ресницы, на окнах опущены темные шторы.
Мимо белых колонн мы пошли посмотреть виноград,
Где воздушным стеклом обливаются сонные горы.
Я сказал: виноград, как старинная битва, живет,
Где курчавые всадники бьются в кудрявом порядке:
В каменистой Тавриде наука Эллады – и вот
Золотых десятин благородные, ржавые грядки.
Ну а в комнате белой, как прялка, стоит тишина.
Пахнет уксусом, краской и свежим вином из подвала,
Помнишь, в греческом доме: любимая всеми жена, –
Не Елена – другая – как долго она вышивала?
Золотое руно, где же ты, золотое руно?
Всю дорогу шумели морские тяжелые волны.
И, покинув корабль, натрудивший в морях полотно,
Одиссей возвратился, пространством и временем полный.
1917 г.
---------------------------------------------
Павел Антоколский
Руският поет, преводач и публицист Павел Антоколски (Павел Григорьевич Антокольский) е роден на 19 юни/1 юли 1896 г. в Санкт Петербург. Учил е в юридическия факултет на Московския държавен университет. Първите публикации на негови стихове са от 1918 г., първата му стихосбирка е издадена през 1922 г. Работил е като театрален режисьор (1919-1934 г.), през Великата отечествена война е ръководил фронтови театър, а през 1945 г. е режисьор в Томския областен драматичен театър. Превеждал е творчеството на френски, български, грузински и азербайджански поети. Сред най-известните му творби са поемите „Сын” (1943 г.) и „В переулке за Арбатом” (1954 г.), цикълът със стихотворения и поеми от 1958 г.; автор е на стихосбирките „Мастерская” (1958 г.), „Сила Вьетнама. Путевой журнал” (1960 г.), „Высокое напряжение” (1962 г.), „Четвёртое измерение” (1964 г.), „Повесть временных лет” (1967 г.), „О Пушкине” (1969 г.), „Конец века” (1977 г.), книгите с публицистика „Пути поэтов” (1965 г.), „Сказки времени” (1971 г.), „Время” (1973 г.), „Путевой журнал писателя” (1976 г.) и др. Умира на 9 октомври 1978 г., погребан е на Востряковското гробище в Москва.
ЗАКЛЮЧЕНИЕ
Не жали, не тъжи, моя старост,
че те в роб младостта ми превърна.
Нищо твое за теб не остана,
нищо твое при теб се не върна.
Не жали, не скърби, не тъгувай,
чудодеен развой не очаквай,
но не знай отчаяние – плуват
в таз трагедия няколко акта.
Точно пет. Само пет! Шекспир сбира
за финал вечността и жените:
ще прониже човека рапира,
но убитият е победител.
Само тази победа остана.
Само тази надежда живее.
За далечен път старост се стяга.
Младостта продължава след нея.
ЗАКЛЮЧЕНИЕ
Не жалей, не грусти, моя старость,
Что не слышит тебя моя юность.
Ничего у тебя не осталось,
И ничто для тебя не вернулось.
Не грусти, не жалей, не печалься,
На особый исход не надейся.
Но смотри – под конец не отчайся,
Если мало в трагедии действий.
Ровно пять. Только пять! У Шекспира
Ради вечности и ради женщин
Человека пронзает рапира,
Но погибший – победой увенчан.
Только эта победа осталась.
Только эта надежда вернулась.
В дальний путь снаряжается старость.
Вслед за ней продолжается юность.
1964 г.
---------------------------------------------
Павел Арский
Руският поет, писател и драматург Павел Арски (Павел Александрович Афанасьев/ Арский) е роден на 26 октомври/7 ноември 1886 г. в с. Корольово, Смоленска губерния. До 1898 г. учи в църковно училище в Полтава, след което работи като разсилен, фабричен работник, зидар, огняр и миньор. Първото му публикувано стихотворение е написано през 1905 г. Като моряк в Черноморския флот за революционна дейност през 1905 г. е в затвор в с. Дрек близо до Казан, откъдето бяга и няколко години е нелегален. Участва във войнишките бунтове в Петроград през 1917 г. и в щурма на Зимния дворец. От 1918 г. е сътрудник на пролетарската организация „Пролеткульт” и работи във вестниците „Псковский Набат” и „Правда”. Публикува стихове, разкази, текстове за песни, драматургични етюди, сценки и скечове. Автор е на стихосбирките „Песни борьбы” (1918 г.), „Даешь кооперацию” (1925 г.), „Серп и молот” (1925 г.), романа „Человек у конвейера” (1929 г.), книгите с разкази „Метла революции” (1921 г.) и „Кровь рабочего” (1923 г.), пиесите „За Красные Советы” (1920 г.), „Голгофа” (1924 г.), „Мокрое дело” (1927 г.), „Атаман Булак-Балахович” (1929 г.), „Годы грозовые” (1958 г.) и др. Умира на 20 април 1967 г. в Москва.
В ПАРКА ЧАИР
Розите в парка Чаир се разлистват,
в парка Чаир разцъфтява бадем.
Сън ме връхлита и твойте златисти
плитки сънувам в оазисен ден.
„Мили, ний с теб ще се срещнем пак скоро...” –
аз размечтах се над любимо писмо.
Бури танцуват в полярни простори,
северен вятър над цвете само.
В парка Чаир теменужки синеят,
снежно белеят черешите цвят.
Пролетен пламък сънувам да грее,
слънце, море и любов е сънят.
Помня раздялата ни, близост сломила.
Тръгнаха корабите в синия мрак.
Как да забравя усмивката мила,
твоите песни да секнат в мен как?
В парка Чаир волно розите плуват,
хиляди храсти ухаят в Чаир.
Твоите плитки златисти сънувам,
обич в смеха ти и пролет, и мир.
* Парк Чаир – паметник на парковата архитектура в Крим, разположен край селищата Мисхор, Кореиз и Гаспра. Чаир в превод от кримотатарски означава планинска ливада.
* По текста композиторът Константин Листов прави популярна песен.
В ПАРКЕ ЧАИР
В парке Чаир распускаются розы,
В парке Чаир расцветает миндаль.
Снятся твои золотистые косы,
Снится веселая, звонкая даль.
„Милый, с тобой мы увидимся скоро”, –
Я замечтался над любимым письмом.
Пляшут метели в полярных просторах,
Северный ветер поет за окном.
В парке Чаир голубеют фиалки,
Снега белее черешен цветы.
Снится мне пламень весенний и жаркий,
Снится мне солнце, и море, и ты.
Помню разлуку так неясно и зыбко.
В ночь голубую вдаль ушли корабли.
Разве забуду твою я улыбку,
Разве забуду я песни твои?
В парке Чаир распускаются розы,
В парке Чаир сотни тысяч кустов.
Снятся твои золотистые косы,
Снится мне смех твой, весна и любовь.
---------------------------------------------
Павел Беспошчадний
Руският поет Павел Беспошчадни (Павел Григорьевич Иванов/ Беспощадный) е роден на 29 юни/11 юли 1895 г. в с. Всеславл, Смоленска губерния. От 1907 до 1917 г. работи като миньор в Донбас, а от 1918 до 1921 г. е в Червената армия и участва в Гражданската война. Първите му публикувани стихотворения са от 1924 г. във в. „Всероссийская Кочегарка”. Работи в редакцията на в. „Кочегарка”, организира Обединението на донбаските литератори, член е на Съюза на пролетарските писатели на Донбас и на Всеукраинския съюз на пролетарските писатели. Публикува стихове в списания като „Забой”, „Горнорабочий”, „Донбасс” и др. Носител е на орден „Ленин”, почетен гражданин на Горловка, почетен миньор на СССР. Автор е на над 30 стихосбирки, сред които „Каменная книга” (1930 г.), „Год в Кочегарке“ (1934 г.), „Наследство” (1935 г.), „Стихи” (1936 г.), „Родина” (1938 г.), „Родное” (1946 г.), „Обновленная земля” (1946 г.), „Шахтёрские песни” (1948 г.), „Песни труда” (1949 г.), „Степь донецкая” (1950 г.), „Стихи и песни” (1952 г.), „Горный пламень” (1953 г.), „Заветная звезда” (1955 г.), „Избранное” (1955 г.), „Дружины” (1955 г.), „Над шахтой летят журавли” (1957 г.), „Шахтёрские поэмы” (1959 г.), „Сталино” (1959 г.), „Щедрая земля” (1960 г.), „Здравствуйте, ребята” (1960 г.), „Донецкие просторы” (1961 г.), „Всегда с Донбассом” (1962 г.), „Стихи” (1964 г.), „Избранное. Стихи, песни, поэмы” (1965 г.), „Каменная лира” (1968 г.) и др. Умира на 25 май 1968 г. в гр. Горловка, Донецка област в Украинска ССР.
КОГАТО ПОД ВИШНАТА
Как под вишна стройна, сенчеста и пищна
хубава девойка срещна хармониста.
Хармонистът весел свири и играе,
как сърцето често тупка, той не знае.
Тупка в блик горещ, на вишна сякаш славей...
Казва, нашта среща не е миг случаен!
И на вишна рой от алени мъниста...
Не случайно, ой, пристигат трактористи!
Плахо там застанал, момъкът мечтае...
Момъкът с баяна милата ласкае:
Гиздава и нежна, ти си приветлива,
няма по-прилежна, няма по-красива!
Сред колхозни хора първа трактористка –
редом сме по оран, по сърца сме близки.
Дружно пеем с Глаша и дружиме честно!
Туй в колхоза наш на всички е известно.
Щом в колхоза наш приключим с урожая,
дружески при Глаша стигаме накрая!
На коне армейски в строя литват всички
със сержант гвардейски и боец сестричка!
С вино теменужно ний ще вдигнем чаши:
за любов, за дружба, за родина наша!
И за верен страж ще вдигнем дружно чаши –
за живота наш и щастието наше!
КАК ПОД ВИШНЕЙ
Как под вишней тонкой, пышной, да тенистой...
Встретилась девченка с парнем гармонистом.
Гармонист смеется, гармонист играет,
А как сердце бьется... гармонист не знает.
Бьется и трепещет соловьем на вишне...
Мол, к тебе на встречу мы недаром вышли!
И дрожат на вишне алые монисты...
Ой, недаром вышли к вишне трактористы!
Парень робко глянет, парень замечает...
Парень на баяне милой отвечает:
Нет тебя приветней, нет тебя пригоже,
Нет тебя на свете – краше и дороже!...
Нет в колхозе нашем лучшей трактористки:
С кем мы рядом пашем, с кем мы сердцем близки.
С кем поем и пляшем, с кем мы дружим честно!
И в колхозе нашем это всем известно.
Как в колхозе нашем кончим с урожаем:
Мы с друзьями к Глаше прямо подъезжаем!
Кони в пестрых бантах пронесутся строем
С гвардии сержантом, с гвардии сестрою!
И с вином жемчужным мы поднимем чаши:
За любовь, за дружбу, за Отчизну нашу!
За него поднимем дружеские чаши, –
Чье родное имя: жизнь и счастье наше!
-----
ДА ЖИВЕЕ ДОНБАС!
(Клетва)
В миньорска гръд сърцето щом е живо,
в сърцето щом синовна кръв тупти,
в забоя нека песента се влива,
към цевите стомана да топи,
да вдига клетки, да издига здания,
в горите на голямо съзидание
за висша доблест пример да крепи.
Донбас, живей! Изпращат си сирени
миньорския стоманен благовест:
Донбас не е поставян на колене
и никой няма да постави днес!
И няма по-прекрасна, вдъхновена
от таз земя с народ, творящ прогрес.
Донбас не е поставян на колене
и никой няма да постави днес!
И няма шир по-чиста, по-свещена,
където сляти са сърцата с чест...
Сърца народни озарява Ленин –
на партията факел жив и вест!
ДОНБАССУ ЖИТЬ!
(Клятва)
Пока в груди шахтерской сердце живо
И в сердце кровь сыновняя тепла,
Хочу, чтоб песня с врубовкой дружила,
Варила сталь и в глубь ствола вела,
Клепала клети, и вздымала зданья,
И на лесах большого созиданья
Примером высшей доблести была.
Донбассу жить!.. Сирена шлет сирене
Горняцкой дружбы благовест стальной:
Донбасс никто не ставил на колени
И никому поставить не дано!
И нет земли прекрасней, вдохновенней,
Где все творцом-народом создано.
Донбасс никто не ставил на колени
И никому поставить не дано!
И нет Отчизны чище и священней, –
Где все сердца сливаются в одно...
И это сердце осеняет Ленин –
Великий светоч партии родной!
1942 г.
---------------------------------------------
Павел Василиев
Руският поет Павел Василев (Павел Николаевич Васильев) е роден на 23 декември 1909/ 5 януари 1910 г. в градчето Зайсан, Семипалатинска губерния, сега в Република Казахстан. Сматат го за родоначалник на т.нар. героически период в руската литература. Първите му стихове датират от 1921 г., а първите му поетични публикации са от 1926 г. След идването му в Москва работи във в. „Голос рыбака”. Автор е на поемите „Песня о гибели казачьего войска” (1928 г.), „Лето” (1932 г.), „Август” (1932 г.), „Одна ночь” (1933 г.), „Соляной бунт” (1933 г., единствената, излязла преди смъртта на поета), „Кулаки” (1933 г.), „Синицын и К°” (1934 г.), „Женихи” (1935 г.), „Принц Фома” (1936 г.), „Христолюбовские ситцы” (1935 г.), „Патриотическая поэма” (1936 г., незавършена), на поетичните цикли „Листвой тополинной и пухом лебяжьим” (1930 г.), „Товарищ Джурбай” (1930 г.), „Строителю Евгении Стэнман” (1932 г.), „Стихи в честь Натальи” (1934 г.), „Другу поэту” (1934 г.) и др. През 1932 г. е арестуван по обвинение в контрареволюционна дейност, но го освобождават, а през 1934 г. отново е арестуван и обвинен в белогвардейщина и защита на кулачеството. Седи в затвора до 1936 г., но през 1937 г. е арестуван за трети път и е на смърт чрез разстрел. Обвинението е участие в терористична група, подготвяща покушение срещу Сталин. Разстрелян е 16 юни 1937 г. в Лефортовския затвор в Москва. През 1956 г. е реабилитиран посмъртно.
СРЕД СТЕПИ ДЕВСТВЕН СНЯГ ДИМИ СИ
Сред степи девствен сняг дими си,
но не пропадам в бури аз –
ръка ще сложа в ръкавица,
гореща като вълча паст,
над плещи шуба ще разгъна,
любовен спомен ще държа
и чашка в устни ще целуна,
с размах да я унищожа.
А там, зад прустовете здрави –
попътни хора в сговор глух.
Последен пламък печка прави,
хвърчи над нея петльов пух.
Врата отварям да поскитам
след душна баня в душен ден...
Защо ли насаме опита
кумата да беседва с мен?
Луната ли ще ми покаже,
без лед леда ли ще плени,
синигер мръзнещ може даже
в ръкава си да вледени?
В СТЕПЯХ НЕМЯТЫЙ СНЕГ ДЫМИТСЯ
В степях немятый снег дымится,
Но мне в метелях не пропасть, –
Одену руку в рукавицу
Горячую, как волчья пасть,
Плечистую надену шубу
И вспомяну любовь свою,
И чарку поцелуем в губы
С размаху насмерть загублю.
А там за крепкими сенями
Людей попутных сговор глух.
В последний раз печное пламя
Осыплет петушиный пух.
Я дверь раскрою, и потянет
Угаром банным, дымной тьмой...
О чем глаз на глаз нынче станет
Кума беседовать со мной?
Луну покажет из-под спуда,
Иль полыньей растопит лед,
Или синиц замерзших груду
Из рукава мне натрясет?
1933 г.
---------------------------------------------
Павел Калина
Руският поет Павел Калина (Павел Аксентьевич Калина) е роден през 1943 г. в с. Ивановка, Молдовска ССР. Работи като тракторист и поддържащ селскостопанска техника. Член е на Съюза на писателите на СССР (1978 г.). Автор е на стихосбирките „Синь за белыми домами” (1977 г.), „Ранние часы” (1984 г.), „Второй призыв” (1986 г.), „Лесная полоса” (1988 г.) и др. Негови стихове са включени в сборника „Гордость и горечь: Поэзия 70-80-х годов о войне” (1990 г.). Умира през 1996 г.
В ЧУЖДАТА ДАЛЕЧИНА
В чуждата далечина
край селце в унгарска шир
клюмнала върба една
пази гроба татков с мир.
Ще се стегна аз сега,
там да ида ще реша,
гдето болка и тъга
със сълзи да утеша.
В зряла възраст няма, знам,
да се нарека сирак,
но и мама после там
литна в паметния мрак...
Де да бях в онези дни,
бих му казал: „Под венец,
о, сърди се и кълни,
мама не води, отец!”
А на мама казал бих
със синовна топлина:
„Не е татко твой жених –
ще загине на война...”
В ЗАКОРДОННОЙ ТОЙ ДАЛИ
В закордонной той дали,
У венгерского сельца,
Никнет ива до земли
Над могилою отца.
Я однажды соберусь
И поеду в ту страну,
Где утешу боль и грусть
И, наверное, всплакну.
Эх, не дело в сорок лет
Называться сиротой,
Но и мать туда же, вслед,
Уплыла во тьме густой…
Будь на свете я в те дни,
Я сказал бы: „Под венец,
Хоть сердись, а хоть кляни,
Маму не веди, отец”.
Руки приложив к груди,
Я сказал бы маме: „Не!
За него не выходи –
Он погибнет на войне…”
1990 г.
---------------------------------------------
Павел Коган
Руският поет Павел Коган (Павел Давыдович Коган) е роден на 4 юли 1918 г. в Киев. На младини обикаля Централна Русия, участва в геоложки експедиции. От 1936 до 1940 г. учи в Московския институт за философия, литература и история „Н. Мернишевский”, като едновременно от 1939 г. посещава курсове и в литературния институт „Максим Горки”. През Великата отечествена война е военен преводач в разузнавателни отряди, лейтенант (1941 г.). Стиховете му са популярни сред московската културна общественост, но през живота си не е публикувал нито едно стихотворение. Загива геройски в престрелка на 23 септември 1942 г. близо до Новорусийск, Краснодарския край. Творчеството му е събрано в книгата „Гроза” (1960 г.).
ХОРАТА НЕ ЗАБЕЛЯЗВАТ КОГА СВЪРШВА ДЕТСТВОТО
Хората не забелязват кога свършва детството,
тъжно им е, когато свърши младостта,
мъчно им е, когато дойде старостта,
и им е страшно, когато очакват смъртта.
Беше страшно, когато свърши детството ми,
изпитах мъка, когато свърши младостта ми;
нима с тъга ще срещна старостта
и няма да усетя смъртта?
ЛЮДИ НЕ ЗАМЕЧАЮТ, КОГДА КОНЧАЕТСЯ ДЕТСТВО
Люди не замечают, когда кончается детство,
Им грустно, когда кончается юность,
Тоскливо, когда наступает старость,
И жутко, когда ожидают смерть.
Мне было жутко, когда кончилось детство,
Мне тоскливо, что кончается юность,
Неужели я грустью встречу старость
И не замечу смерть?
-----
БИЙ ДЪЖДЕЦ
Бий дъждец в прозореца рано,
тих светът е, той още спи.
Срещу мен е кацнала врана,
на стобора съседен стои.
Но затишие туй е пред буря
и земята я трески тресат,
идват дни – и куршуми ще брулят,
и метежи ще види светът.
Идва ден...
ДОЖДИК БЬЕТ
Дождик бьет по глади оконной.
Тихо в мире, и мир спит.
А напротив меня ворона
На соседнем заборе сидит.
Только это – затишье пред бурей,
И земля в лихорадке дрожит,
Будут дни – и рванутся пули,
И по миру пойдут мятежи.
Будет день…
1934 г.
---------------------------------------------
Павел Мельохин
Руският поет Павел Мельохин (Павел Леонович Мелёхин) е роден на 20 юли 1939 г. в с. Болшовка, Липецка област, Воловски район. Пише поезия от 11-годишен, първите му публикации са от 1960 г. Завършва техникум по геология в гр. Стари Оскол, Белгородска област (1958 г.), учи в Литературния институт „Максим Горки” в Москва (1962-1964 г.). Работи като геолог, счетоводител, кореспондент и журналист. Публикува стихове в издания като „Комсомольская правда”, „Литературная газета”, „Подъем”, „Юность”, „Новый мир”, „Москва”, „Сибирские огни”, „Волга”, „Дружба народов” и др. Член е на Съюза на писателите на СССР. Автор е на стихосбирките „Моими глазами” (1966 г.), „Эхо” (1967 г.), „Кануны” (1978 г.) и „Дневник души” (1982 г.). Загива трагично на 23 декември 1983 г. Посмъртно участва в антологията „Строфы века” и излизат книгите с негови стихове „Ко всему устремляясь навстречу” (2006 г.) и „Разлить тепло по свету” (2009 г.).
ДАЙ МИ, БОЖЕ, ДУХ ПРОВИНЦИАЛЕН
Дай ми, Боже, дух провинциален,
прародината да ме краси,
да отмятам все тъй машинално
от челото буйните коси.
Да са панталоните ми мазни
даже след обществено пране,
не в зверилник да изкарвам празник,
а на село – с вихрени коне.
Зная, зная, туй е цел дребнава,
трябва по-дълбоко, може би.
Ръбове на панталон оправям –
към Москва ли пътят ми заби!
Но съм с вратовръзка на райета –
бариера в пътната делба,
сред домашен дим тютюнев крета
моята изгубена съдба.
Искам по предишному да влача
през цивилизацията крак
и дори без жертви и палачи
„Майната им!” да си шепна пак.
Може би с провинциална мярка,
щом ме отживелица плете,
истината ще издам на някой:
откъде, кои, защо са те...
ДАЙ МНЕ, БОЖЕ, БЫТЬ ПРОВИНЦИАЛЬНЫМ
Дай мне, боже, быть провинциальным,
Дай мне жить, прародину любя, –
Головой наотмашь машинально
Волосы откидывать со лба.
Чтоб в коленках брюки пузырились
Даже между гладкими людьми,
Чтоб тянуло в праздник не в зверинец,
А в село – возиться с лошадьми.
Знаю, знаю, что прошу я мелко,
Надо бы поглубже, может быть.
Но такие уж на брюках стрелки –
Впору на Москву переводить!
Но на шее галстук полосатый,
Как шлагбаум на пути к себе
И к своей, как в дыме самосада,
В дымке лет затерянной судьбе.
Как вам это ни смешно, вразвалку
Я хочу по-прежнему шагать
И, где даже ёлки нет и палки,
„Ёлки-палки” – про себя шептать.
Может, захолустным своим видом,
Пережитку глупому сродни,
Истину я некоторым выдам:
Кто, откуда и зачем они!...
---------------------------------------------
Павел Хмара
Руският поет Павел Хмара (Павел Феликсович Хмара-Миронов) е роден на 16 декември 1929 г. в селището Струнино, Владимирска област. Учи в Сталинградското авиационно училище и служи като летец-изтребител, след което завършва военно-въздушната академия „Н. Жуковский” и работи като инженер във ВВС и военен представител в службите за космическо приборостроене. Публикува поезия от 1963 г. Известно време работи в сп. „Крокодил” и във в. „Литературная газета”. Член е на Съюза на писателите на Москва. Има много текстове за естрадни песни. Автор е на книгите с поезия и сатира „Пегасы и гримасы” (1979 г.), „Бубенцы” (1985 г.), „Интервью с любовью” (1987 г.) и „От и до” (1999 г.). Умира на 2 април 2011 г. в Москва.
САТИРИЧНИ СТРАДАНИЯ
Беше лесно, преди да съзрем сатиричните музи!
Колко теми, сюжети! Стихиен е сякаш разлом:
ето, тича си гол Архимед по безчет Сиракузи,
Калигула в сената се втурва на своя мил кон.
Свети слънцето по-заслепяващо от оксижена
и народ е наоколо – пътят напред е нелек!
Но обхожда земята човекът с фенер Диоген там
и не може сред тази тълпа да намери човек!
А с какъв дар жесток сатиричната глупост избира
да дари Диоген, в беднотията си подивял,
приютен в еднобъчвена тясна и мръсна квартира;
а му бе Македонски полвин царство там обещал!
В тази сатира няма подобна сюжетна нирвана.
Може би аз греша, ала пак ми се струва все пак,
че закона открил, потопил се в разплискана вана,
ох, би бягал без гащи из Дубна физикът чудак!
Поумнял е човек. Широта на разсъдъка има.
Може би е разбрал обществото какво му реди.
Вече никой не влиза в сената с колата любима
и за принципа в бъчва отдавна не ще да седи.
Сатирикът в мен спи. Но човешки се чувствам отлично!
Дисциплина навсякъде винаги наша е страст.
Както трябва човек преживява си. Мирно. Прилично.
За да стане ненужен за нас сатиричният глас.
САТИРИЧЕСКИЕ СТРАДАНИЯ
Хорошо было прежде служить сатирическим Музам!
Сколько тем и сюжетов! Как луж и ручьев по весне:
вот бежит Архимед голышом по своим Сиракузам,
вот Калигула въехал в сенат на любимом коне.
Солнце светит, слепя посильнее струи автогена,
и народу вокруг – ни проехать тебе, ни пройти!
Но идет по Земле человек с фонарем Диогена
и не может в огромной толпе человека найти!
А какой же подарок карающей глупость сатире
преподнес Диоген, когда он одичал, обнищал
и ютился в своей однобочковой грязной квартире,
хоть ему Македонский полцарства отдать обещал!
Нет теперь для сатиры подобной сюжетной нирваны.
Может, я ошибаюсь, но все-таки кажется мне,
что, открывши закон, не помчится наш физик из ванны:
ох, недолго б пробегал чудак без трусов по Дубне!
Стали люди умней. Рассудительней мыслят и шире.
Может, поняли четче, чего от них общество ждет.
И никто уж не въедет в сенат на любимой машине,
а из принципа в бочке давно уж никто не живет.
Как сатирик – я в грусти. Но мне – человеку – отлично!
Дисциплина всегда и везде соблюдаться должна.
Человек должен жить, как положено. Смирно. Прилично.
Чтоб сатира со временем стала совсем не нужна.
---------------------------------------------
Павел Шубин
Руският поет, публицист и преводач Павел Шубин (Павел Николаевич Шубин) е роден на 14/27 февруари 1914 г. в с. Чернавск, Орловска губерния, сега Липецка област. Първите му публикувани стихотворения са от 1930 г. Завършва ленинградския педагогически институт „А. Херцен” (1939 г.). През Великата отечествена война е военен кореспондент. Превежда поезия на народите на СССР. Член е на Съюза на писателите на СССР (1938 г.). Автор е на стихосбирките „Ветер в лицо” (1937 г.), „Парус” (1940 г.), „Во имя жизни” (1943 г.), „Люди боя” (1944 г.), „Моя звезда” (1947 г.), „Солдаты” (1948 г.), „Дороги, годы, города” (1949 г.), на книгата с публицистика „Герои нашего фронта” (1945 г.) и др. Умира на 10 април 1950 г. в Москва.
НЕ, АЗ НЕ ВЯРВАМ, ЧЕ БИЛА СИ ТИ
Не, аз не вярвам, че била си ти.
Ти музика си, аз съм глух изцяло –
и паметта в разруха се върти,
и тъпота душата е раздрала.
Все пак живея. Аз съм още жив.
Зове ме призрачният край на пътя,
когато като сянка, но щастлив,
за сетен път на прага скъп ще стъпя.
О, как бе той далечен и желан
заветният ми сън: в креватче чисто
синчето спи, а на килимче там –
лисица, къщичка и вълк-вълчище.
И ти. И всичко. Път в нощта бучи.
Молба към простичкото чудо лутам...
За теб съм чужд... А ти мълчи, мълчи,
не говори! Аз само за минута.
НЕТ, Я НЕ ВЕРЮ В ТО, ЧТО ТЫ БЫЛА
Нет, я не верю в то, что ты была.
Ты – музыка, а я глухого глуше,
И даже память выжжена дотла
И тупостью перекосило душу.
И всё-таки живу. Ещё живу.
Меня зовёт конец моей дороги,
Когда я тенью встану наяву
В последний раз на дорогом пороге.
О, как он был желанен и далёк –
Заветный сон мой, угол полунищий,
На коврике стенном, где спит сынок,
Изба, лиса и серый волк-волчище.
И ты. И все. Мой дальний путь в ночи.
А я ещё молюсь простому чуду –
Тебе, чужой... А ты молчи, молчи,
Не говори!.. Я только на минуту.
1944 г.
---------------------------------------------
Паруйр Севак
Руският и арменски поет, литературовед и преводач Паруйр Севак (Паруйр Рафаэлович Казарян/ Севак) е роден на 26 януари 1924 г. в с. Чанахчи, сега гр. Зангакатун, в Араратски район на Арменска ССР. Първите му публикувани стихотворения са в сп. „Советская литература”. Завършва филологическия факултет на Ереванския държавен университет (1945 г.), след което защитава аспирантура в Академията на науките на Армения и завършва Литературния институт „Максим Горки” (1955 г.). Работи като университетски преподавател и като старши научен сътрудник в института по литература „Манук Абегян”. Превежда на арменски творби на Пушкин, Лермонтов, Есенин, Блок, Маяковски, Брюсов и др. руски поети. Доктор на филологическите науки (1967 г.). От 1966 до 1971 г. е секретар на Съюза на писателите в Армения. През 1968 г. е депутат във Върховния съвет на Арменска ССР. Носител е на Държавна награда на СССР и на Държавна награда на Арменска ССР. Автор е на стихосбирките „Бессмертные повелевают” (1948 г.), „Дорога любви” (1954 г.), „Снова с тобой” (1957 г.), „Несмолкающая колокольня” (1959 г.), „Человек на ладони” (1963 г.), „Трёхголосная литургия” (1965 г.), „Да будет свет” (1969 г.) и др. Умира на 17 юни 1971 г. при автомобилна катастрофа.
ЗАРАДИ ТЕБ
Очите ти, очите ти, очите ти са причината
очите ми, очите ми цяла нощ да будуват.
Пръстите ти, пръстите ти, пръстите ти са причината
пръстите ми, пръстите ми да искат светлината да омесят.
Ръцете ти, ръцете ти, голите ти ръце са причината
очите ми, очите ми водопади да сънуват.
Смехът ти, смехът ти, твоят смях е причината
моят смях, моят смях да подаде оставка.
Походката ти, походката ти, походката ти е причината,
че по слух граничар, граничар станах.
Ето такава – имайки те, нямайки те – е причината,
че загубих гордостта си на победител...
ИЗ-ЗА ТЕБЯ
Твои глаза, твои глаза, твои глаза та причина,
Что мои глаза, мои глаза всю ночь не сомкнутся.
Твои пальцы, твои пальцы, твои пальцы та причина,
Что мои пальцы, мои пальцы хотят свет смесить.
Твои руки, твои руки, голые руки есть та причина,
Что моим глазам, моим глазам водопады снятся.
Твой смех, твой смех, твой смех есть та причина,
Что мой смех, мой смех отставку получил.
Твоя походка, твоя походка, твоя походка та причина,
Что по слуху пограничником, пограничником я стал.
Тебя вот так имея – не имея, и есть та причина,
Что потерял я свою гордость… победителя…
---------------------------------------------
Перец Маркиш
Руският поет, писател и драматург Перец Маркиш (Перец Давидович Маркиш) е роден на 25 ноември/7 декември 1895 г. в гр. Полонное, Волинска губерния. Пише стихове от юношеските си години. Първите му публикации са във в. „Кемфер” през 1917 г. Пише на идиш и на руски език. През 1921 г. емигрира в Полша, след което живее в Германия, Франция, Англия и Италия. Член е на литературната група „Халястра”. През 1926 г. се връща в СССР. Публикува активно поезия и проза в съветския печат. Редактира литературния алманах „Хеймланд / Родина” (1947-1948 г.). Член е на ръководството на Съюза на писателите на СССР. Той е единственият съветски еврейски писател, носител на орден Ленин (1939 г.). Автор е на над 30 книги с поезия, проза и драматургия, сред които стихосбирките „Швелн / Пороги” (1919 г.), „Неприкаянный” (1919 г.), „Шалость” (1919 г.), „Просто так” (1921 г.), „Ночной грабеж” (1922 г.), „Куча” (1922 г.), „Радио” (1922 г.), „Бридер / Братья” (1929 г.), „Заклеенные циферблаты” (1929 г.), „Не унывать” (1931 г.), „Рубеж” (1933 г.), „Чертополох” (1935 г.), „Заря над Днепром” (1937 г.), „Голос гражданина” (1938 г.), „Мать партизана” (1938 г.), „Поступь народа” (1941 г.), „Черноморские баллады” (1942 г.), „Стихотворения и поэмы” (1945 г.) и др. В началото на 1949 г. е арестуван като член на президиума на Еврейския антифашистки комитет. На 12 август 1952 г. е разстрелян в Москва. През 1955 г. е реабилитиран.
НА ПЕРОНА
На Е. Л.
Като от рамка през стъклото на вагона
ти гледаш ме в очите с обич и тъга.
Край нас е тъмно. Влакът тръгва от перона.
Как скучно, пусто ще е тук без теб сега!
И само от последния вагон проблясват
в сумрака светлинки след волни колела.
Очите ти, маслинки мамещи, прекрасни,
припомнят ми в зиморничавата мъгла.
Защо тъй сладостна в тъмата е тъгата?
Защо раздялата сближава ни, не знам!
Аз дълго виждам в погледа ти светлината
на пламъче, което вече не е там...
НА ПЕРРОНЕ (перевод с идиша на русский язык: Давид Маркиш)
Э. Л.
Обрамлено твоё лицо окном вагона,
Ты смотришь мне в глаза, тоскуя и любя.
Темно кругом. Состав отходит от перрона.
Как будет скучно здесь и пусто без тебя!
И только светят мне с последнего вагона
В густые сумерки одетые огни.
Оливы глаз твоих, манящих и знакомых,
Мне в этой зябкой мгле напомнили они.
Зачем так сладостна тоска на расстоянье?
Разлука почему до боли сблизит нас?
Мне долго видятся глаза твои в сиянье
Ночного огонька, хоть он давно угас...
1947 г.
---------------------------------------------
Пьотр Вегин
Руският поет, писател, художник и преводач Пьотър Вегин (Пётр Викторович Мнацаканян/ Вегин) е роден на 21 юли 1939 г. в гр. Ростов на Дон. Има средно образование. Първите му поетични публикации са от 1958 г. Член е на Съюза на писателите на СССР (1969 г.). Като художник участва в изложби в Русия и САЩ. Превежда стихове на поети от САЩ, Украйна, Армения, Литва, Латвия и Грузия. Автор е на стихосбирките „Притяжение” (1964 г.), „Винтовая лестница” (1968 г.), „Переплыви Лету” (1973 г.), „Лет лебединый” (1974 г.), „Зимняя почта” (1978 г.), „Над крышами” (1979 г.), „Созвездие Отца и Матери” (1981 г.), „Вальс деревенской луны” (1983 г.), „Серебро” (1984 г.), „Избранное” (1986 г.), „Мастерская” (1989 г.), „Раненая роза” (1989 г.), „Катины секреты” (1989 г.), „Каменные колокола” (1989 г.), „Блюзы для бога” (2002 г.), на мемоарния роман „Опрокинутый Олимп” (2000 г.) и др. През 1989 г. емигрира в САЩ. Преподава руски език и литература в университети в щатите Айова и Индиана, работи като редактор във в. „Панорама”, главен редактор на в. „Контакт”, в. „Правда – русская и американская” и алманах „Зеркало”. Умира на 10 август 2007 г. в Лос Анджелис, САЩ.
ПРЕПЛУВАЙ ВОЛГА
Тъй дишат елените, вдишват след дългия бяг свободата,
и лижат разбито при бягство копито...
Любима, ти трижди проклета бъди и затрита!
Аз, както елените, вдишвам след дългия бяг свободата.
Солено е, ръси съдбата сол едра по пътя ни с болка.
Солени звезди се посипват в зелената Волга.
Така е солено – мълчи и крещи, и ридай,
и пий самогон и с ръкава замезвай докрай!
А що ли да сторя, в кръвта Лорелай щом се лей –
прерязани вени ли с влюбена кръв да подписвам?
При думите „що ли да сторя” предание плиска:
преплувай широката Волга – когато си зле.
Ти, Волга, със свойта добра синева ме покрий,
от пясъка злато тъй както златят, ме отмий
и щом съм достоен да нося живота си пак,
то нека съм устремен, нека доплувам до бряг!
А тя, Лорелай – несломим е разкошът й лош,
и нейното пеене, може би, също нетленно,
в кръвта ми пленена и в тази солена вселена.
Да е изпитание свято за мен тази нощ!
Та, значи, засилваш се, скачаш и плуваш корав
през таз разтопена от синьо всевремие сплав –
напреки съдбата си и Лорелай, към разсвета –
преплувай ти Волга,
преплувай ти Лета...
ПЕРЕПЛЫВИ ВОЛГУ
Так дышат олени, уйдя от погони, вдыхая свободу,
и лижут разбитое бегом копыто…
Будь проклята трижды, Любимая, и позабыта!
Как дышат олени, уйдя от погони, – вдыхаю свободу.
Всё солью, всё крупною солью судьба усыпает дорогу.
Солёные звёзды в зелёную падают Волгу.
Так солоно всё – хоть молчи, хоть кричи, хоть рыдай,
хоть пей самогонку и рукавом заедай!
Так что же мне делать с моей Лорелеей в крови –
вскрыть вены и подпись поставить влюблённою кровью?
При слове „что делать” я старое вспомнил присловье:
когда занеможется – Волгу переплыви.
Так на меня, Волга, своей синевы удостой,
отмой меня, как отмывают песок золотой,
и если ко мне применимо достоинство – жить,
да будет дано мне осилить, не кануть, доплыть!
А с ней, Лорелеей, – ничем её не перемочь,
и пенье её – это, может, одно, что нетленно
в крови моей пленной и в этой солёной Вселенной.
Да станет святым испытанием мне эта ночь!
Так, значит, с разбега, и вниз головою, и вплавь,
чрез этот расплавленный синего времени сплав –
навстречу судьбе, Лорелее, навстречу рассвету –
переплыви Волгу,
переплыви Лету…
---------------------------------------------
Пьотр Комаров
Руският поет и публицист Пьотр Комаров (Пётр Степанович Комаров) е роден на 12/25 юли 1911 г. в с. Боево, Новгородска губерния. От 1918 г. живее в Далечния Изток. Завършил е селскостопански техникум в гр. Благовещенск. Първите му публикации са от 1927 г. Работи във в. „Набат молодежи” (от 1929 г.), публикува поезия, разкази, очерци и фейлетони в издания като „Тихоокеанская звезда”, „Амурская правда”, „На рубеже” и др. Автор е на стихосбирките „У берегов Амура” (1940 г.), „Время бесстрашных” (1941 г.), „Как пруссак попал впросак” (1942 г.), „С Востока на Запад” (1943 г.), „Хинганский родник” (1945 г.) и „Золотая просека” (1945 г.). През 1945 г. е кореспондент на ТАСС за военните действия на Далекоизточния фронт и голяма популярност добиват поетичните му цикли „Маньчжурская тетрадь”, „Монгольские стихи” и „Корейские мотивы”. От 1943 до 1946 г. е председател на хабаровския отдел на Съюза на съветските писатели, член е на редакционната колегия на сп. „Дальний Восток”. Умира на 30 септември 1949 г. в гр. Хабаровск.
СУНГАРИЙСКИТЕ БЛАТА
Ти гледаш невярващо от самолета –
не виждаш под теб обичайни земи:
мочурища глухи редят се проклето,
лежат езера в далнината сами.
Тревите треперещи шепнат и вяхнат,
а чибис оплаква съдба и тъжи,
досущ йероглиф е там сивата чапла,
замръзнало в човката жаба държи.
Зелени и жълти, и рижи лекета –
все тез пълноводия, храсти, блата.
Навярно и Бог не желае да гледа
от синята вис към недраги места.
Бездънни тресавища. Разлив. Потиска
зелена и жълта, и рижа мъгла.
Дори да лети горе никой не иска.
Пехота да мине тук как е могла?
* Чибис – блатна птица, калугерица.
СУНГАРИЙСКИЕ БОЛОТА
Ты вниз поглядел из окна самолёта, –
И ты не увидел привычной земли:
Глухие разводья, протоки, болота,
Озёра и топи лежали вдали.
Там чахлые травы шептались и дрогли
И плакали чибисы, злясь на судьбу,
И серая цапля, как иероглиф,
Стояла – должно быть, с лягушкой в зобу.
Зелёные, жёлтые, рыжие пятна –
Всё те же разводья, болота, кусты.
Наверно, и Богу глядеть неприятно
На эти места с голубой высоты.
Бездонные топи. Озёра. Болота.
Зелёная, жёлтая, рыжая мгла.
Здесь даже лететь никому неохота.
А как же пехота всё это прошла?
1945 г.
-----
КРАЙ РОДЕН, СРЕД КОЙТО ЖИВОТЪТ МИ МИНА
Край роден, където животът ми мина,
и дом като фар, до река...
Дали ще си спомнят за мен след години
земляците мили така:
– Живя и работи за тебе, край роден,
горите обхождаше той,
до сетния дъх син грижовен, свободен
и верен защитник бе твой...
Земляци, за мен е награда голяма
тоз простичък ваш благослов.
По-славен венец за поетите няма
во веки веков.
СТОРОНКА РОДНАЯ, ГДЕ ПРОЖИТЫ ГОДЫ
Сторонка родная, где прожиты годы,
И дом, как маяк, у реки...
Войду в поговорку иль выйду из моды –
Припомнят меня земляки:
– Он жил для тебя и работал неплохо,
Бродил по дорогам лесным,
Был сыном твоим до последнего вздоха
И верным солдатом твоим...
Они для меня прозвучат, как награда,
Простые слова земляков.
И лучшей награды поэту не надо
На веки веков.
---------------------------------------------
Пьотр Кошел
Руският поет, писател, публицист и преводач Пьотр Кошел (Пётр Агеевич Кошель) е роден на 20 април 1946 г. в гр. Слуцк, Минска област, Белоруска ССР. От 1952 г. живее със семейството си в Сахалин, а от 1964 г. живее в Сибир, Молдова и Прибалтика. Публикува стихове в самиздатски издания, а от 1975 г. в списания като „Юность”, „Новый мир”, „Знамя”, „Дружба народов”, „Октябрь”, „Литературная газета”, „Литературная Россия” и др. Завършва Литературния институт „Максим Горки” (1978 г.). Член е на Съюза на писателите на СССР (1979 г.). От 1982 до 1995 г. е водещ редактор на изд. „Советский писатель” и куратор на преводна поезия от Украйна, Белорусия и Северен Кавказ. Автор е на над 25 книги с поезия, историческа проза, публицистика и преводна поезия, сред които стихосбирките „Листва” (1979 г.), „Городская звезда” (1981 г.), „Река Жизнь” (1987 г.), „Такой как есть” (1987 г.), историографски и научно-популярни заглавия като „Вся Россия” (1993 г.), „История российского терроризма” (1995 г.), „История сыска в России” (в два тома, 1996 г.), „На заре человечества” (2000 г.), „В стране вечных загадок” (2000 г.), „Возникший волею Петра” (2003 г.), „История российского сыска” (2005 г.), „Столица Российской империи” (2007 г.), „Блистательный Петербург” (2008 г.) и др. Живее в Москва.
СРЕЩА
Аз зная, че ти ще се върнеш,
макар не сега, след лета,
през времето ще се промъкнеш,
през дълго закрита врата.
И в свят непознато ефирен
в космично безредния ден
в московската прежна квартира
гласът ти ще бъде до мен.
Тревожни души ще сме сляли
на общата чаша в обков,
за своето прелестно тяло
горчиво ще плачеш, любов.
А тялото в димни откоси
с внимателен нежен мотив
над утринен Рим ще се носи,
над Пенза безспир ще лети.
СВИДАНИЕ
Я знаю, что ты отзовёшься,
пускай не сейчас, не теперь,
всей сутью сквозь время пробьёшься,
пройдёшь сквозь закрытую дверь.
В каком-то незнаемом мире,
в космических сполохах дня,
как будто в московской квартире,
твой голос окликнет меня.
Мы смутные души в друг друга,
как в общий стакан, перельём,
и как ты заплачешь, подруга,
о теле прекрасном своём.
А тело развеялось дымом,
его осторожный мотив
быть может, над утренним Римом,
а может, над Пензой летит.
---------------------------------------------
Пьотр Орешин
Руският поет, писател и преводач Пьотър Орешин (Пётр Васильевич Орешин) е роден на 16/28 юли 1887 г. в гр. Аткарс, Саратовска губерния. Първите му творчески успехи са от 1911-1913 г., когато публикува свои творби във в. „Саратовском Листке”, в. „Саратовском вестнике”, сп. „Вестник Европы”, сп. „Заветы” и др. Участва активно в боевете през Първата световна война, като получава ордени за храброст. В голяма част от творчеството си поетизира природата и селския бит, пише на историко-революционни теми. Автор е на книгите „Зарево” (1918 г.), „Красная Русь” (1918 г.), „Дулейка” (1920 г.), „Березка” (1920 г.), „Набат” (1921 г.), „Мы” (1921 г.), „Голод” (1921 г.), „Корявый” (1922 г.), „Алый храм” (1922 г.), „Микула” (1922 г.), „На голодной земле” (1922 г.), „Радуга” (1922 г.), „Человек на льдине” (1923 г.), „Собрание сочинений” (в 4 тома, 1923 г.), „Соломенная плаха” (1924 г.), „Родник” (1927 г.), „Откровенная лира” (1928 г.), „Ничего не было” (1926 г.), „Злая жизнь” (1931 г.), „Под счастливым небом” (1937 г.); след смъртта му излизат неговите книги „Стихотворения и поэмы” (1958 г.), „Повести и рассказы” (1960 г.), „Стихи” (1964 г.), „Избранное” (1968 г.) и др. През 1937 г. е арестуван и обвинен в антинародна дейност, на 15 март 1938 г. е разстрелян от властите. Реабилитиран е посмъртно.
СЕРГЕЙ ЕСЕНИН
Приказка ли, чудо,
или е мираж:
отлетя залудо
дух юначен наш.
Песен се прекърши
в родния безброй.
Ти какво извърши,
синеоки мой?
Отшумя полето,
ливна се река,
руски взор безчетен
в руската тъга.
В снеговете силен
бе и тук, и там;
стих в очите сини
и целувки нам.
Кой ли, къдрокоси,
те зове безспир
славата да носиш
в този земен пир?
Бе ли туй, не бе ли,
аз и сам не знам.
Примката се стеле,
славеят е сам.
Много ми е мъчно,
че далече бях,
примката да сдъвча,
скъпи, не успях!
Викам, кряскам клето,
но при нас не си.
В черен креп портретът
масата краси.
Тих дъждец подема
пролетният бог.
Песенник Есенин,
братко синеок.
Синкава всепесен
в родния всеглас...
Щом е Пушкин есен,
пролет си за нас!
В мислите мъгла е,
в пулса – зъл прибой.
Ти какво направи,
къдроглави мой!
СЕРГЕЙ ЕСЕНИН
Сказка это, чудо ль,
Или это – бред:
Отзвенела удаль
Разудалых лет.
Песня отзвенела
Над родной землей.
Что же ты наделал,
Синеглазый мой?
Отшумело поле,
Пролилась река,
Русское раздолье,
Русская тоска.
Ты играл снегами,
Ты и тут и там
Синими глазами
Улыбался нам.
Кто тебя, кудрявый,
Поманил, позвал?
Пир земной со славой
Ты отпировал.
Было это, нет ли,
Сам не знаю я.
Задушила петля
В роще соловья.
До беды жалею,
Что далеко был
И петлю на шее
Не перекусил!
Кликну, кликну с горя,
А тебя уж нет.
В черном коленкоре
На столе портрет.
Дождичек весенний
Окропил наш сад.
Песенник Есенин,
Синеглазый брат.
Вековая просинь,
Наша сторона...
Если Пушкин – осень,
Ты у нас – весна!
В мыслях потемнело,
Сердце бьет бедой.
Что же ты наделал,
Раскудрявый мой?!
1926 г.
---------------------------------------------
Пьотр Реутский
Руският поет Пьотр Реутски (Пётр Иванович Реутский) е роден на 8 ноември 1927 г. в с. Михайловско, Воронежска област. През 30-те години семейството му е интернирано в Сибир. Първото му отпечатано стихотворение е във в. „Алданский рабочий”, когато е ученик в четвърти клас. Работи като цирков служител, училищен възпитател и сътрудник на вестници и списания. Публикува стихове в издания като „Байкал”, „Сибирские огни”, „Смена”, „Молодая гвардия” и др., има десетки публикации във вестници, списания, алманаси и сборници. Член е на Съюза на писателите на СССР (1958 г.). Завършва висшите литературни курсове при Литературния институт „Максим Горки” (1960 г.). Автор е на стихосбирките„Великаны” (1956 г.), „Следы на камне” (1957 г.), „Романтики” (1959 г.), „О том, кому нет еще двадцати” (1960 г.), „Потомки Корчагина” (1962 г.), „Ломается лед” (1965 г.), „Три дня в гостях у Аллы” (1968 г.), „Горячий ключ” (1974 г.), „Настоящее” (1974 г.), „Свойство жизни” (1977 г.), „Тропа золотоискателя” (1983 г.), „Мотивы осени моей” (1985 г.), „Первозданность” (1989 г.), „Второе крещение” (роман в стихове, 1997 г.) и др. Умира на 20 май 2004 г. в гр. Иркутск.
ДНЕС ВЕЧЕ МАЛЦИНА ИЗЛИЗАТ ОТ ЗАЛИВА
Днес вече малцина излизат от залива.
Малцина да спорят с Байкал се опитват...
Но ето, над борда къщя са останали
и с чайките пори баркасът вълните.
Греблата са тежки и дълги водители,
куртките им здрави платна са развети.
И сякаш са лъвски там гриви косите им,
сплъстени под мокри рибарски каскети.
Ведно са споени вълните и вятърът.
Байкал побелял буреносещо спори.
Но ловкост и хитрост успяват понякога
с морето и с вятъра да се преборят.
СЕГОДНЯ ИЗ БУХТЫ ВЫХОДЯТ НЕМНОГИЕ
Сегодня из бухты выходят немногие.
Немногие могут поспорить с Байкалом…
И вот за кормой уже крыши отлогие,
Баркас, будто чайка, поднялся над валом.
Становятся весла тяжелыми, длинными,
А куртки натянуты парусом крепким.
И кажутся волосы гривами львиными,
когда намокают рыбацкие кепки.
И волны, и ветер как будто бы спаяны.
Байкал поседел, поднимаясь и споря.
Но ловкость и хитрость, и руки отчаянных
Порою сильнее и ветра и моря.
---------------------------------------------
Пьотр Синявский
Руският поет, писател и композитор Пьотър Синявски (Пётр Алексеевич Синявский) е роден на 9 февруари 1943 г. в гр. Сим, Челябинска област. От 18-годишен е музикант в различни оркестри. Автор е на текстовете и музиката на стотици песни за деца и възрастни, на компакт-диска „Ваши руки из теплого жемчуга”, на песни във филми, телевизионни поредици и сериали като „Московская сага”, „Прорыв”, „Козлёнок в молоке”, „Убойная сила”, „Кварьете Весёлая квампания”, „Солдатская сказка”, „Жил был Саушкин” и др. Член е на московската организация на Съюза на писателите на Русия. Има над 40 книги със стихове за деца. Живее и работи в Москва.
КАВАЛЕРЪТ НА КРАВАТА КЛАРА
При лейди крава на обед
дойде красавец бик Алберт –
букет от рози най-чудесни
на крава Клара той поднесе.
А кравата на бика рече:
– Му-му-мурси, мусю Алберт,
след супа и след манджа вече
ще хапна рози за десерт.
КАВАЛЕР КОРОВЫ КЛАРЫ
К мадам корове на обед
Пришел красавец бык Альберт –
Букет из самых лучших роз
Корове Кларе преподнёс.
И говорит быку корова:
– Му-му-мурси, мусью Альберт,
Я после супа и второго
Съем эти розы на десерт.
---------------------------------------------
Пьотр Хромов
Руският поет, писател и публицист Пьотр Хромов (Пётр Филиппович Хромов) е роден през 1904 г. в гр. Батуми. През детството и юношеството си живее в с. Темиргоевско, Кубанска област. Пише поезия от ученическите години. Завършва Държавния педагогически институт в Ростов на Дон. Работи на аерогарата на Ростов на Дон. От края на 20-те години публикува стихове и разкази във вестници, списания и алманаси като „Большевистская смена”, „Колхозная правда”, „Молот”, „Красная новь”, „Костёр”, „На подъёме”, „Советский Северный Кавказ”, „Литературный Ростов” и др. Член е на Всерусийското общество на селските писатели. Участва във Великата отечествена война като лейтенант, зам.-командир на стрелкова рота, сражава се на Южния фронт. Автор е на стихосбирките „Самолет” (1939 г.) и „Свежий ветер” (1940 г.). Загива на 15 март 1942 г. в боевете в Болшекрепински район, Ростовска област.
СВЕЖ Е ВЯТЪР, СОЛЕН Е ВЯТЪР
Свеж е вятър, солен е вятър,
дим от реещ се параход.
Сутрин пак шумолят листата
на тополи под сънен свод.
В замъглени скали разсейва
нощна сянка следнощна лен,
над крайбрежния пясък грейва
нов и чисто изкъпан ден...
СВЕЖИЙ ВЕТЕР, СОЛЁНЫЙ ВЕТЕР
Свежий ветер, солёный ветер,
Дым далёкого корабля.
Шелестят листвой на рассвете
Полусонные тополя.
Затуманенные предгорья
Покидает ночная тень
И выходит на гальку взморья
Чисто вымытый новый день…
1940 г.
---------------------------------------------
Раиса Романова
Руската поетеса и преводачка Раиса Романова (Раиса Александровна Романова) е родена на 27 януари 1943 г. в гр. Мензелинск, Татарска ССР. Първата й поетична публикация е от 1960 г. във в. „Молодая гвардия”. Две години учи в Курския педагогически институт, завършва литературния институт „Максим Горки” (1971 г.). Работи в различни московски издателства: „Молодая гвардия”, „Правда”, „Современник”, „Советская Россия”, „Советский писатель”, „Евроросс”, „Московский писатель”. Член е на Съюза на писателите на СССР (1979 г.) и на Съюза на писателите на Русия (1995 г.). Съставител е на литературния алманах „Алтарь” и на тритомната антология „Ладанка”. Член-кореспондент е на Академията за поезия на Русия. Превежда поезия от езици на народите на СССР и от сръбски. Автор е на стихосбирките „Подорожник” (1976 г.), „Канва” (1977 г.), „Под утренним лучом” (1979 г.), „Два пространства” (1986 г.), „По следу Челубея” (1991 г.), „Тьма золотая” (1992 г.), „Любви во имя” (1997 г.), „В эти холода” (1997 г.), „Ладанка” (2000 г.), „Душа скорбит о мёртвых и живых” (2003 г.), „Цветы и свечи” (2005 г.) и др. Умира на 4 септември 2014 г. в Москва.
МАЙСКАТА БУРЯ НАД МОЯ ЖИВОТ СЕ РАЗПАЛИ
Майската буря над моя живот се разпали...
Боса излязла в обраслия рошав сив двор,
сякаш вкопана заставам. Живот, за това ли
сила събрахме с теб в този безбрежен простор,
да се стаяваме днес от небесния огън
и да се крием под крехкото още крило,
ласкави струи от мляко небесно да гоним,
вятъра да се боим да докоснем с чело?
Сякаш ненужно шише е, живота превалям!
Бий, барабан! Още малко гуляя по път!
Славеите там под Курск ли вовек са заспали?
Ето, в Припят обясняват, че бобрите мрат.
Моя съдба, като мълния над пепелище!
Своя глас хвърлям в последен съдбовен разбег!
Наша родина! Земя наша! Дом наш! О, гробище!
Знаеш ли ти за какво съм родена в тоз век?
МАЙСКИЕ ГРОЗЫ НАД ЖИЗНЬЮ МОЕЙ РАЗГУЛЯЛИСЬ
Майские грозы над жизнью моей разгулялись...
Выйду босая в заросший нечесаный двор, –
Стану, как вкопана: – Жизнь! Для того ль разгонялись,
Силу набрали и вышли с тобой на простор, –
Чтобы теперь от небесного грома таиться,
Голову прятать под только окрепшим крылом,
Млека небесного ласковых струй сторониться,
Ветра парного бояться коснуться челом?!
Выброшу жизнь, как ненужную склянку, под струи!
Бей, барабан! Погуляю еще до поры!
Может, под Курском соловушки навек уснули?..
В Припяти, вон, говорят, умирают бобры.
Вспыхни, судьба моя, молнией над пепелищем!
Вскину свой голос в последний отпущенный раз!
Родина наша! Земля наша! Дом наш! Кладбище!
Знаешь ли ты, для чего я в сей век родилась?!
---------------------------------------------
Расул Гамзатов
Руският поет, писател, публицист и преводач Расул Гамзатов (Расул Гамзатович Гамзатов) е роден на 8 септември 1923 г. в с. Цада, Дагестанска АССР. Първите му публикувани стихотворения са от 1937 г. във в. „Большевик гор”. Завършва Литературния институт „Максим Горки” в Москва (1950 г.). Работи като учител, театрален режисьор, журналист, културен деятел и общественик. Пише творбите си на руски и на аварски език. Превежда на аварски класическа и съвременна руска поезия. Член е на редколегиите на десетки издания като „Новый Мир”, „Дружба народов”, „Литературная газета”, „Литературная Россия” и др. От 1951 г. до края на живота си оглавява писателската организация на Дагестан. Многократно е депутат и зам.-председател на Върховния съвет на Дагестанска АССР, член на президиума на Върховния съвет на СССР, зам.-председател на Съветския комитет за солидарност с народите от Азия и Африка, депутат във Върховния съвет на СССР, член на Президиума на Върховния съвет на СССР. Действителен член е на Петровската академия за наука и изкуства. Народен поет на Дагестанска АССР (1959 г.), герой на социалистическия труд (1974 г.), лауреат на Сталинска награда (1952 г.) и на Ленинска награда (1963 г.). Автор е на десетки книги, сред които стихосбирките „Земля моя” (1948 г.), „Песни гор” (1949 г.), „Год моего рождения” (1952 г.), „Стихотворения и поэмы” (1954 г.), „Лирика” (1955 г.), „Стихотворения” (1956 г.), „Новая встреча” (1957 г.), „Стихотворения” (1958 г.), „Высокие звезды” (1962 г.), „И звезда с звездой говорит” (1964 г.), „Избранное” (в два тома, 1964 г.), „Избранная лирика” (1965 г.), „Мулатка” (1966 г.), „Общий хлеб” (1968 г.), „Собрание сочинений” (в три тома, 1968-1969 г.), „А что потом?” (1969 г.), „Горянка” (1969 г.), „Берегите друзей” (1972 г.), „Клинок и роза” (1972 г.), „Четки лет” (1973 г.), „Письмена” (1973 г.), „Журавли” (1973 г.), „Сонеты” (1973 г.), „Стихи и поэмы” (1974 г.), „Книга любви” (1974 г.), „Мой дедушка” (1975 г.), „Сказания” (1975 г.), „Персидские стихи” (1975 г.), „Покуда вертится земля” (1976 г.), „Таинственность” (1977 г.), „Стихотворения” (в два тома, 1978 г.), „Берегите матерей” (1978 г.), „Последняя цена” (1978 г.), „У очага” (1978 г.), „Поэмы, сказания” (в два тома, 1978 г.), „Суди меня по кодексу любви” (1979 г.), „Очаг мой, Дагестан” (1979 г.), „Батый” (1979 г.), „Вечный бой” (1979 г.), „Стихотворения Расула Гамзатова” (1979 г.), „Последняя цена” (1979 г.), „Собрание сочинений” (в пет тома, 1980-1982 г.), „Остров Женщин” (1982 г.), „Очаг” (1983 г.), „Песни гор” (1983 г.), „Мой Дагестан” (1985 г.), „Книга юмора и сатиры” (1986 г.), „Белые журавли” (1987 г.), „Стихотворения и поэмы” (1992 г.), „О любви я пою” (1998 г.), „Имя твое Расул Гамзатов” (2003 г.) и др. Умира на 3 ноември 2003 г. в Москва.
ЩОМ ХИЛЯДА ВЛЮБЕНИ МЪЖЕ
Щом хиляда влюбени мъже
искат сватове да ти изпратят,
знай, че сред хилядата мъже
твърдо съм и аз – Расул Гамзатов.
Запленени от лика ти свеж,
сто мъже с кънтяща кръв щом срещнеш,
сред мъжете с цвете ще съзреш
и планинеца, Расул наречен.
Десет влюбени когато с плам
истински мъже ломят земята,
знам, сред радости и скърби там
твърдо съм и аз – Расул Гамзатов.
И дори един да те зове
сред листака плакал-недоплакал,
знай, от облачните върхове
пак планинецът Расул те чака.
Щом не те обича никой с мир
и тъгата залези превзема,
значи сред базалтовата шир
в планината е Расул погребан.
ЕСЛИ В МИРЕ ТЫСЯЧА МУЖЧИН
Если в мире тысяча мужчин
Снарядить к тебе готова сватов,
Знай, что в этой тысяче мужчин
Нахожусь и я – Расул Гамзатов.
Если пленены тобой давно
Сто мужчин, чья кровь несется с гулом,
Разглядеть меж них не мудрено
Горца, нареченного Расулом.
Если десять влюблены в тебя
Истинных мужей – огня не спрятав,
Среди них, ликуя и скорбя,
Нахожусь и я – Расул Гамзатов.
Если без ума всего один
От тебя, не склонная к посулам,
Знай, что это с облачных вершин
Горец, именуемый Расулом.
Если не влюблен в тебя никто
И грустней ты сумрачных закатов,
Значит, на базальтовом плато
Погребен в горах Расул Гамзатов.
-----
НЕБЕТО АЗ СЪС ЗЕМНА ДЛАН ДОСТИГАМ
Кипят реки, пътеки стръмни бродят,
кълби се маранята на мъглата.
Родопите се възвисяват гордо
и сякаш са на Дагестан платата.
Небето аз със земна длан достигам
и надалеч развихрям своя поглед –
кавказката качулка ми намига,
до рамото на връх се скита облак.
Аз виждам как като сърна стремглаво
Марица тича весело и щуро.
Като Койсу сред планините плава,
изплаквайки гърлата на клисури.
Спрях в Кубачи при домовете-птици,
а паметта ми спомен бе раздула,
че в Търново над улици в редици
къщурките гнездят като в аула.
Навярно по причина най-човешка,
че паметта ревниво спомен иска,
аз в долината Казанлъшка срещам
зелената ни равнина Кумикска.
С какво обаче да сравня очите
на българките? Омагьосан гледам.
Очите им –
звезди, в съдбата впити,
а погледът ми –
спътник, движещ редом.
ИЗ БОЛГАРСКОЙ ТЕТРАДИ. ДО НЕБА ДОСТАЮ РУКОЙ ЗЕМНОЮ
Кипенье рек, обрывистые тропы,
Клубящееся марево тумана.
Крутые возвышаются Родопы,
Как будто бы нагорья Дагестана.
До неба достаю рукой земною
И вдаль смотрю с высокого привала,
Где башлыком кавказским предо мною
К плечу вершины облако припало.
Я вижу, как, стремительней косули,
Марица мчится весело и гордо.
Несется с гор вот так же не Койсу ли,
Ущельям прополаскивая горло?
С аулом Кубачи не разминулись
Мои дороги тут не потому ли,
Что в Тырново над ярусами улиц
Дома гнездятся, словно в том ауле.
Наверное, по той простой причине,
Что память сердца верного ревнива,
Мне в Казанлыкской видится долине
Кумыкская зеленая равнина.
А с чем же мне сравнить глаза болгарок?
Смотрю я в них завороженным взглядом.
Глаза их – звезды,
чей удел так ярок,
А взгляд мой – спутник,
движущийся рядом.
-----
НИЕ СМЕ ДВАЙСЕТ МИЛИОНА
От неизвестни чак до знаменити,
в годините вградили дан една,
ний двайсет милиона сме честити,
убити, не дошли си от война.
Не, не изчезнахме в дима снаряден,
където пътят към върха се крий.
В съня на нашите жени сме млади,
в съня на майките деца сме ний.
В Деня победен от пиедестали
сред блясъци от светлина и глас
вървим – от редници до генерали
невидимо оставаме при вас.
Войната е с печален ден начален,
но вече радост в този ден звъни.
Камбана бий за упокой и памет
и шум венчален леят висини.
Не търсим във вековен сън забрава,
край Вечен огън паметта върви –
да помните дългът ви повелява
и в размисъл да скланяте глави.
И нека грижата ви да изстрада
честта ни светла в тази зла война –
преди раздаването на награда,
преди отсъждането на вина.
Това, с което в боя силни бяхме
в окопите и в устремния строй,
да защитавате ви завещахме,
полагайки живот единствен свой.
В медалите, след нас отляти стриктно,
ний равни сме пред родната страна,
ний двайсет милиона сме честити,
убити, не дошли си от война.
Сред облаците белег е останал,
от слънце до луна крила клони,
камбана бий за упокой и памет
и шум венчален леят висини.
Сега не сме във войнските редици,
но нека знаят вражи гласове –
на бой ще тръгнат мъртвите войници,
щом живите тревога призове.
Ще бъде адска, кървава година,
но сме готови пак на фронта див,
възкръсвайки, отново да загинем,
за да не падне в боя никой жив.
И длъжни сте да бъдете щит буден,
пред зло да не отстъпвате назад,
към нашата неопетнена съвест
с равнение достойно да сте вклад.
Живейте дълго, праведно живейте,
към мир и братство се стремете днес,
народи разни грозно не хулете,
в зенит пазете собствената чест.
Надгробни плочи в паметна са свита!
Чада на всички наши племена.
Ний двайсет милиона сме честити,
убити, не дошли си от война.
Над нас валят звезди със зов сигнален
и клонки плачеща върба склони.
Камбана бий за упокой и памет
и шум венчален леят висини.
НАС ДВАДЦАТЬ МИЛЛИОНОВ (перевод с аварского языка: Яков Козловский)
От неизвестных и до знаменитых,
Сразить которых годы не вольны,
Нас двадцать миллионов незабытых,
Убитых, не вернувшихся с войны.
Нет, не исчезли мы в кромешном дыме,
Где путь, как на вершину, был не прям.
Еще мы женам снимся молодыми,
И мальчиками снимся матерям.
А в День Победы сходим с пьедесталов,
И в окнах свет покуда не погас,
Мы все от рядовых до генералов
Находимся незримо среди вас.
Есть у войны печальный день начальный,
А в этот день вы радостью пьяны.
Бьет колокол над нами поминальный,
И гул венчальный льется с вышины.
Мы не забылись вековыми снами,
И всякий раз у Вечного огня
Вам долг велит советоваться с нами,
Как бы в раздумье головы клоня.
И пусть не покидает вас забота
Знать волю не вернувшихся с войны,
И перед награждением кого-то
И перед осуждением вины.
Все то, что мы в окопах защищали
Иль возвращали, кинувшись в прорыв,
Беречь и защищать вам завещали,
Единственные жизни положив.
Как на медалях, после нас отлитых,
Мы все перед Отечеством равны
Нас двадцать миллионов незабытых,
Убитых, не вернувшихся с войны.
Где в облаках зияет шрам наскальный,
В любом часу от солнца до луны
Бьет колокол над нами поминальный
И гул венчальный льется с вышины.
И хоть списали нас военкоматы,
Но недругу придется взять в расчет,
Что в бой пойдут и мертвые солдаты,
Когда живых тревога призовет.
Будь отвратима, адова година.
Но мы готовы на передовой,
Воскреснув, вновь погибнуть до едина,
Чтоб не погиб там ни один живой.
И вы должны, о многом беспокоясь,
Пред злом ни шагу не подавшись вспять,
На нашу незапятнанную совесть
Достойное равнение держать.
Живите долго, праведно живите,
Стремясь весь мир к собратству сопричесть,
И никакой из наций не хулите,
Храня в зените собственную честь.
Каких имен нет на могильных плитах!
Их всех племен оставили сыны.
Нас двадцать миллионов незабытых,
Убитых, не вернувшихся с войны.
Падучих звезд мерцает зов сигнальный,
А ветки ив плакучих склонены.
Бьет колокол над нами поминальный,
И гул венчальный льется с вышины.
-----
ВЕДНЪЖ МЕ МАМА ПЛАХО ЗАГОВОРИ
Веднъж ме мама плахо заговори:
„Война ли нова, сине, ни грози?
Аз тази нощ насън видях сълзи,
аз шум дочух и дверите затворих.”
„Не бой се, мамо, този шум познат е,
съня ти нека не безпокои:
то жаби квакат в гнилочта на езерата,
за да изплашат степните орли.”
ОДНАЖДЫ УТРОМ МАТЬ МЕНЯ СПРОСИЛА
Однажды утром мать меня спросила:
„Сынок, скажи мне, быть ли вновь войне?
Я нынче слезы видела во сне,
Я слышу шум, я двери затворила”.
„Не бойся, мама, этот шум иль шорох
Пускай твоих не беспокоит снов:
То жабы квакают в своих гнилых озерах
И напугать хотят степных орлов”.
---------------------------------------------
Римма Дишаленкова
Руската поетеса, писателка и публицист Рима Дишаленкова (Римма Андрияновна Черепанова/ Дышаленкова) е родена на 11 януари 1942 г. в с. Дуван, Башкирия. През 1962 г. завършва минен техникум и започва работа в металургичния комбинат в гр. Магнитогорск. Първите й публикувани стихотворения са във в. „Магнитогорский рабочий” през 1965 г. През 1974 г. завършва литературния институт „Максим Горки”. От 1974 до 1986 г. работи като редактор в Магнитогорската телевизия. Публикува поезия в издания и сборници като „Молодая гвардия”, „Урал”, „Уральский следопыт”, „Огонёк”, „Круг зари”, „Рабочее созвездие” и др. Автор е на стихосбирките „Четыре окна” (1978 г.), „Уральская кадриль” (1985 г.), „Чудесный самолёт” (1989 г.), „С высоты земли” (1992 г.), „Книжка про Колябу-Молябу” (1996 г.), „Прощальное слово о знахаре” (2001 г.), „Ангел Времени” (2006 г.), „Я живу на Урале” (2012 г.), „С Алисой в страну вопросов” (2012 г.), пиесите „Ипатия” и „Лисьи Чары”, сценариите „Дом”, „Золотые числа Пифагора”, „Камни счастья”, „Так говорил Заратустра” и „Цивилизация Мухаметзяна Хакимова”, книги с разкази, документални очерци, творби за деца и др. Член е на редакционните колегии на литературните срещи „Ручьёвских чтений” и на сп. „Западно-Восточный Альянс”. Член е на Съюза на писателите на СССР (1979 г.), на Съюза на писателите на Русия (1996 г.), заслужил деятел на културата на Руската федерация (2005 г.). Умира на 9 юли 2016 г. в гр. Магнитогорск, Челябинска област.
ВЕТРОВЕТЕ НА ЛЮБОВТА
Вилнеят ветрите на любовта!
Цъфтя аз – ябълка през пролетта!
И листчетата ми и моят цвят
с усещане за любовта трептят.
Стабилен корен, клоните – лъчи,
сърцето с изумление мълчи,
готово радостта си да отприщи.
И на света не се бои от нищо!
Големите дела отложил, ти
оглеждаше как ябълка цъфти,
как от ръката ти в любовен свят
листа и венчелистчета трептят!
ВЕТРА ЛЮБВИ
Ветра любви промчались надо мной!
И я цвету, как яблоня весной!
Все лепестки и все листки мои
дрожат от ощущения любви.
Упруги корни, ветви горячи
и сердце изумленное молчит,
готовое от радости разбиться.
И ничего на свете не боится!
Ты отложил великие дела
и все смотрел, как яблоня цвела,
как от движения твоей руки
дрожат ее листки и лепестки!
---------------------------------------------
Римма Казакова
Руската поетеса Римма Казакова (Римма/Рэмо Фёдоровна Казако;ва) е родена на 27 януари 1932 г. в Севастопол. Авторка е на текстовете на десетки популярни песни от съветския период, изпяти от звезди на руската естрада. През 80-те години е избрана за първи секретар на Съюза на писателите в Москва и остава на тази длъжност до края на живота си. Авторка е на десетки стихосбирки, сред които „Встретимся на Востоке” (1958 г.), „Там, где ты” (1960 г.), „Стихи” (1962 г.), „Избранная лирика” (1964 г.), „Пятницы” (1965 г.), „В тайге не плачут” (1965 г.), „Поверить снегу” (1967 г.), „Елки зеленые” (1969 г.), „Снежная баба” (1972 г.), „По¬мню. Стихи разных лет” (1974 г.), „Набело” (1977 г.), „Русло” (1979 г.), „Страна Любовь” (1980 г.), „Пробный камень” (1982 г.), „Сойди с холма” (1984 г.), „Сюжет надежды” (1991 г.), „Наугад” (1995 г.), „Возлюби” (1996 г.), „Ломка” (1997 г.), „Стихи и песни” (2000 г.), „Безответная любовь. Про то самое” (2000 г.), „Мгновение, тебя благодарю” (2006 г.), „Ты меня любишь” (2006 г.), „Стихи о любви” (2006 г.), „Пора” (2008 г.) и др. Умира на 19 май 2008 г. в градчето Перхушково, Московска област.
ЖЕНА ДА БЪДЕШ
Жена да бъдеш – що туй значи?
Каква ли тайна я гнети?
Тя тук сега е. Но незрящ си.
Не можеш да я видиш ти.
Тя тук е. Търсиш я полека.
Не си виновен в нищо – сляп!
Ще я избираш, както лекар
на болния предписва хап.
И щом пристигне, тя оставя
пред верността към теб стена,
тя идва – както преминават
блокада, чума и война.
И щом пристигне, се оглежда
и се представя с добрина,
като проводник ток провежда
над теб и пали светлина.
И щом пристигне, щом понечи
в труда ти да реди слова,
от теб към теб те води вече,
о, как ти искаше това!
Но щом жената заминава,
щом взор победен не склони,
тя безвъзвратно те лишава
от всичко и от всички дни.
И ти, добрият, непоискан
в далечното й там и тук,
си безполезен ключ, притиснат
в печалния й мил юмрук.
В усмивка сълзи тя ще хваща,
лъжа и правда с дъх горещ...
О, как щастлив си ти, незрящи,
че няма туй да разбереш.
БЫТЬ ЖЕНЩИНОЙ
Быть женщиной – что это значит?
Какою тайною владеть?
Вот женщина. Но ты незрячий.
Тебе ее не разглядеть.
Вот женщина. Но ты незрячий.
Ни в чем не виноват, незряч!
А женщина себя назначит,
как хворому лекарство – врач.
И если женщина приходит,
себе единственно верна,
она приходит – как проходит
чума, блокада и война.
И если женщина приходит
и о себе заводит речь,
она, как провод, ток проводит,
чтоб над тобою свет зажечь.
И если женщина приходит,
чтоб оторвать тебя от дел,
она тебя к тебе приводит.
О, как ты этого хотел!
Но если женщина уходит,
побито голову неся,
то все равно с собой уводит
бесповоротно все и вся.
И ты, тот, истинный, тот, лучший,
ты тоже – там, в том далеке,
зажат, как бесполезный ключик,
в ее печальном кулачке.
Она в улыбку слезы спрячет,
переиначит правду в ложь...
Как счастлив ты, что ты незрячий
и что потери не поймешь.
1972 г.
---------------------------------------------
Рим Юсупов
Руският поет, писател и художник Рим Юсупов (Рим Рафаилович Юсупов) е роден на 13 юли 1957 г. в гр. Златоуст, Башкирия. Учи в Архитектурния институт в Ташкент и в Литературния институт „Максим Горки” в Москва. Татарин по националност, пише на руски език поезия, проза и киносценарии. Работи като дизайнер. Публикува стихове в списания и алманаси като „Звезда Востока”, „Молодость”, „Поэтический венок Есенину”, „АРК-3”, „Признание” и др. Загива трагично през пролетта на 2006 г. в Ташкент. Приживе няма издадена стихосбирка, след смъртта му излизат книгите с негови творби „Сердце-конь”, „Вселенная – отечество моё”, „Любовь – моя святыня”, „Жив язык души”, „Почти не придуманные истории” и „Безбожник”.
ПРОСТО ДЕН
Ти израстваш в малката квартира,
с дребни грижи в нея си живей,
в малкия си свят израстваш мирно,
докато сърцето ти запей.
И с душа, от щастие просторна,
в твоята съдба покълва чест –
как прекрасни стават всички хора
от това, че с теб се срещат днес.
Затова, че днес при тях отиде,
смъмри ги, за нещо ги разбра
и с обида или без обида
ти от срещите си помъдря.
И усмивки споделил горещи,
с поглед чужда радост разделил,
и за всички случили се срещи
днес се влюби ти в света ни мил.
ПРОСТО ДЕНЬ
Вырастешь из маленькой квартиры,
Вырастешь из мелочных забот,
Вырастешь из маленького мира
До того, как сердце запоёт.
И с душой, просторною от счастья,
Вдруг заметишь, как в твоей судьбе
Стали тем прохожие прекрасны,
Что сегодня встретились тебе.
Тем, что ты сегодня их увидел,
В чём-то понял, в чём-то осудил,
И с обидой или без обиды,
Но мудрей от встречи уходил.
И порой, улыбкою отмечен,
Чью-то радость взглядом разделил,
И за все случившиеся встречи
Этот мир сегодня полюбил.
---------------------------------------------
Риталий Заславский
Руският и украински поет, писател и преводач Риталий Заславски (Риталий Зиновьевич Заславский) е роден на 4 март 1928 г. в Киев. Публикува поезия от 1946 г. Завършва московския литературен институт „Максим Горки” (1962 г.). Публикува поезия в списания като „Юность”, „Дружба народов”, „Ной”, „Нева”, „Октябрь”, „Новый мир” и др. Има над 15 книги с преводна поезия, превежда стихове от украински, английски, испански, френски, азерски, арменски, грузински, иврит, идиш, молдавски, сръбски и др. езици. Член е на редколегията на сп. „Радуга” и на алманах „Егупец”. Член е на Съюза на писателите на СССР (1974 г.) и на Съюза на писателите на Украйна (1992 г.). Автор е на над 100 книги, сред които стихосбирките „Прикосновенность” (1970 г.), „Огниво” (1974 г.), „Время” (1978 г.), „Ровный свет” (1980 г.), „Мой дом” (1983 г.), „Годовщины” (1984 г.), „Вдох и выдох” (1987 г.), „Очнусь травой” (1987 г.), „Живу, как все” (1990 г.), „Пока мы живы” (1994 г.), „Кто-то должен нести этот крест” (1995 г.), „Все так и есть” (1998 г.), книги с поезия и проза за деца като „Королек и зима” (1968 г.), „Мой сентябрь” (1969 г.), „Утро всегда начинается с птиц” (1971 г.), „Рисунок на камне” (1972 г.), „Расклейщик афиш” (1974 г.), „Ночное такси” (1977 г.), „Пролетали гуси” (1979 г.), „Три песенки” (1983 г.), „Маринка и малинка” (1988 г.), „Топал тополь в Мелитополь” (1988 г.), „Чапа” (1991 г.), „Я веселый! А ты?” (1993 г.) и др. Умира на 13 март 2004 г. в Киев.
ПРИБЛИЖАВА ДЕКЕМВРИ
Приближава декември томителен знак,
той кръжи и подскача, нелеп е дивак,
под дайрета за нещо по вълчи попя
и студена земя да захапе успя.
Аз страхливец не съм, даже често съм смел,
но декември щом вей безнадеждно, без цел,
е такава печал и тъга, пустота,
сякаш свършва животът без път към смъртта...
ПРИБЛИЖАЕТСЯ ПАМЯТНЫЙ МЕСЯЦ ДЕКАБРЬ
Приближается памятный месяц декабрь,
он кружится и скачет, нелепый дикарь,
он под бубен о чем-то по-волчьи поет,
и холодной землёй забивается в рот.
Я как будто не трус, даже, может быть, храбр,
но повеет в лицо безнадёжно декабрь,
и такая печаль, и такая тоска,
будто жизнь позади, хоть и смерть не близка…
1983 г.
---------------------------------------------
Роалд Манделщам
Руският поет Роалд Манделщам (Роальд Чарльсович Мандельштам) е роден на 16 септември 1932 г. в Ленинград. На младини живее с баща си, който е интерниран в Сибир. След 1947 г. учи в Политехническия институт и във факултета за източни езици при Ленинградския университет, но поради тежко заболяване прекъсва следването си. Поет-самотник – и в живота, и в творчеството, приживе няма нито една публикация. Умира на 26 февруари 1961 г. в Ленинград. Първите му публикувани в самиздатски издания и в чужбина стихове са от 80-те години на ХХ в., първите публикации на негови творби в Русия са от 1991 г., а най-пълното издание с творчеството му „Собрание стихотворений” е от 2006 г.
РАДВА НИ ВЯТЪР, ЗВЕЗДНИЯТ ВЯТЪР
Радва ни вятър, звездният вятър!
Всеки намира своя кристал:
невероятен град на земята,
чаша лилава е, пеещ бокал.
Нощ листопадна, нощ листопадна;
всяко листче – звънко златно дайре,
в лунните рифове залез пропадна,
алени грифове в сънно море.
Злато в листата, злато в листата,
подвиг и радост, неземно ура!
Радва ни вятър, звездният вятър,
вятърът брат е, животът – игра.
РАДУЙТЕСЬ ВЕТРУ, ЗВЕЗДНОМУ ВЕТРУ
Радуйтесь ветру, звездному ветру! –
Каждый находит, то что искал:
Город сегодня, город сегодня,
Тонко поющий, лиловый бокал.
Ночь листопада, ночь листопада;
Каждый листок – золотой тамбурин,
Лунные рифы и море заката,
Алые грифы в мире глубин.
Золото в листьях, золото в листьях,
Подвиг и радость, чуждому мер!
Радуйтесь ветру, звездному ветру,
Истина – ветер, жизнь – буриме.
---------------------------------------------
Роберт Рождественский
Руският поет, публицист и преводач Роберт Рождественски (Роберт Станиславович Петкевич/ Иванович Рождественский) е роден на 20 юни 1932 г. в с. Косиха, Алтайския край. Първото му публикувано стихотворение е във в. „Омская правда” през 1941 г., а първото му по-цялостно поетично представяне е в сп. „На рубеже” през 1950 г. Завършва литературния институт „Максим Горки” (1956 г.). Пише стихотворения и песни за филми, превежда поезия на творци от славянските страни, води телевизионни поредици. Песни по стихове на Рождественски са пели всички известни руски изпълнители и актьори като Йосиф Кобзон, Муслим Магомаев, Андрей Миронов, Едита Пиеха, Лев Лешченко, Людмила Гурченко, Мая Кристалинская, София Ротару и мн. др. Автор е на стихосбирките „Флаги весны” (1955 г.), „Моя любовь” (1955 г.), „Испытание” (1956 г.), „Дрейфующий проспект” (1959 г.), „Реквием” (1961 г.), „Ровеснику” (1962 г.), „Необитаемые острова” (1962 г.), „Письмо в тридцатый век” (1963 г.), „Радиус действия” (1965 г.), „Поэма о разных точках зрения” (1967 г.), „Поэма о любви” (1968 г.), „Посвящение” (1969 г.), „Всерьез” (1970 г.), „За двадцать лет” (1973 г.), „Голос города”, „Семь поэм”, „Выбор”, „Стихи, баллады, песни”, „Друзьям”, „Возраст”, „Это время”, „Семидесятые” (през 80-те години), „До твоего прихода” (1976 г.), „210 шагов” (1978 г.), „Ожидание” (1982 г.), „Бессонница” (1991 г.), „Алешкины мысли” (1991 г.), „Пересечение” (1992 г.), на книги с публицистика като „Сын Веры” (1966 г.), „И не кончается земля” (1971 г.) и др. Председател е на комисиите по литературното наследство на Осип Манделщам, Марина Цветаева и Владимир Висоцки. Носител е на Държавна награда на СССР (1979 г.). Умира на 19 август 1994 г. в Москва.
ДОН КИХОТ
Знам, че е пример
вехт,
сякаш в друг свят посят.
Знам, не е онзи
век –
рицарите
в гроб спят.
Спят
без блага и плам
в неукротен
покой.
Мелниците са
с план.
(Как да се влезе
в бой!)
Мечът ръждив –
за скрап,
копие –
счупен клон.
Мъртъв е
Росинант...
Дон Кихот!
Дон-дон...
Гуми заводски
с шум
митове в миг рушат.
Да сменим
своя ум,
да прозрем
своя свят!
Слънце
е тук дошло,
но сякаш грее
в мрак.
Щом още има
зло,
рицар
е нужен
пак!
Сбира камбана
ход,
медно оглася
дом:
Дон Кихот!
Дон Кихот!
Дон!
Дон!
Дон!
Дон!
ДОН-КИХОТ
Знаю, что пример –
ветх
с головы и до пят.
Знаю, что не тот
век, –
рыцари
в земле спят.
Спят,
не увидав благ,
спят,
не усмирив
боль.
А у мельниц –
гос-план.
(Некогда
вступать в бой!)
Сдан в утиль
ржавье-меч,
треснуло копье
вдоль.
Росинант
узнал смерть...
Дон-Кихот!
Дон-дон!..
Шелест
заводских шин
мифы заглушил вмиг.
Надобно
менять
жизнь!
Надобно
понять
мир!
Солнце
нас не зря жгло,
но опять рассвет
сер.
Если на земле
зло,
рыцари
нужны
всем!
Колокол
набрал ход,
медно зазвенел
дом:
Дон-Кихот!
Дон-Кихот!
Дон!
Дон!
Дон!
Дон!
-----
ИЗВИНЕТЕ
Нишки след паяка тихо просветват.
Слънце в прозореца грее... Нима
нещо не свърших добре? Извинете:
тук на земята за пръв път живях.
Аз чак сега я усещам. Към нея
скланям глава. Клетва давам в тоз час.
Друг обещавам живот да живея,
ако се върна. О, пак да съм с вас...
ИЗВИНИТЕ
Тихо летят паутинные нити.
Солнце горит на оконном стекле…
Что-то я делал не так? Извините:
Жил я впервые на этой земле.
Я её только теперь ощущаю.
К ней припадаю. И ею клянусь.
И по-другому прожить обещаю,
Если вернусь. Если только вернусь...
-----
ДА ТИ ДАМ ЛИ ЛЮБОВ?
– Любов аз да ти дам ли?
– Дай!
– Тя в кал е...
– В кал да си лежи!
– Да погадая ли?
– Гадай.
– Въпрос ще ти задам...
– Кажи!
– Ще ме приемеш ли?
– О, да!
– Щом викна те...
– Ще долетя!
– Дори в беда ли?
– И в беда!
– Излъжа ли?
– Ще ти простя!
– Щом кажа: „Пей!”...
– Ще пея аз.
– С приятел дружба спри...
– Ще спра!
– За мен убиваш ли?
– Завчас!
– А кажа ли: „Умри!”...
– Ще мра!
– Щом съм в беда?
– Ще те спася!
– При болка?
– Ще търпя така!
– Стена пред нас?
– Ще я скъся!
– А възел?
– Ще го разсека!
– Ако са възли сто?
– И сто!
– Любов ли е?
– Любов до гроб!
– Не искам таз любов!
– Защо?
– Не мога
да обичам роб.
ОТДАТЬ ТЕБЕ ЛЮБОВЬ?
– Отдать тебе любовь?
– Отдай!
– Она в грязи...
– Отдай в грязи!..
– Я погадать хочу...
– Гадай.
– Еще хочу спросить...
– Спроси!..
– Допустим, постучусь...
– Впущу!
– Допустим, позову...
– Пойду!
– А если там беда?
– В беду!
– А если обману?
– Прощу!
– „Спой!” – прикажу тебе..
– Спою!
– Запри для друга дверь...
– Запру!
– Скажу тебе: убей!..
– Убью!
– Скажу тебе: умри!..
– Умру!
– А если захлебнусь?
– Спасу!
– А если будет боль?
– Стерплю!
– А если вдруг – стена?
– Снесу!
– А если – узел?
– Разрублю!
– А если сто узлов?
– И сто!..
– Любовь тебе отдать?
– Любовь!..
– Не будет этого!
– За что?!
– За то, что
не люблю рабов.
1969 г.
-----
СТАРИЧКИ ЧАСОВНИЦИ
По-ланшна песен
Старички часовници.
Млади нощи-нощички...
Полвин страна – угодници.
Полвин страна – доносчици.
Кишава романтика.
Волна воля шири се...
Ние – арестанти сме.
Вие – конвоиращи.
С лачен порив стъпваме.
Бабините баници...
Полвин страна – престъпници.
Полвин страна – охранници.
Лейтенант в прозореца.
Пие – няма спиране...
Полвин страна в затвора е.
Полвин страна прибират я.
СТАРЕНЬКИЕ ХОДИКИ
Позапрошлая песня
Старенькие ходики.
Молодые ноченьки…
Полстраны – угодники.
Полстраны – доносчики.
На полях проталинки,
дышит воля вольная…
Полстраны – этапники.
Полстраны – конвойные.
Лаковые туфельки.
Бабушкины пряники…
Полстраны – преступники.
Полстраны – охранники.
Лейтенант в окно глядит.
Пьет – не остановится…
Полстраны уже сидит.
Полстраны готовится.
-----
НА ЗЕМЯТА БЕЗЖАЛОСТНО МЪНИЧКА
На земята
безжалостно мъничка
е живуркал човечец мъничък.
Той си имал там служба мъничка.
И много мъничък портфейл.
Получавал заплата мъничка...
И веднъж –
в прекрасна сутрин –
на прозорчето му почукала
неголяма,
като че ли,
война...
Автомат там му дали мъничък.
Ботуши му дали мънички.
Каска му дали мъничка
и мъничък
по размер
шинел.
...А когато той паднал –
некрасиво, неправилно,
в атакуващ вик с крива гримаса,
не стигнал мраморът
на цялата земя,
за да изсекат момъка
в пълен ръст!
НА ЗЕМЛЕ БЕЗЖАЛОСТНО МАЛЕНЬКОЙ
На Земле
безжалостно маленькой
жил да был человек маленький.
У него была служба маленькая.
И маленький очень портфель.
Получал он зарплату маленькую...
И однажды –
прекрасным утром –
постучалась к нему в окошко
небольшая,
казалось,
война...
Автомат ему выдали маленький.
Сапоги ему выдали маленькие.
Каску выдали маленькую
и маленькую –
по размерам –
шинель.
...А когда он упал –
некрасиво, неправильно,
в атакующем крике вывернув рот,
то на всей земле
не хватило мрамора,
чтобы вырубить парня
в полный рост!
1969 г.
-----
ИЗКАЗВАНИЯ, ЦИТАТИ И АФОРИЗМИ
* * *
Омразата е по-проста от любовта. Омразата може да се обясни.
* * *
И няма финал. Има нов старт.
* * *
А в него мъжкото, изглежда, са панталоните... само.
* * *
Самотници не се раждат. На самота се учат.
* * *
Лъжат, че целта оправдава средствата. Средствата понякога променят целта.
* * *
Любовта е наказание, а може би е награда, а може би заедно – и едното, и другото.
* * *
Всичко започва от любовта: и просветлението, и работата, очите на цветята, очите на детето – всичко започва от любовта.
* * *
Тя мълчаливо ще погледне надалеч. Тя с тъга ще погледне надолу. И изтръсквайки черно-белия сън, тя ще застане на мокрия корниз... Тя ще направи крачка напред. Сърцето сладко ще замре в гърдите. Вие решихте, че тя ще падне? Не, тя ще полети.
* * *
Може би аз забравих гордостта, щом като искам да чуя гласа, дълго чакания твой глас.
* * *
Сладката ягода откъснахме заедно, горчивата ягода – само аз.
* * *
Поисках да отида в себе си – а там нямаше никой. Изпотрошено е всичко, като след голям погром.
* * *
Аз нямам злоба. Аз не лъжа сърцето. Живея, както умея. Живея, както мога. Живея, като летя. Ще умра, като се спъна. Към земята ще извикам: „Ще се върна с пороите!”
* * *
За разговора между глухонеми е необходима светлина.
* * *
На децата ние даваме всичко на света. Даваме от сърце, не на заем. Само децата, нашите деца да станат хора, да бъдат хора!
* * *
Не е истина, че стареем. Просто ние се изморяваме.
* * *
Не се огорчавай, целият живот предстои, целият живот предстои, надявай се и чакай!
* * *
Кръвта гори, размазана по вестниците – даже усещаш в пръстите изгарянето. Средства за масова информация! Средства за масово унищожение...
* * *
Роберт Рождественски за Маяковски, към Лиля Брик: Ако човек има лирични произведения, от които 45 % са посветени на Лиля Брик, то дори ние всички да се застреляме, те все едно ще бъдат посветени на Брик и на никой друг.
* * *
Ти го очакваш сега, когато той не може да бъде върнат назад. Ти чакаш. Пристигат влакове, донасяйки на мръсните си гърбове следи от пътни разправии, следи от стремителни дъждове. И ти навярно часове наред се блъскаш между хората. Защо ти го търсиш тук – в гъстия водовъртеж от думи, кошници, сандъци, вързопи, сред гаровата суета, сред пристигащите тук щастливи, плачещи гръмко?
* * *
Умението да общуваш с хората – това е стока, която може да се купи точно така, както купуваме захар или кафе. И аз ще платя за такова умение повече, отколкото за каквото и да е друго на света.
* * *
Дата след дата обикновен човешки път. Все повече „Кога ли”. Все по-малко „Някога”. Времето е неочаквано, но както преди към хората е добро. Все по-мъничко „Утре”. И все по-необятно „Вчера”. Да бях намерил опора за това предзимно време. Колко дълго ние сме в планината. Защо всичко е така бързо от планината! Остатъкът от търпението бие силно отляво. Все по-рядко „Ще успея”. И все по-невъзможно „Ще мога”.
* * *
Такава е жизнената полоса. А може би е предначертание свише. Аз различавам други гласове, а собствения си глас не чувам. И все пак той е като близък роднина. Единственият, който стопля в студа. До смъртта ще бъде вътре в мен. И след това няма да се измъкне навън.
* * *
Редом с бронза на героите, рискували себе си изведнъж... трябва да се извиси паметник на Жена – очакваща Любов. Светъл паметник на Жена... очакваща обикновено Щастие...
* * *
Да се живее страстно! Някой много добре го е измислил!
* * *
Благотворителността е полезна само в случай, че ще ви помогне да придобиете независимост.
* * *
Благополучието ви зависи от вашите собствени решения.
* * *
Такъв товар е на раменете, че сърцето е сплескано в гърдите.
* * *
Приятелството, основаващо се на бизнес, е по-добро от бизнеса, основаващ се на приятелство.
ВЫСКАЗЫВАНИЯ, ЦИТАТЫ И АФОРИЗМЫ
* * *
Ненависть проще любви. Ненависть объяснима.
* * *
И нету финиша. Есть новый старт.
* * *
А в нем от мужчины, пожалуй что брюки… и только.
* * *
Одинокими не рождаются. Одиночеству учатся.
* * *
Врут, что цель оправдывает средства. Средства иногда меняют цель.
* * *
Любовь – наказанье, а может – награда, а может быть, вместе – и то и другое.
* * *
Все начинается с любви: и озаренье, и работа, глаза цветов, глаза ребенка – все начинается с любви.
* * *
Она молча посмотрит вдаль. Она с грустью посмотрит в низ. И стряхнув черно-белый сон она встанет на мокрый карниз… Она сделает шаг вперед. Сердце сладко замрет в груди. Вы решили она упадет? Что вы, нет, она полетит.
* * *
Может я забыла гордость, как хочу я слышать голос, долгожданный голос твой.
* * *
Сладку ягоду рвали вместе, горьку ягоду – я одна.
* * *
Захотел я уйти в себя – а там никого. Переломано все, будто после большого погрома.
* * *
Я зла не имею. Я сердцу не лгу. Живу, как умею. Живу, как могу. Живу, как лечу. Умру, как споткнусь. Земле прокричу: „Я ливнем вернусь!”
* * *
Для разговора глухонемых нужен свет.
* * *
Детям отдаем мы все на свете. Отдаем от сердца, не взаймы. Лишь бы только дети, наши дети стали бы людьми, были бы людьми!
* * *
Неправда, что мы стареем. Просто – мы устаем.
* * *
Не надо печалится вся жизнь впереди, вся жизнь впереди, надейся и жди!
* * *
Кровь горит, по газетам размазанная, – даже чувствуешь в пальцах жжение. Средства массовой информации! Средства массового уничтожения…
* * *
Роберт Рождественский о Маяковском, Лиле Брик: Если у человека сорок и пятьдесят процентов лирических произведений посвящено Лиле Брик, то хоть мы все застрелимся, они все равно будут посвящены Брик, и никому другому.
* * *
Ты ждешь его теперь, когда вернуть его назад нельзя. Ты ждешь. Приходят поезда, на грязных спинах принося следы дорожных передряг, следы стремительных дождей. И ты, наверно, час подряд толкаешься среди людей. Зачем его здесь ищешь ты – в густом водовороте слов, кошелок, ящиков, узлов, среди вокзальной суеты, среди приехавших сюда счастливых, плачущих навзрыд?
* * *
Умение обращаться с людьми – это товар, который можно купить точно так же, как мы покупаем сахар или кофе. И я заплачу за такое умение больше, чем за что-либо другое на свете.
* * *
За датою-дата Простой человеческий путь. Все больше „Когда-то”. Все меньше „Когда-нибудь”. Погода внезапна, но к людям, как прежде, добра. Все крохотней „Завтра”. И все необъятней „Вчера”. Найти бы опору для этой предзимней поры. Как долго мы – в гору. За что же так быстро – с горы! Остаток терпенья колотится в левом боку. Все реже „Успею”. И все невозможней „Смогу”.
* * *
Такая жизненная полоса. А может быть предначертание свыше. Других я различаю голоса, а собственного голоса не слышу. И все же он, как близкая родня. Единственный, кто согревает в стужу. До смерти будет он внутри меня. Да и потом не вырвется наружу.
* * *
Рядом с бронзой Героев, рискнувших собой в одночасье… должен высится памятник Женщине – ждущей Любви. Светлый памятник Женщине... ждущей обычного Счастья…
* * *
Жить взахлеб! Это здорово кто-то придумал!
* * *
Благотворительность полезна только в том случае, если она поможет вам обрести независимость.
* * *
Ваше благополучие зависит от ваших собственных решений.
* * *
Такая тяжесть на плечах, что сердце сплющено в груди.
* * *
Дружба, основанная на бизнесе лучше, чем бизнес, основанный на дружбе.
---------------------------------------------
Роман Солнцев
Руският поет, писател и драматург Роман Солнцев (Ринат/ Роман Харисович Суфиев/ Солнцев) е роден на 21 май 1939 г. в с. Кузкеево, Татарска АССР. Първите му поетични публикации са през 1962 г. в сп. „Смена” и сп. „Юность”. Завършва физическия факултет при Казанския държавен университет и литературния институт „Максим Горки”. Работи като геолог в Сибир, преподавател в Красноярския политехнически институт (от 1962 г.), журналист и професионален литератор. Член е на Съюза на писателите на СССР (1965 г.), съпредседател е на Съюза на писателите на Русия (1989 г.). Народен депутат (1989 г.), заслужил работник на културата на РСФСР. Главен редактор на сп. „День и ночь” и на сп. „Смена”. Автор е на стихосбирките „Стихи” (1964 г.), „Годовые кольца” (1965 г.), „Необщая тетрадь” (1968 г.), „Скажи сегодня” (1979 г.), „Ночной мост” (1983 г.), „Роман Солнцев” (1991 г.), „Проданный дом” (1993 г.), „Волшебные годы” (1997 г.), „Наши грёзы” (1998 г.), „Напоминание о счастье” (1998 г.), „Маленькое тайное общество” (1999 г.), „Сожженное время” (2003 г.), „Избранное” (2004 г.), „Книга времён” (2005 г.), „Серебряный шнур” (2005 г.), на книгите с проза „Имя твоё единственное” (1973 г.), „День защиты хорошего человека” (1976 г.), „Лодка пойдёт на дрова” (1978 г.), „Две исповеди” (1980 г.), „Нож” (1992 г.), „Дважды по одному следу” (1997 г.), „Полураспад” (2003 г.), „Дом, которого нет” (2003 г.), „Минус Лавриков” (2005 г.), „Золотое дно” (2005 г.), „Страна АдРай” (2006 г.), на драматургичните творби „Аэропорт Медведь” (1987 г.), „Люди и звери на золотой лестнице” (1992 г.), „Дюжина пьес веселого времени” (1999 г.), „Двойной орешек” (2005 г.), „Побег в белые горы” (2006 г.) и др. Умира на 17 април 2007 г. в Красноярск.
НАД ГЪЛЪБОВАТА ГОРА
Над гълъбовата гора пламти подсъдно
звезда, меняща своя цвят ежесекундно,
тя ту зелена е, ту рижа е, ту синя,
ту по-прозрачна от девича пелерина.
Сигналите й чужди са ми, неразбрани –
сред езерото леят се и по поляни.
Сигналите й близки са и ме тревожат:
конете да препънат край реката може.
И нейде електронен мозък я проучва,
недостроил към гатанката мост, изключва.
Дали е нужна тя? В далечина мъглява
сама звездата странна нека пребивава!
Над гълъбовата гора да броди смутно
звезда, меняща своя цвят ежеминутно...
НАД ЛЕСОМ СИЗЫМ
Над лесом сизым средь планет горит подсудно
звезда, меняющая цвет ежесекундно,
Она то голуба, рыжа, то с зеленцою,
то вдруг прозрачнее плаща девчат весною.
Ее сигналы чужды мне и непонятны –
в озера льются в тишине и на поляны.
Ее сигналы мне близки и так тревожат:
они сегодня у реки коней стреножат.
И где-то электронный мозг, чудак, тихоня,
к разгадке не достроив мост, сгорит сегодня.
А может, не нужна она? В дали туманной
пусть эта хоть звезда одна пребудет странной!
Над лесом сизым средь планет пусть бродит смутно
звезда, меняющая цвет ежесекундно...
1965 г.
---------------------------------------------
Рюрик Ивнев
Руският поет, писател, литературовед и преводач Рюрик Ивнев (Михаил Александрович Ковалёв/Рюрик Ивнев) е роден на 11/23 февруари 1891 г. в грузинската столица Тбилиси. Първите си стихотворения пише през 1904 г., а първата му поетична публикация е в алманах „Студенческий сборник” през 1909 г. Завършва юридическия факултет при Московския университет (1912 г.). От 1912 г. публикува активно в списания и сборници на издателствата „Петербургский глашатай”, „Центрифуга” и „Мезонин поэзии”. Привърженик е на литературните направления футуризъм и имажинизъм. Член е на литературната група на московските футуристи „Мезонин поэзии” (1910 г.), след Октомврийската революция сътрудничи на издания като „Известия ВЦИК”, „Лукоморье”, „Огонек”, „Вершины”, „Биржевые ведомости”, „Гостиница для путешествующих в прекрасном” и др., ръководи Всерусийския съюз на поетите (1921 г.), специален кореспондент е на сп. „Огонёк”, сп. „Эхо” и в. „Известия” (1925-1931 г.), работи във в. „Боец РККА”. Превежда поезия от фарси. Автор е на стихосбирките „Пламя пышет” (1913 г.), „У Пяти углов” (1913 г.), „Самосожжение” (в 3 тома, 1913-1915 г.), „Золото смерти” (1916 г.), „Самосожжение” (1917 г.), „Солнце во гробе” (1921 г.), „Осада монастыря” (1925 г.), „Избранные стихи” (1965 г.), „Память и время” (1969 г.), „Избранные стихотворения” (1974 г.), „Часы и голоса. Стихи, воспоминания” (1978 г.), „Тёплые листья” (1978 г.) и др., на романите „Юность” (1912 г.), „Несчастный ангел” (1917 г.), „Любовь без любви” (1925 г.), „Открытый дом” (1927 г.) и „Герой романа” (1928 г.), на книги с мемоарна проза като „Четыре выстрела в Есенина, Кусикова, Мариенгофа, Шершеневича” (1921 г.) и др. Умира на 19 февруари 1981 г. в Москва.
МЕН СТРАХ МЕ Е, ЗАЩОТО МЪКИ НИ ОБГРАЖДАТ
Мен страх ме е, защото мъки ни обграждат,
мен страх ме е, защото майчин плач е лят.
Мен страх ме е, защото и вълните даже
към нас умеят зверски да ръмжат.
И щом стихия сива забоботи,
в дантелената пяна скрила страх,
унищожават младите животи
с усмивка вледеняваща към тях.
Мен страх ме е, че даже слънцето прекрасно
таи в сърце потенциален мрак.
Мен страх ме е, умът, дори раздран на части,
живота не разбира, няма как.
МНЕ СТРАШНО ОТТОГО, ЧТО ЕСТЬ НА СВЕТЕ ГОРЕ
Мне страшно оттого, что есть на свете горе,
Мне страшно оттого, что где-то плачет мать.
Мне страшно оттого, что даже волны моря
Умеют по-звериному рычать.
И в час, когда встревожена стихия,
Они, играя пеной кружевной,
Уничтожают жизни молодые,
Смотря на них с улыбкой ледяной.
Мне страшно оттого, что даже солнце счастья
Таит в себе потенциальный мрак.
Мне страшно оттого, что рвется ум на части,
Но смысла жизни не поймет никак.
1907 г.
-----
ГОСПОДИ! ГОСПОДИ! ГОСПОДИ!
Господи! Господи! Господи! Тъмен небесен свод,
манастирска килия прастара;
сред сърцето ми мъртво на воля
дявол сладък, щастлив идиот,
лее сладка престъпна отвара.
Аз с бръснача ли да се заколя?
Господи! Господи! Господи! Празен и горд, и зъл
дух в нещастното тяло се стеле,
пъчи дяволски устни над пъп.
Див самотен ерген, гладен вълк,
аз под свойта студена постеля
ще съм мъртъв, язвителен, груб...
Пролетта на 1914 г., Нилската пустиня
ГОСПОДИ! ГОСПОДИ! ГОСПОДИ!
Господи! Господи! Господи! Темный свод небес,
Монастырская душная келья,
Мне в холодное, мертвое сердце
Полоумный и сладкий бес
Льет преступное, сладкое зелье.
Неужели бритвой зарезаться?
Господи! Господи! Господи! Гордый, злой, пустой
Дух пляшет в несчастном теле
И выпячивает свои губы.
Одинокий и холостой —
Я в своей холодной постели
Буду мертвым, колючим, грубым…
Весна 1914, Нилова Пустынь
-----
НА СЕРЬОЖА ЕСЕНИН
Към светлите къдрици поглед взирам,
като изгонен облак са от рая тих.
Душата на Русия не разбира
нечелият есенинския стих.
Рязански ден на гарата ще срещна:
по пътя, друже, ритъм общ звучи.
Вървиш ти светъл, изморен насреща,
едва прегърбен, с бляснали очи.
В часа, когато в жегата изгубен
денят потъва в сън, нощта теша,
такъв – притихнал, безнадеждно влюбен,
те съзерцава моята душа.
СЕРЕЖЕ ЕСЕНИНУ
Смотрю на кудри светлые, крутые
Как будто изгнанных из рая облаков.
Тот не поймет живой души России,
Кто не читал есенинских стихов.
Рязанский день я встречу у вокзала:
Мы дальше, друг мой, вместе держим путь.
Вот ты идешь – и светлый и усталый,
Блестя глазами, сгорбленный чуть-чуть.
А в час, когда пыланьем утомленный,
Ложится день, чтоб завтра утром встать,
Тебя таким притихшим и влюбленным
Душа моя хотела б созерцать.
1916 г.
---------------------------------------------
Савелий Гринберг
Руският поет и преводач Савели Гринберг (Савелий Соломонович Гринберг) е роден на 31 януари 1914 г. в гр. Екатеринослав, Днепропетровска област. През 30-те години е активен участник в т.нар. Бригади на Маяковски, след това е научен сътрудник в Държавния литературен музей и старши научен сътрудник в Музея на Маяковски. Превежда от иврит творчеството на израелски поети. Публикува поезия в списания и антологии като „Время и мы”, „Возрождение”, „Сион”, „22”, „Народ и земля”, „Континент” и др. През 1973 г. емигрира в Израел. Автор е на стихосбирките „Московские Дневниковинки” (1979 г.), „Осения” (1997 г.), „Посвящается В. В. Маяковскому” (2003 г.), „Онегостишия и Онгсты” (2003 г.), на книгата с преводи „Шира Хадиша. Страницы новой израильской поэзии” (1992 г.) и др. Умира на 14 януари 2003 г. в Йерусалим.
ТАРАЛЕЖ И ГЪБА
(Румба)
Хей,
ти
там,
не тъпчи безумно,
тръгнал е танцът свеж,
гъба танцува румба,
с нея танцува еж,
с пънче такова лумва
всеки в тоз гъбен танц,
румба ни дайте, румба,
танц за народа в транс,
пламва морето в памет,
син грамадански диск,
брулят вълните длани,
мачти пробождат вис,
щурманът с два-три румба
свива след морски бриз,
румба грохоти, румба,
танц с избухлив каприз,
след екраните екрани, след поляните поляни,
след ласа, ласа-лиани,
хей,
ти
там,
даже мечок в бърлога,
скача край теб и мен,
румба, крака убоги,
румба, голям корем...
ЕЖ И РЫЖ
(Румба)
Эй
Вы
Там
Не стопчите клумбу
Пляска пошла быстрей
Рыжик танцует румбу
Ёжик танцует с ней
Вам бы такую тумбу
вам бы да с ней бы в пляс
Румбу давайте румбу
Танец широких масс
В па-мя-ти вспыхнет море
Синий громадный диск
Волны круглят ладони
Мачты продеты ввысь
Штурман на два-три румба
Скрутит морской маршрут
Румба грохочет румба
танец взрывных причуд
За экранами экраны за курганами курганы
за арканами арканы
Эй
Вы
Там
Даже медведь в берлоге
вспрянет и запоёт:
румба большие ноги
румба большой живот
1949 г.
---------------------------------------------
Самуил Маршак
Самуил Яковлевич Маршак е руски и съветски поет, драматург, преводач и литературен критик. Роден е на 22 октомври/3 ноември 1887 г. в гр. Воронеж. Получава политехническо образование в Англия, а след това учи в Лондонския университет. След 1922 г. ръководи Студио за подготовка на млади писатели в Петроград, а от 1934 г. участва в ръководството на Управителния съвет на Съюза на писателите на СССР. От 1939 до 1947 г. е депутат към Московския градски съвет. Създава издателство за детска литература в Ленинград. Сред многото му книги особен интерес представляват автобиографичната повест „В начале жизни” (1960 г.), сборникът с литературоведчески статии „Воспитание словом” (1961 г.), стихосбирката „Избранная лирика” (1962 г.), книгите му с преводи на Уйлям Шекспир, Робърт Бърнс, Ръдиърд Киплинг и др., както и богатото му творчество за деца. За активната си дейност в областта на културата е носител на пет държавни награди и три ордена. Умира на 4 юли 1964 г. в Москва.
СТРАШЕН СЪН
Съчини писателят детска книжка,
редакторът й направи подстрижка...
Запретнал ръкави,
зачеркна грубите думи:
направи от Федя – Федка,
смени дядо с деденце,
баба – с бабинка.
Книжката стана сладичка и слабинка.
Нарисува художникът картинки и винетки:
баба вместо дядо,
бръмбар вместо внуче,
куче вместо четка.
В приказката при печата
се разляха мастилата,
на корицата се кротнаха
крива четриока котка,
старец с три уши-лъжици
и старица без главица.
После бързо
взеха в цеха да подвързват.
Подвързаха приказката със стихове на Есенин,
притуриха глава от романа „Анна Керенина”
и част от алгебрата на Кисельова.
Ето, книжката е готова, съществува!
Остава само да я бракуват.
СТРАШНЫ СОН
Сочинил писатель детскую книжку,
Учинил ей редактор стрижку...
Засучив рукава,
Вычеркнув грубые слова:
Заменил Федьку Феденькой,
Дедку – деденькой,
Бабку – бабенькой.
Стала книжка сладенькой и слабенькой.
Нарисовал в ней художник картинки и виньетки:
Бабку вместо дедки,
Жучку вместо внучки,
Тучку вместо Жучки.
Взяли в печать эту сказку.
Наложили краску на краску,
Получились на обложке
Четыре глаза у кошки,
У старика три уха,
Без головы старуха.
Пришел черед,
Взяли книжку в переплет.
Переплели сказку со стихами Есенина,
С главой из романа „Анна Каренина”,
С листами из алгебры Киселева.
Вот книжка и готова!
Остается списать ее в брак.
-----
И НЕКА ВСЕКИ ДЕН И ЧАС ВИ НОСИ НОВОСТ ЧУДНА
Много млади читатели – пионери и комсомолци – се обърнаха към мен с молба
да им изпратя новогодишни пожелания за празничните стенвестници.
За съжаление не мога да сътруднича едновременно на толкова вестници,
затова написах стихотворение, с което според възможностите си отговарям на молбата на моите кореспонденти.
„Комсомолска правда”, 1 януари 1958 г.
Желая всички да растат
с цветисто здраве славно.
То за далечния ви път
условие е главно.
И нека всеки ден и час
ви носят новост чудна.
Добрият ум да бъде с вас,
сърцето да е умно.
С отличната оценка днес
успеха си да мерят,
е само ябълка за тез,
които точно стрелят.
С цената на градивен труд
ръката става устрем твърд,
окото зорко става,
тогава жизненият път
с шестици награждава!
Новогодишен поздрав вам,
добри да бъдат дните ви,
приятели, доброто, знам,
безценен покровител е!
ПУСТЬ КАЖДЫЙ ЧАС ВАМ НОВОЕ ДОБУДЕТ
Множество молодых моих читателей – пионеров и комсомольцев – обратились ко мне с просьбой
прислать для их праздничных стенных газет новогодние пожелания.
К сожалению, я не могу сотрудничать одновременно в стольких газетах.
Поэтому я написал стихи, в которых ответил по мере сил всем моим корреспондентам.
„Комсомольская правда”, 1 января 1958 г.
Желаю вам цвести, расти,
Копить, крепить здоровье.
Оно для дальнего пути –
Главнейшее условье.
Пусть каждый день и каждый час
Вам новое добудет.
Путь добрым будет ум у вас,
А сердце умным будет.
Пятеркой мерится успех,
Но лучшая отметка –
Всего лишь яблочко для тех,
Кто в цель стреляет метко.
Ценой упорства и труда
Рука становится тверда
И верен глаз твой зоркий,
И так заслуженно тогда
Приходят к нам пятерки!
Под Новый год желаю я
Друзьям всего хорошего,
А все хорошее, друзья,
Дается нам недешево!
-----
ИЗКАЗВАНИЯ, ЦИТАТИ И АФОРИЗМИ
* * *
Литература без критика е като улица без фенери.
* * *
Времето е разтегливо. То зависи от това с какво съдържание го изпълвате.
* * *
Човек, който иска да стане писател, най-напред трябва да стане добър читател.
* * *
Политиката не ви превзема със сила, ние всички сме потопени в нея, искаме или не.
* * *
Това, което иска мойта дъщеричка, трябва да бъде изпълнено. Точка.
* * *
Начинаещият редактор е по-опасен за писателя, отколкото начинаещия лоцман – за кораба.
* * *
Боксьорът се бие не с ръка, а с цяло тяло, с цялото си тегло и сила, певецът пее не с гърло, а с цели гърди. Така пише и истинският писател: с цялото си същество, с пълен глас, а не само с едните рими, сравнения и епитети.
* * *
Разбира се, богатата рима е по-добра от бедната, новата и оригиналната е по-добра от изтърканата. Но тези оценки – извън реда, извън стиха – са много относителни. Нерядко се случва така, че най-бедната глаголна рима се оказва по-силна (защото е по-нужна) от по-богатата и по-чудноватата.
* * *
Кралицата: А може ли да доведа на Нова година тук моите придворни кучета? Те са послушни, ласкави, стоят пред мен на задни лапи. Може би те също ще станат хора?
Януари: Не, щом те вече ходят на задни лапи, от тях не можеш да направиш хора.
* * *
И аз като американците обичам „щастливия край” и затова предпочитам книги, в които разказът се води от първо лице. Това ми дава сигурност, че героят от романа, разказващ сам за себе си, няма да умре от туберкулоза, няма да се удави и няма да се застреля.
* * *
Талантът прилича на Луната, която ту е в пълнолуние, ту е нащърбена, ту съвсем не се вижда. А ако Луната през цялото време е в пълнолуние, то това няма да е Луна, а бутафория, боядисан шперплат.
* * *
Когато писателят умре, след него остават книгите му. А какво остава от актьора, освен няколко плочи, запечатали гласа му, и фотографии, до някаква степен съхраняващи външния му вид. Паметта на актьора трябва да бъде увековечена от спомените на хората, които са имали щастието да го гледат и слушат.
* * *
Стиховете могат да бъдат лаконични като пословици и подобно на пословица да се запечатват дълбоко в паметта.
* * *
Търсенето на оригиналност – винаги е безнадеждна работа. Човек, който се стреми да се освободи от баналността, прилича на муха, която се опитва да се откъсне от намазан с лепило лист. Освобождаваш от лепилото на баналността единия крак – потъва другият.
* * *
Към думите – даже към имената и фамилиите – децата се отнасят твърде по-сериозно и по-доверчиво от възрастните. Във всяко съчетание от звуци те предполагат някаква закономерност. Думите за тях са неразделни от значението, а значението – от образа.
* * *
На литературата са нужни също така талантливи читатели, както и талантливи писатели. Именно на тях, на тези талантливи, чувствителни, притежаващи творческо въображение читатели, разчита авторът, когато напряга всички свои душевни сили в търсенето на верния образ, верния обрат на действието, вярната дума.
* * *
И в поезията, и в прозата има един закон: колкото повече в тях се съдържа преживяното, видяното, почувстваното – толкова произведението е по-близо до истинското изкуство.
* * *
Малката Мери претърпя голяма загуба – загуби дясната си обувка.
* * *
Разбира се, че има свине, склонни към безчинство на Земята, но аз съм убеден, че свинщината няма да изяде човечеството.
* * *
Пожелавам ви да разцъфтявате, да растете, да трупате, да укрепвате здравето си. Защото за дългия път то е най-главното условие. Нека всеки ден и всеки час новото да ви намира. Нека да бъде добър умът ви, а сърцето ви да бъде умно. От душа ви пожелавам, приятели, всичко добро. А всичко добро, приятели, не ни се дава евтино.
* * *
Децата обичат всичко малко. По-точно е да се каже, че те обичат да виждат малко това, което обикновено е голямо. При това малкото трябва да бъде истинско, тоест да запази всички черти и пропорции на голямото.
* * *
В ранна младост, когато повече от всичко обичах лириката в поезията, а давах за печат най-често сатирични стихове, аз не можех да си представя, че с времето преводите и детската литература ще заемат голямо място в моята работа.
* * *
Художникът-автор поема върху себе си само част от работата. Останалото трябва да допълни със своето въображение художникът-читател.
ВЫСКАЗЫВАНИЯ, ЦИТАТЫ И АФОРИЗМЫ
* * *
Литература без критики подобна улице без фонарей.
* * *
Время растяжимо. Оно зависит от того, какого рода содержимым Вы наполняете его.
* * *
Человек, который хочет сделаться писателем, раньше всего должен стать хорошим читателем.
* * *
Политика вас не берёт силой, мы все погружены в нее, хотим мы того или нет.
* * *
То, что требует дочка – должно быть исполнено. Точка.
* * *
Начинающий редактор более опасен писателю, чем начинающий лоцман – кораблю.
* * *
Боксер дерется не рукой, а всем туловищем, всем своим весом и силой, певец поет не горлом, а всей грудью. Так пишет и настоящий писатель: всем существом, во весь голос, а не одними рифмами, сравнениями или эпитетами.
* * *
Конечно, богатая рифма лучше бедной, новая и оригинальная лучше затрепанной. Но оценки эти – вне строки, вне стиха – очень относительны. Нередко бывает, что самая бедная глагольная рифма оказывается сильнее (потому что нужнее) богатой и причудливой.
* * *
Королева: А нельзя ли и мне привести сюда под Новый год своих придворных собак? Они у меня смирные, ласковые, ходят передо мной на задних лапках. Может быть, они тоже станут людьми?
Январь: Нет, уж если они на задних лапках ходят, так из них людей не сделаешь.
* * *
Подобно американцам, я любил „счастливые концы” и потому предпочитал книги, в которых рассказ ведется от первого лица. Это давало мне уверенность, что герой романа, рассказывающий о самом себе, не умрет от чахотки, не утонет и не застрелится.
* * *
Талант, он подобен Луне, которая то в полнолунии, то на ущербе, то ее совсем не видно. А если Луна все время в полнолунии, то это не Луна, а бутафория, крашеная фанера.
* * *
Когда умирает писатель, после него остаются его книги. А что остается от актера, кроме нескольких пластинок, запечатлевших его голос, да фотографий, в какой-то мере сохраняющих его внешний облик? Память актера должна быть увековечена воспоминаниями людей, которым посчастливилось видеть и слышать его.
* * *
Стихи умеют быть лаконичными, как пословица, и подобно пословице глубоко врезаться в память.
* * *
Поиски оригинальности – всегда безнадежное дело. Человек, стремящийся освободиться от банальности, похож на муху, которая пытается оторваться от смазанного клеем листа –„тэнгльфута”. Освободишь от клея банальности одну ногу – увязнет другая.
* * *
К словам – даже к именам и фамилиям – дети относятся гораздо серьезнее и доверчивее, чем взрослые. В любом сочетании звуков они предполагают какую-то закономерность. Слова для них неотделимы от значения, а значение от образа.
* * *
Литературе так же нужны талантливые читатели, как и талантливые писатели. Именно на них, на этих талантливых, чутких, обладающих творческим воображением читателей, и рассчитывает автор, когда напрягает все свои душевные силы в поисках верного образа, верного поворота действия, верного слова.
* * *
И у поэзии, и у прозы один закон: чем больше в них умещается пережитого, наблюдённого, прочувствованного – тем ближе произведение к настоящему искусству.
* * *
У маленькой Мэри большая потеря – пропал ее правый башмак.
* * *
Свиньи, склонные к бесчинству на Земле, конечно, есть, но уверен я, что свинству Человечества не съесть!
* * *
Желаю вам цвести, расти, копить, крепить здоровье. Оно для дальнего пути – главнейшее условье. Пусть каждый день и каждый час вам новое добудет. Пусть добрым будет ум у вас, а сердце умным будет. Вам от души желаю я, друзья, всего хорошего. А всё хорошее, друзья, даётся нам не дёшево.
* * *
Ребята любят все маленькое. Вернее сказать, они любят видеть маленьким то, что обычно бывает большим. При этом маленькое должно быть настоящим, то есть сохранять все черты и пропорции большого.
* * *
В ранней молодости, когда я больше всего любил в поэзии лирику, а в печать отдавал чаще всего сатирические стихи, я и представить себе не мог, что со временем переводы и детская литература займут большое место в моей работе.
* * *
Художник-автор берёт на себя только часть работы. Остальное должен дополнить своим воображением художник-читатель.
---------------------------------------------
Саша Красний
Руският поет, писател, драматург, артист и журналист Саша Красний (Александр Давыдович Брянский/ Саша Красный) е роден на 16/28 септември 1882 г. в гр. Севастопол. Първите си стихове публикува в отпечатани от него листовки в началото на ХХ в. Участник е в три революции, в Първата световна война и в Гражданската война. Завършва Одеското художествено училище (1911 г.). Работи като момче за всичко, ретушьор, цирков клоун, хамалин, шлосер, естраден декламатор, артист, журналист, актьор в театъра на малките форми „Вокруг света”, кореспондент и редактор на в. „Гудок” и др. Бил е личен охранител на Ленин (1917-1919 г.). През 1920 г. е основоположник на агитационния театрален колектив „Синя блуза”, с който гастролира из страната близо 15 години. Автор е на стихосбирките „Если был бы я Убейко Юлий” (1912 г.), „Синяя блуза” (1923 г.), „Под гармошку” (1928 г.), „Песенник к перевыборам советов” (1929 г.), „Контрасты” (1990 г.), „Только о любви” (1993 г.) и др. Член е на Съюза на писателите на СССР (1984 г.). Пише стихове до последните дни на 113-годишния си живот. Умира на 2 март 1995 г. в Москва.
ЖИВ-ИЗЧЕЗНАЛ
От места далечни днес,
през Русия сбрани,
на Съветите конгрес
наш е общ стопанин.
Жив-изчезнал, Дан устат,
формен шут, не чака.
Социал-ах-демократ –
като жаба квака!
„Болшевиките... така...
лошо дело вирят...
А от тази ВеЧеКа
просто няма мира.
В РеСеФеРе е коптор –
умопомрачение!
Даже в моя личен двор
няма отопление...
А в чужбина рай е, знам,
чудно, милно, дивно,
аз и пеш бих стигнал там
от федеративната!
На пазара ходи слух
и на сбирки светски,
че в разруха напън кух
е властта съветска.
Призовавам: Вяра хич!
Туй са провокации.
Ще ви подведе Илич
с електрификацията.
Опълчете своя глас
против план на Ленин!
Да гласуваме ний с вас
мойто предложение!”
Те гласуват... Миг велик.
Резултат полезен.
Демагогът меншевик
сам в капана влезе.
Вдигна се една ръка –
само той реши така.
Пресбюро на VIII конгрес на Съветите.
* Стихотворението е написано по поръчка на Ленин.
ЖИВ КУРИЛКА
С самых отдаленных мест,
Изо всех окраин
Собрался Советов Съезд –
Всей Руси Хозяин.
Жив Курилка, Дан эсдек...
Форменный „Петрушка”.
Что за странный человек –
Квакает лягушкой?!
„Так и так... большевики
Плохо дело строют...
А от этой ВеЧеКи
Просто нет покою.
Что за жизнь в РеСеФеРе –
Умопомраченье!
Даже на моем дворе
Нету отопленья...
За границей хорошо,
За границей дивно,
Я б пешком туда ушел
Из федеративной!
На базаре ходит слух
И в собраньях светских,
Что не одолеть разрух
Власти-то Советской.
И вот мой призывный клич:
Бойтесь провокаций.
Подведет вас ваш Ильич
Электрификацией.
Мой совет вам всем: восстать
Против плана Ленина!
Требую голосовать
Это предложение!”
...Голосуют... Зал умолк.
Результат хороший.
Меньшевистский демагог
Плотно сел в калошу.
Поднялась одна рука
Этого меньшевика.
21.12.1920 г.
Пресс-бюро VIII съезда Советов
---------------------------------------------
Светлана Евсеева
Руската поетеса и преводачка Светлана Евсеева (Светлана Георгиевна Евсеева) е родена на 4 септември 1932 г. в Ташкент, Узбекистан. Първите й публикувани стихотворения са от 1954 г. Завършва Ташкентския педагогически институт (1956 г.) и литературния институт „Максим Горки” (1962 г.). Превежда на руски език стихове на белоруски поети. Автор е на стихосбирките „Женщина под яблоней” (1962 г.), „Месяц” (1965 г.), „Зову!” (1974 г.), „Евроазия” (1979 г.), „Последнее прощание” (1983 г.), „Ищу человека” (1988 г.), „Сила слова” (2014 г.) и др. Член е на Съюза на писателите на СССР (1964 г.). От 1962 г. живее в Минск, Белорусия.
ПЛУВАМ ПО РЕКАТА НА МОЕТО ПОКОЛЕНИЕ
Дърветата щом листопадът разчисти
и боровете са до гърло в снега,
пристигат за бран браконерските мисли:
„Готови за прицел към нашта тайга!”
Там Ряба – кокошката златна, пред мен е
и с приказна вечност блатата блестят,
ловува за място под слънцето тленност
с мечтите Урал да превърне в палат.
Съмняват ме чужди за нас командири!
Гнети ме словесният каменопад!
Бряг Бородино за световния мир е,
не плац за неземен команден парад.
В свободния свят няма подлост на иго,
но зла воля дебне от близък предел,
където сънуваме лов на бял тигър,
приличащ по нрав на свободен орел.
В безполетност творчески дух не изпада,
сред полет тоз дух е почти херувим,
възпяващ със своята плът разнорада
душичката на неразголен любим.
Любов изоставим ли, вяра не помним,
умре ли надеждата, идва разпад.
Страната е жива – дърво родословно,
фамилиите на предците звучат.
Щом в облака гръм своя кикот ковлади,
със стихове моля за слънчев всеръст.
В историята всеки бунт е засада
на главната буква от името „Рус”.
...В реката на моето съм поколение,
над лоно дълбоко на езерен вал.
На струите-струни с добро единение
аз сякаш съм музика, Волга, Байкал...
ПЛЫВУ ПО РЕКЕ СВОЕГО ПОКОЛЕНЬЯ
Когда с крон опадают коронами листья,
Когда стройность сосен по горло в снегу,
Приходят к ружью браконьерские мысли:
„Нацелиться можно уже на тайгу”.
Где золотом курочка Ряба несётся,
Где кажется вечностью сказочность благ,
Охотится бренность на место под солнцем,
Мечтая Урал превратить в особняк.
Чужие не нравятся мне командиры!
Не нравится их речевой камнепад!
Бородино – это поле для мира,
Не место для потусторонних команд.
В насущной Свободе нет подлости ига,
Но в дебрях злой воли таится нора,
Где снится охота на белого тигра,
Похожего нравом своим на орла.
Наш творческий Дух не упал в бесполётье.
В полёте Дух этот почти Херувим,
Поющий своей нераздетою плотью
Про душеньку необнажённой Любви.
Любви, изменяя, теряем и Веру,
Уходит Надежда, приходит разлад.
Живая Страна – Родословное Древо:
В потомках фамилии предков звучат.
Когда начинает гром в тучах свой хохот,
О ясной погоде стихами молюсь.
В Истории каждая Смута – охота
На букву Заглавную имени „Русь”.
...Плыву по реке своего поколенья,
По озеру, где глубина велика,
В себе ощущая струй-струн единенье,
Как будто я – Музыка... Волга... Байкал.
---------------------------------------------
Светлана Кузнецова
Руската поетеса и преводачка Светлана Кузнецова (Светлана Александровна Кузнецова) е родена на 14 април 1934 г. в гр. Иркутск. Пише стихове от 9-годишна. Учи във филологически факултет на Иркутски държавен университет, завършва литературния институт „Максим Горки” (1965 г.). Публикува поезия и преводна поезия в издания като „Новый мир”, „День поэзии”, „Огонёк”, „Встреча”, „Факел”, „Крестьянка”, „Работница”, „Неделя”, „Литературная Россия”, „Литературная газета” и др. Работи като редактор в различни издания. Член е на Съюза на писателите на СССР. Авторка е на стихосбирките „Проталины” (1962 г.), „Избранная лирика” (1964 г.), „Соболи” (1965 г.), „Только о любви” (1966 г.), „Сретенье” (1969 г.), „Забереги” (1972 г.), „Гадание Светланы” (1982 г.), „Соболиная тропа” (1983 г.), „Стихотворения” (1986 г.) и др. Умира на 30 септември 1988 г. в Москва.
В ГОРАТА ВЯТЪР ЛЕДЕН ЗАИГРА
В гората вятър леден заигра
и дълго после шумолеше дъжд.
Дай да запалим огън на брега,
на северния, тих и пуст надлъж.
Край пламъка да мислим за света
все с тази ясна мисъл в пътя наш,
с особена тъга през есента –
тъгата ни по огъня блестящ.
Аз искам сред безцветната дъга
да литнат жълти облачни стрели.
Дай да запалим огън на брега,
да пламне той, за да гори, нали!
ХОЛОДНЫЙ ВЕТЕР КРАСКИ ЛЕСА СТЁР
Холодный ветер краски лета стер,
И долго мелкий дождь шумел потом.
Давай зажжем на берегу костер,
На северном, на тихом, на пустом.
Хочу с тобою думать у костра
Все ту же думу ясную одну,
Что осенью особенно остра
Тоска людей по яркому огню.
Хочу, чтоб в обесцвеченный простор
Летели тучи острых желтых стрел.
Давай зажжем на берегу костер,
Давай зажжем костер, чтоб он горел!
1961 г.
---------------------------------------------
Семьон Ботвиник
Руският поет и преводач Семьон Ботвиник (Семён Вульфович Ботвинник) е роден на 16 февруари 1922 г. в Петроград. Пише стихове от 12-годишен, първото му отпечатано стихотворение е във в. „Красная звезда” през 1936 г., а през 1939 г. публикува стихове в сборника „Стихи детей”. През 1940 г. постъпва във Военноморската медицинска академия в Ленинград. Участва във Великата отечествена война като военен лекар. Публикува стихове в издания като „Военно-морской врач”, „Красный Балтийский флот”, „Страж Балтики”, „Звезда” и др. През 1945 г. завършва медицинската академия, през 1949 г. защитава кандидатска дисертация по медицина. Работи като лекар в Ленинград и е в ръководството на писателската организация. Превежда поезия на езици на народите на СССР. Автор е на стихосбирките „Начало” (1948 г.), „Навстречу ветру” (1957 г.), „Ночные поезда” (1965 г.), „Ступени” (1969 г.), „Стихотворения” (1973 г.), „Осенние костры” (1974 г.), „Лирика” (1976 г.), „Зеленые миры” (1977 г.), „Полдень” (1978 г.), „Сады в снегу” (1981 г.), „Рядом с тобой” (1982 г.), „Годы” (1983 г.), „Поздний свет” (1986 г.), „Избранное” (1989 г.), „За бегом лет, за их лавиной” (1995 г.), „Книгу храни и свечу” (2000 г.) и „Времена” (2001 г.). Умира на 30 август 2004 г. в Петербург.
ДОБРОТО В СВЕТА УСТОЯВА
Доброто в света устоява:
градини, горяли в беди,
легенди и шир засияла,
и песни на вечни води.
Огньове пламтят на Земята,
смъртта има много лица,
но вечно остават децата
и книги за тези деца.
Изгаря, но с нас ще остане
и пак в пролетта ще развей
брезата зеленото знаме
и вятър тревоги ще лей.
Топовният ек продължава
и облаци тежки пълзят,
но хората ще устояват
сред светлия, топлия свят!
Звездите трептящи и силни,
селения жарки, човек,
жената с усмивката мила –
не ще се изгубят вовек.
И чудото нивга не гасне:
в море битието е брод...
Ний хора сме, редом до нас е
безсмъртният земен живот.
ВСЕ ДОБРОЕ ВЫСТОИТ В МИРЕ
Все доброе выстоит в мире:
горевшие трижды сады,
и сказки,
и синие шири,
и вечная песня воды.
Пылают костры на планете,
мой век
не считает смертей,
но вечно останутся дети
и книги для этих детей.
Сгорит –
но останется с нами
и снова взметнется весной
березы зеленое знамя
и ветер тревоги земной.
Не стих еще грохот орудий,
и тучи ползут тяжело –
но выживут,
выстоят Люди,
не кончатся свет и тепло!
И звезды, дрожащие зыбко,
и дальних селений огни,
и женщины милой улыбка –
вовек не погаснут они.
Вовек не окончиться чуду:
как море, гремит бытие...
Мы люди, встречаем повсюду
земное бессмертье свое.
---------------------------------------------
Семьон Гудзенко
БИОГРАФИЧНИ БЕЛЕЖКИ – подготвят се
ПРЕДИ АТАКАТА
Отиваш ли на смърт – запей,
дори пред туй да си поплакал.
При бой най-страшният злодей
е чакането на атака.
Снегът от мини е разбит,
чернеещ минен прах остава.
Експлозия – другар убит.
И значи – смърт край мен минава.
Сега ще дойде моят ред,
за мен самия лов боботи.
Ти, войнстващ век, бъди проклет –
замръзнала в снега пехота.
И струва ми се, че съм стръв,
като магнит привличам мини.
Взрив – лейтенантът пада в кръв.
Смъртта отново ме отмина.
Окопът кратка е межда.
Напред ни води пак стихия
от вкоченената вражда
с щика в продупчената шия.
Бе кратък боят. После пак
студена водка в жарко гърло;
изчоплям с ножа посред мрак
от ноктите си чужди кърви.
ПЕРЕД АТАКОЙ
Когда на смерть идут, – поют,
а перед этим можно плакать.
Ведь самый страшный час в бою –
час ожидания атаки.
Снег минами изрыт вокруг
и почернел от пыли минной.
Разрыв – и умирает друг.
И, значит, смерть проходит мимо.
Сейчас настанет мой черёд,
За мной одним идёт охота.
Будь проклят сорок первый год,
и вмёрзшая в снега пехота.
Мне кажется, что я магнит,
что я притягиваю мины.
Разрыв – и лейтенант хрипит.
И смерть опять проходит мимо.
Но мы уже не в силах ждать.
И нас ведёт через траншеи
окоченевшая вражда,
штыком дырявящая шеи.
Бой был коротким. А потом
глушили водку ледяную,
и выковыривал ножом
из-под ногтей я кровь чужую.
1942 г.
-----
МОЕТО ПОКОЛЕНИЕ
Не очакваме жал, а и ние не жалехме никой.
Пред комбата сме чисти, чист пред Господ духът ни летя.
С кръв и глина шинелите в живата бран са покрити,
върху гроба на мъртвите разцъфнаха сини цветя.
Разцъфтяха и клюмнаха...Мина четвъртата есен.
Плачат нашите майки, в тиха горест връстнички тъжат.
Ний любов не познахме, не изграждахме с трудова песен,
нам в живота се падна нелека войнишка съдба.
Мойте набори нямат ни стих, ни покой, ни любови –
само мощ и копнежи. А когато ни мир призове,
ще долюбиме всичко, връстнико, ще пишем отново,
ще са горди с бащите-войници добри синове.
Е, а който загине? Любов не успял да открадне?
Който падне в четирсет и първа след първия бой?
Ще заплаче любимата, майка на праг ще припадне –
моят набор ще бъде без стих, без жена, без покой.
Ще долюбим ли техния свят? Не! Не може да стане
и не трябва да любим, да долюбваме с техния глас.
Няма огън в семейството – няма деца и стопанин.
Тази мъка нима ще докара героя сред нас?
Не очакваме жал, а и ние не жалехме никой.
Който с нас бе в атака и залък разделяше с нас,
той разбира таз истина – тя сред окопите скита
и сърдито оспорва съмнения с доблестен бас.
Нека живите помнят и нека сред нас да остане
тази правда сурова, която гради и руши.
Тя ще бъде сред нас в смъртоносни пронизващи рани
и над Волга в гробовете с хиляди млади души.
Туй е нашта съдба, с нея псувахме, пяхме и пихме,
атакувахме смело, взривихме мостове над Буг.
...Не очакваме жал, а и ние не жалехме никой,
пред Русия сме чисти, честта й доказваме тук.
И когато се върнем – а ний ще се върнем с победа,
като дяволи устремни, зли и корави – сред вас,
нека бира и печено нашия обед да гледат,
нека рухнат от тежест трапезите в мирния час.
И с поклон пред нозете на мили, изстрадали хора
ще целуваме майки и любими ще галим с любов.
Щом се върнем с победа, извоювана с щикове морни,
ще долюбиме всичко, ще градиме живота си нов.
МОЁ ПОКОЛЕНИЕ
Нас не нужно жалеть, ведь и мы никого б не жалели.
Мы пред нашим комбатом, как пред господом богом, чисты.
На живых порыжели от крови и глины шинели,
на могилах у мертвых расцвели голубые цветы.
Расцвели и опали... Проходит четвертая осень.
Наши матери плачут, и ровесницы молча грустят.
Мы не знали любви, не изведали счастья ремесел,
нам досталась на долю нелегкая участь солдат.
У погодков моих ни стихов, ни любви, ни покоя –
только сила и зависть. А когда мы вернемся с войны,
все долюбим сполна и напишем, ровесник, такое,
что отцами-солдатами будут гордится сыны.
Ну, а кто не вернется? Кому долюбить не придется?
Ну, а кто в сорок первом первою пулей сражен?
Зарыдает ровесница, мать на пороге забьется, –
у погодков моих ни стихов, ни покоя, ни жен.
Кто вернется – долюбит? Нет! Сердца на это не хватит,
и не надо погибшим, чтоб живые любили за них.
Нет мужчины в семье – нет детей, нет хозяина в хате.
Разве горю такому помогут рыданья живых?
Нас не нужно жалеть, ведь и мы никого б не жалели.
Кто в атаку ходил, кто делился последним куском,
Тот поймет эту правду, – она к нам в окопы и щели
приходила поспорить ворчливым, охрипшим баском.
Пусть живые запомнят, и пусть поколения знают
эту взятую с боем суровую правду солдат.
И твои костыли, и смертельная рана сквозная,
и могилы над Волгой, где тысячи юных лежат, –
это наша судьба, это с ней мы ругались и пели,
подымались в атаку и рвали над Бугом мосты.
...Нас не нужно жалеть, ведь и мы никого б не жалели,
Мы пред нашей Россией и в трудное время чисты.
А когда мы вернемся, – а мы возвратимся с победой,
все, как черти, упрямы, как люди, живучи и злы, –
пусть нами пива наварят и мяса нажарят к обеду,
чтоб на ножках дубовых повсюду ломились столы.
Мы поклонимся в ноги родным исстрадавшимся людям,
матерей расцелуем и подруг, что дождались, любя.
Вот когда мы вернемся и победу штыками добудем –
все долюбим, ровесник, и работу найдем для себя.
---------------------------------------------
Семьон Кирсанов
Руският поет Семьон Кирсанов (Семён Исаакович Кирсанов/ Кортчик) е роден на 5/18 септември 1906 г. в Одеса. Работи в литературните направления футуризъм, формализъм и социалистически реализъм. Автор е на стихосбирките „Прицел” (1926 г.), „Опыты” (1927 г.), „Строки стройки” (1930 г.), „Слово предоставляется Кирсанову” (1930 г.), „Ударный квартал” (1931 г.), „Перед поэмой” (1931 г.), „Стихи в строю” (1932 г.), „Тетрадь” (1933 г.), „Актив” (1934 г.), „Новое: Желания. Походная сумка. Новая скорость” (1935 г.), „Последнее мая” (1937 г.), „Дорога по Радуге” (1938 г.), „Мыс Желания” (1938 г.), „Стон во сне” (1938 г.), „Четыре тетради” (1940 г.), „Заветное слово” (цикъл поетически листовки, 1942–1944 г.), „Стихи войны” (1945 г.), „Весть о мире” (1945 г.), „Советская жизнь” (1948 г.), „Чувство нового” (1948 г.), „Стихи о Латвии” (1948 г.), „Время – наше!” (1950 г.), „Макар Ма¬зай” (драма в стихове, 1950 г.), „Месяц отдыха” (1952 г.), „Товарищи стихи” (1953 г.), „Этот мир” (1958 г.), „Стихи о загранице” (1958 г.), „Под одним небом” (1960 г.), „Следы на песке” (1960 г.), „Ленинградская тетрадь” (1960 г.), „Однажды завтра” (1964 г.), „Искания” (1967 г.), „Зеркала” (1970 г.), „Московская тетрадь” (1970 г.), на десетки книги с поеми, на стотици текстове за песни и др. Умира на 10 декември 1972 г. в Москва.
СЪН НАСЪН
1.
Крещях цяла нощ.
Но никой не чу ме,
не се озова.
И умрях аз.
2.
Умрях аз.
Но никой не чу ме,
не се озова.
И крещях цяла нощ.
3.
– Умрях аз! –
крещях цяла нощ.
Но никой не чу ме,
Не се озова...
СОН ВО СНЕ
1.
Кричал я всю ночь.
Никто не услышал,
никто не пришел.
И я умер.
2.
Я умер.
Никто не услышал,
никто не пришел.
И кричал я всю ночь.
3.
– Я умер! –
кричал я всю ночь.
Никто не услышал,
никто не пришел...
---------------------------------------------
Семьон Липкин
Руският поет и преводач Семьон Липкин (Семён Израилевич Липкин) е роден на 6/19 септември 1911 г. в Одеса. Публикува поезия от 1929 г. Завършва Московския инженерно-икономически институт (1937 г.). Участник е във Великата отечествена война. Превежда поезия от персийски, акадски, хинди, калмицки, киргизки, узбекски, таджикски и др. източни езици. Съпруг е на поетесата Ина Лиснянска. Член е на Съюза на писателите на СССР от основаването му през 1934 г. През 1979 г. е участник в самиздатския алманах „Метрополь”. Автор е на над 70 книги с преводна поезия и на близо 30 книги с поезия, проза и публицистика, сред които „Родина” (1941 г.), „Сталинградский корабль” (1943 г.), „Очевидец” (1967 г.), „Вечный день” (1975 г.), „Тетрадь бытия” (1977 г.), „Воля” (1981 г.), „Декада” (1983 г.), „Кочевой огонь” (1984 г.), „Картины и голоса” (1986 г.), „Сталинград Василия Гроссмана” (1986 г.), „Лира” (1989 г.), „Лунный свет” (1991 г.), „Письмена” (1991 г.), „Угль, пылающий огнем” (1991 г.), „Вторая дорога” (1995 г.), „Перед заходом солнца” (1995 г.), „Квадрига” (1997 г.), „Посох” (1997 г.), „Семь десятилетий” (2000 г.) и др. Умира на 31 март 2003 г. в селището Переделкино край Москва.
ГОРЧИВА ПРЕЛЕСТ В МОЯТА СЪДБА
В съдбата ми горчив чаровен жлеб:
да съм до теб, тъгувайки за теб.
Да те докосвам, изведнъж разбрал,
че в жажда да те галя съм живял,
и устни да целувам, да тъжат
целувките по тези устни слад.
ЕСТЬ ПРЕЛЕСТЬ ГОРЬКАЯ В МОЕЙ СУДЬБЕ
Есть прелесть горькая в моей судьбе:
Сидеть с тобой, тоскуя по тебе.
Касаться рук и догадаться вдруг,
Что жажду я твоих коснуться рук,
И губы целовать, и тосковать
По тем губам, что сладко целовать.
1937 г.
-----
В НЕВЕРИЕ, НЕВОЛЯ, НЕЛЮБОВ
В неверие, неволя, нелюбов,
в беседи за война и скъпотия
се лъжеш, че животът ти суров
очакване на пълноценни дни е.
Кой знае как ще дойдат дните пак?
Дали ще пее по човешки птица,
или от мълнии разцепен мрак
ще връхлети и буря ще разплиска?
Но в тази буря с вой неистов там
ти весело, сърдечно ще се влееш,
не вярвайки си и не знаещ сам
на що се радваш и защо се смееш.
В НЕВЕРИИ, НЕВОЛЕ, НЕЛЮБВИ
В неверии, неволе, нелюбви,
В беседах о войне, дороговизне,
Как сладко лгать себе, что дни твои –
Еще не жизнь, а ожиданье жизни.
Кто скажет, как наступит новый день?
По-человечьи запоет ли птица,
Иль молнией расколотая тень
Раздастся и грозою разразится?
Но той грозы жестоким голосам
Ты весело, всем сердцем отзовешься,
Ушам не веря и не зная сам,
Чему ты рад и почему смеешься.
1940 г.
---------------------------------------------
Сергей Василиев
Руският поет, писател и преводач Сергей Василиев (Сергей Александрович Васильев) е роден на 17/30 юли 1911 г. в гр. Курган, Тоболска губерния. Обучава се на актьорско майсторство в Централния дом на изкуствата в Москва и участва в театрални трупи (1928-1931 г.). Първите му публикувани стихове са от 1930 г. Член е на литературния кръг „Огонек”. Завършва Литературния институт „Максим Горки” (1938 г.). През Великата отечествена война е военен кореспондент. Превежда творчеството на азербайджанския народен поет Сабир. Автор е на текстовете на над 30 популярни песни. Работи като редактор във в. „Правда” и сп. „Октябрь”, председател е на комисията за литературното наследство на Сергей Есенин, разгръща широка обществена литературна дейност. Член е на ръководството на Съюза на писателите на РСФСР (от 1965 г.). Заслужил деятел на изкуствата на Азербайджанска ССР (1969 г.). Почетен гражданин на гр. Курган (1973 г.). Автор е на над 70 книги с поезия и проза, сред които стихосбирките „Возраст” (1933 г.), „Новые стихи” (1938 г.), „Война” (1942 г.), „Гневные строки” (1942 г.), „Москва за нами” (1942 г.), „Поле русской славы” (1943 г.), „Огонь” (1944 г.), „Стихи и поэмы: 1934-1944” (1945 г.), „Москва советская” (1947 г.), „Избранные стихи” (1948 г.), „Ода русской пушке” (1948 г.), „Подмосковный уголёк” (1948 г.), „У нас в России” (1948 г.), „Песни” (1951 г.), „Родина крылатых” (1953 г.), „Взирая на лица” (1954 г.), „Осенняя тетрадь” (1957 г.), „Осторожно! Голуби!” (1959 г.), „Что такое счастье” (1959 г.), „Встреча” (1960 г.), „Красный галстук” (1962 г.), „О зарубке на носу” (1962 г.), „Заграница” (1965 г.), „Нет мне покоя” (1968 г.), „На стержне” (1969 г.), „Самое заветное” (1971 г.), „Песня старшего поколения” (1973 г.), „Полдень” (1974 г.), „Достоинство” (1975 г.) и др. Умира на 2 юли 1975 г. в Москва.
РУСКИЯТ ЧОВЕК
Ек оръдеен спря. Победно бляскат
нивя, поля, реки в пророческия век.
И първи, на когото ръкопляскам,
е неизменно руският човек.
Стои пред нас, на храброст той богат е,
сто хиляди изминал версти пеш,
и срамежлив, и малко непохватен,
с челябинска или пък с волжска реч.
Обичам всичко в него: страст природна,
копнежите му, ярката мечта
за щастие, за воля всенародна,
и искреност, душевна широта.
Шегите му и приказките справедливи,
и песните за трудната съдба,
и неговата горда търпеливост,
неизтощима в радост и беда.
В дни на отбрана и на настъпление
бе рупор за бойците да мъстят.
Той беше пример, беше вдъхновение
за многоплеменния боен брат.
Премина всичко. Свят успя да види.
Изпита той в решителния бой
гнева си свят и ярост от обида,
и незлопаметния устрем свой.
Бе истината негов спътник важен,
достоен страж на своя роден свят.
Не затова ли знамената вражи
в краката му (за кой ли път) лежат.
Гордей се, друже, син си на Русия,
на нейните реки, гори, нивя,
премина през порои, ужасии
надмогна, без да преклониш глава.
Макар край теб несгоди да кръжаха,
щастлив бъди безмерно, до сълзи,
от детството ти с теб другари бяха
благословени северни брези.
РУССКИЙ ЧЕЛОВЕК
Гром пушек смолк. Победным светом вещим
озарены просторы нив, полей и рек.
И первого, кому мы рукоплещем,
мы называем – русский человек.
Вот он стоит, отвагою богатый,
сто тысяч верст проделавший пешком,
застенчивый, немного угловатый,
с челябинским иль волжским говорком.
Мне все в нем любо: жар его природный,
и грусть его, и давняя мечта
о счастье, о свободе всенародной,
и искренность его, и широта.
И выдумки его, и присказки, и пенье
протяжных песен о своей судьбе,
и гордое его многотерпенье,
не знающее равного себе.
В дни обороны, в пору наступленья
порыв и месть шагали в ногу с ним.
Он был всегда примером вдохновенья
многоплеменным братьям боевым.
Он все прошел. Он видел в жизни виды.
Он испытал в решительном бою
и гнев святой, и ярость от обиды,
и скорую отходчивость свою.
Он правды добивался неуклонно,
как верный страж своей родной земли.
Не потому ль насильников знамена
к его ногам (в который раз!) легли.
Гордись, мой друг, что ты есть сын России,
сын рек ее, лесов, озер и нив,
что ты прошел сквозь ливни грозовые,
усталой головы не наклонив.
Пускай тебя кружили непогоды,
но счастлив будь безудержно, до слез,
что принял ты в младенческие годы
благословенье северных берез.
1945 г.
---------------------------------------------
Сергей Викулов
Руският поет и публицист Сергей Викулов (Сергей Васильевич Викулов) е роден на 13 септември 1922 г. в с. Емиляновска, Новгородска губерния. Първите си стихотворения публикува през 1936 г. във в. „Белозерский колхозник”. По време на Великата отечествена война е пом.¬-началник щаб на зенитно¬артилерийски полк. Завършва литературния факултет на Вологодския педагогически институт (1951 г.) и литературния институт „Максим Горки” (1961 г.). Член е на Съюза на писателите на СССР (1950 г.), основател и първи председател на вологодската писателска организация (1961 г.), член на ръководствата на Съюза на писателите на РСФСР (1985 г.) и на Съюза на писателите на СССР. Събира и обработва руски фолклор. Работи като литературен консултант на в. „Красный Север”, редактор на Вологодското областно издателство, основател и първи редактор на алманах „Литературная Вологда”, зам.¬-главен редактор на сп. „Молодая гвардия” (1967 г.), главен редактор на сп. „Наш современник” (1968¬-1989 г.). Автор е на над 25 книги със стихове, поеми и очерци, сред които „Завоёванное счастие” (1949 г.), „Хозяева земли” (1950 г.), „Новый берег” (1952 г.) „Заозёрье” (1956 г.), „Хорошая будет погода” (1961 г.), „Хлеб да соль” (1965 г.), „Черёмуха у окна” (1966 г.), „Ив-гора” (1970 г.), „Плуг и борозда” (1972 г.), „Родовое древо” (1975 г.), „Дума о Родине” (1977 г.), „Остался в поле след” (1979 г.), „Избранные произведения” (в два тома, 1982 г.), „Всходы” (1982 г.), „Святая простота” (1993 г.), „Точка кипения” (2000 г.), „Избранное” (2000 г.), „На русском направлении” (2003 г.) и др. Заслужил деятел на културата на РСФСР. Умира на 1 юли 2006 г. в Москва.
НЕЛЕКА УЧАСТ СИ МИ ОТРЕДИЛА
Нелека участ си ми отредила –
ти даде ми хартия и перо...
Русия моя, с рокля изкласила,
лазур в очите, слънце на чело!
Ти вечна си, от век на век по¬млада!
Страна велика с грохотни съдби,
не търсиш ти ласкателска позлата,
ни пудрата на бляскави хвалби.
И ти, великодушно справедлива,
излъжа ли, забрава ми въздай...
Ти можеш и без мен да си щастлива,
без теб, Русия, ще е моят край.
НЕЛЁГКУЮ ТЫ ВЫБРАЛА МНЕ ДОЛЮ
Нелёгкую ты выбрала мне долю –
дала бумагу мне, перо дала...
О Русь моя, колосья по подолу,
и синь в глазах, и солнце у чела!
Ты вечная, моложе век от века!
Тебе, моя великая страна,
ни позолота лести человека,
ни пудра фраз красивых не нужна.
И ты, великодушная на диво,
казни меня забвеньем, коль солгу...
И без меня ты можешь быть счастливой –
я без тебя, Россия, не могу.
---------------------------------------------
Сергей Граховский
Руският и белоруски поет, писател, публицист и преводач Сергей Граховски (Сергей Иванович Граховский) е роден на 11/24 септември 1913 г. в с. Нобел, Минска губерния, сега Ровненска област в Украйна. Първите му поетични публикации в печата са от 1926 г. Завършва литературния факултет при Минския педагогически институт (1935 г.). Работи като коректор във в. „Чырвоная зьмена”, редактор в Белоруското радио, учител по руски език и преподавател по литература в работническия факултет на Белоруския държавен университет. През 1936 г. е осъден „за антисъветска дейност” и до 1947 г. е затворен в сибирските лагери на Гулаг в Горковска област. През 1949 г. е арестуван отново „за принадлежност към антисъветска националистическа група” и е интерниран в Новосибирска област. През 1955 г. е реабилитиран. След освобождаването му работи като журналист в радиото и в списанията „Бярозка” и „Вясёлка”, води телевизионното предаване „Літаратурная Беларусь”. Член е на Съюза на белоруските писатели (1956 г.), заслужил деятел на културата на Белорусия (1983 г.). Първата му стихосбирка „Дзень нараджэньня” излиза през 1958 г., след което издава близо 20 книги с поезия, проза и публицистика, сред които „Выбраныя творы” (в два тома, 1973 г.), „Выбраныя творы” (в два тома, 1983 г.), „Такія сінія сьнягі” (1988 г.), „Зона маучаньня” (1990 г.), „З воучым білетам” (1991 г.), „Выбраныя творы” (в два тома, 1994 г.) и др. Умира на 11 декември 2002 г. в Минск.
ИЗ ПОЕМАТА „БЕГЛЕЦ”
В началото дни бурни бяха,
бях още здрав, висок и млад.
Сечах и режех и хвърчаха
трески над моя срещнат ад.
В пуловер стар събирах сажди,
брезите кастрех всеки час,
от малката и постна дажба
на сянка се превърнах аз.
Без спомен кой съм, где съм – кастрех,
превит под кръста си жесток,
та в наказателния карцер
на рая да ме вземе Бог.
На прага на живота зорко
бях набелязал пътя свой.
Но изведнъж към зла каторга
подгони ме жесток конвой.
Бе встъпил доносът на мода,
добротворителни лица
на прах громяха „враг народен”.
С жени, родители, деца.
Не стигаше за всички място –
затвори, катинари, мрак,
изселвания, зорки власти,
каменоломни на ГУЛаг.
Усърдни писъци ни гонят:
„Сега с концлагери добри
да доблокираме в кордони
заводи, шахти и гори!”
Идеи вождовете вдишват,
множат се „зони” в прах и страх.
По ъглите се вдигат вишки
и... дават ордени за тях.
В такъв кордон през зима снежна
„народен враг” бе заклеймен –
да късам корени, да режа
брези изпратиха и мен.
Режи, докато имаш сили;
труд изнурителен и тъп
за дажба, за шушони гнили,
за антерия, скрила пъп...
В бедата се натрупва горест:
ту хапнеш дажба, ту проспиш,
от глад ще си заминеш скоро,
ако от канче се лишиш.
То тенекия е с душица,
с която пиеш и ядеш,
щом имаш канче и лъжица,
до пролетта ще издереш.
Ти цяла зима стискаш зъби,
до пролетния благ шубрак:
подхвърля лапад, глог и гъби,
събираш – ето, жив си пак!
За правда вяра не угасва,
затворници писма редят,
че са осъдени напразно
от тройка и прибързан съд...
Война когато смърт бе плела
и бомби сяха гръм и дим,
ний писахме молби, че смело
към фронта всички се стремим.
Аз в наказателната рота
мечтаех да ме одобрят,
където битка е животът
и гинат, за да победят.
Аз молех: Нека се окажа
сред ада зъл на таз война,
с живот и смърт за да докажа,
че нямам никаква вина.
„Вина” „Бащата” не премахна,
надеждата угасна в мен.
Прокълнати деца ний бяхме
и се топяхме всеки ден.
Той никому не вярва, нито
ще ни помогне друг другар,
дори обратно – на вратите
увисна втори катинар.
Ний за Победата живяхме,
отдавахме безспирно труд,
изсичахме гори, ковяхме,
прокарвахме далечен път.
Триони стенеха, изминаха
години от тегобни дни,
свръхплан сечахме дървесина
за релси, шахти, бъднини...
Вий питате: „Защо се кършиш?
Каквото е било, било!”
Но ако злото не довършиш,
ще те огъне ново зло.
ИЗ ПОЭМЫ „БЕГЛЕЦ”
Я был еще вначале крепкий,
Худой, высокий, молодой.
Пилил, колол, и только щепки
Летели над моей бедой.
В продутой старенькой фуфайке
Кромсал березы каждый день,
От маленькой и постной пайки
Качаясь на ветру, как тень.
Пилил, не помня, кто и где я,
И тяжкий крест свой нес, как мог,
Чтоб до весны в штрафном кандее
Меня в свой рай не принял Бог.
У жизни только на пороге,
Я еле путь наметил свой.
Но вдруг казенные дороги
Топтать погнал меня конвой.
Донос входил повсюду в моду,
И доброхоты всех мастей
Громили в прах „врагов народа”.
Их жен, родителей, детей.
На всех, конечно, не хватало
Охраны, тюрем и замков,
Ни пересылок, ни каналов,
Ни лагерей, ни рудников.
Переходя на визг от рвенья,
„Пора, – гремели голоса, –
Взять повсеместно в оцепленье
Заводы, шахты и леса”.
Их поддержали сверху шишки,
И «зоны» строила страна.
А по углам вставали вышки,
И... раздавались ордена.
И вот в такое оцепленье,
„Врагом народа” заклеймя,
Валить, пилить и драть коренья
Зимой прислали и меня.
Вставай, пили, пока есть силы,
Тяжка работа и тупа,
За пайку, лапти и бахилы,
За телогрейку до пупа...
В беде еще бывает горе:
То съешь паек, то – без пайка,
И с голоду загнешься вскоре,
Когда лишишься котелка.
Хоть бы какой: жестянка с дужкой,
С которой ешь и воду пьешь,
Когда добудешь ложку с кружкой,
То до весны и доживешь.
Вконец за зиму отощаешь,
Но лес расщедрится весной:
Подсунет гриб, черничку, щавель,
Собрал – и вот уже живой!
И вера в правду не угасла,
И пишет письма здешний люд,
Что осудили их напрасно
И тройка, и закрытый суд. <...>
Когда пожары полыхали
И бомбы над страной рвались.
Мы заявления писали
И как один на фронт рвались.
Просился я в штрафную роту,
Мечтая право получить
На эту страшную работу,
Где гибнут, чтобы победить.
Просил: услышьте и поверьте,
Пошлите добровольцем в ад,
Чтоб жизнью доказать и смертью,
Что я ни в чем не виноват.
„Отец” на просьбы не ответил,
И огонек надежды гас.
Мы были проклятые дети,
И становилось меньше нас.
Он в жизни никому не верил,
Никто другой помочь не мог,
Наоборот – на наши двери
Второй навесили замок.
Мы для Победы отдавали
Все, что имели и могли:
Пластались на лесоповале,
Дороги дальние вели.
Пила стонала, голосила
Надрывнее из года в год,
Но шла сверх плана древесина
На шпалы, в шахту, на завод.
Вы спросите: „Зачем клепаешь?
Что было, то прошло давно”.
Но если зло не доконаешь,
Тебя опять согнет оно.
---------------------------------------------
Сергей Гребенников
Руският поет, писател, бард и актьор Сергей Гребенников (Сергей Тимофеевич Гребенников) е роден на 14 август 1920 г. в гр. Шахе, провинция Чжили в Китай. Завършва Московското градско театрално училище и Школата при Московската консерватория. От 1941 г. участва в ансамбъла на Централния дом на културата на железопътните работници, от 1944 г. е в Московския театър на миниатюрата, след което работи в Оперетния театър на Московска област, театър „Роман” и Московския младежки театър. Участва като актьор във филми като „Белорусские новеллы” (1942 г.), „Случай с ефрейтором Кочетковым” (1955 г.), „Серый разбойник” (1956 г.) и др. От 1961 г. се занимава с литературна дейност. Публикува поезия и проза в периодичния печат и в поетични сборници като „В Сибирь за песнями”. Съавтор е на пиеси и куклени постановки като „Колосок – волшебные усики”, „Тайна старшего брата”, „Загорается маяк”, негово е либретото на операта „Иван Шадрин”. Автор е на книгите за деца и юноши „Отчаянный, отчаливай” (1968 г.), „Третий не лишний” (1971 г.), „Скоро каникулы!” (1976 г.) и „Большие каникулы” (1982 г.). Автор е на текстовете на десетки песни, изпълнявани от известни певци. Умира на 29 септември 1988 г. в Москва.
НЯМА ТОЙ ДА СЕ ВЪРНЕ, НО ВИЙ НЕ РИДАЙТЕ
Няма той да се върне, но вий не ридайте.
Като птица да литне над нашия свят.
Сякаш хляб е, душата на части раздайте.
И какво ще остане в гръд? Черен квадрат...
Стана чудо, но чужди са чувствата ваши.
И в детайли той знае как да те терзай.
Нека болка гнети недопитата чаша,
недопита любов там сто грама му дай.
И кого да виниш за затритото щастие?
Лесно замисли могат да се разградят.
Често нашата болка е свято причастие,
а насладата топла пропуснат е ад.
Да си тръгва той, щом е останал без вяра
и към теб вече щом му е хладен умът.
Светлина тази загуба ще ти докара
и в живота ще тръгнеш по странен нов път.
Кръстена е с отровна обида душата.
Непобедата срина там благодатта.
Да я върне ще може молитвата свята,
Бог да видим в студения кръг на света.
Не загивай сред своето минало лично.
Нека сила роди се от твойта тъга.
По-добрата ти просто бъди си за всички.
На разсъмване ничия се буди засега.
НЕ СТРАДАЙТЕ, ПРОШУ, ВЫ ЕГО НЕ ВЕРНЕТЕ
Не страдайте, прошу, Вы его не вернете.
Отпустите, как птицу, по миру летать.
Свою душу, как хлеб, по частям раздаете.
Что останется в сердце? Черный квадрат...
Чудо трудно забыть, но чужими вы стали.
И в деталях он знает, как ломать Вас и бить.
Пусть останется боль в недопитом бокале
И сто грамм для него – недопитой любви.
Ну кого обвинить о потерянном счастье?
Что затеяно было – легко проиграть.
Иногда наша боль как святое причастие,
А тепло наслажденья – пропущенный ад.
Отпустите его, он остался без веры,
Потому что отрекся холодным умом.
Вы увидите свет после этой потери,
И пойдете по жизни особым путем.
А душа крещена ядовитой обидой.
И удар непобеды забрал благодать.
Ее можно вернуть сокровенной молитвой,
Чтобы в круге холодном Бога познать.
Отпустите себя, Вы погибнете в прошлом.
Перестрадайте, станьте сильней.
Оставайтесь для всех – просто хорошей.
А пока на рассвете просыпайтесь ничьей.
---------------------------------------------
Сергей Давидов
Руският поет и писател Сергей Давидов (Сергей Давыдович Давыдов) е роден на 22 март 1928 г. в с. Шебалино, Алтайския край. Прекарва в Ленинград началото на войната и блокадата. Учи в училище за военни съобщения, завършва полева школа към зенитно-артилерийски полк и от 1944 г. участва в боевете на Трети Белоруски фронт. Най-младият от поетите на фронтовото поколение. Първото му отпечатано стихотворение е в дивизионен вестник. От 1958 г. води активен литературен живот, публикува поезия, проза, драматургия и сценарии, участва в творчески срещи и рецитали в страната и в чужбина. Известни композитори пишат музика по стиховете му. Автор е на стихосбирките „Встреча с товарищем” (1956 г.), „Приди к огню” (1964 г.), „Набережная” (1968 г.), „Встречный взгляд” (1973 г.), „Стихотворения” (1975 г.), „Рождение весны” (1978 г.), „Запах снега” (1979 г.), „Музыка света” (1979 г.), „Ленинградец душой и родом” (1984 г.), „Стихотворения” (1986 г.), „С жизнью наедине” (1988 г.), „Суровый праздник” (1989 г.), „Эпиграммы” (в 3 тома, 1997-1998 г.),„Давно не любил я блондинок” (1999 г.), на книги с разкази и повести като „Путаный след” (1966 г.), „Санаторий доктора Волкова” (1976 г.) и др. Умира на 27 декември 2001 г. в Санкт Петербург.
КИНОФИЛМ ЗА ВОЙНАТА
Аз гледах филм за някаква страна.
Почти не бе воювала реално,
танцувала бе тя и бе се смяла,
докато нас ни газеше война.
Аз гледах филм за някаква страна:
в епохата ни някак да се впише,
сега събира тя трохите миши,
с които бе захранвала война.
Нов епизод:
Изровена винтовка.
Нов епизод:
Подхвърлена листовка,
греда препречва пътя – храбър акт...
Личи си всичко,
ловка зарисовка,
припомнено, раздуто, вече факт...
Народа им не искам да обидя,
но спомни ли си нашият народ,
то в четиригодишен филм ще видим
на страшна правда
всеки епизод!
КИНОФИЛЬМ О ВОЙНЕ
Я видел кинофильм одной страны.
Которая почти не воевала,
Которая смеялась, танцевала,
Пока мы задыхались от войны.
Я видел кинофильм одной страны:
Чтоб как-то отразиться ей в эпохе,
Она сегодня собирает крохи,
Которые кидала в пасть войны.
Вот эпизод:
Откопана винтовка.
Вот эпизод:
Подброшена листовка,
Вот на дорогу свалено бревно…
Похоже всё,
Всё выписано ловко,
Всё вспомнено, раздуто, зачтено…
Я не хочу обидеть их народа,
Но если всё припомнит мой народ,
То будет фильм длиной в четыре года,
Где страшен правдой
Каждый эпизод!
1963 г.
---------------------------------------------
Сергей Есенин
Руският поет и писател Сергей Есенин (Сергей Александрович Есенин) е роден на 21 септември/3 октомври 1895 г. в с. Константиново (днес Есенино), Рязанска губерния. Пише стихове от 9-годишна възраст, първата му поетична публикация е от 1914 г., а първият му поетичен цикъл излиза през 1915 г. Завършва църковно-учителски институт (1909-1912 г.), известно време посещава Народния университет и Московския университет. През 1918 г. основава издателство „Трудовая артель художников слова”. Членува в литературните групи „Краса”, „Страда”, „Свободная эстетика” и др. Автор е на стихосбирките „Радуница” (1916 г.), „Преображение” (1918 г.), „Есенин С. А., Герасимов М. П., Клычков С. А. Кантата” (1918 г.), „Голубень” (1918 г.), „Трерядница” (1920 г.), „Москва кабацкая” (1924 г.), „Стихи” (1924 г.), „Персидские мотивы” (1925 г.), „О России и Революции” (1925 г.), „Собрание стихотворений” (1925 г.), „Стихотворения 1910-1915” (1925 г.), „Стихотворения 1916-1925” (1925 г.); на поемите „Сказание о Евпатии Коловрате” (1912 г.), „Марфа Посадница” (1914 г.), „Русь” (1914 г.), „Ус” (1914 г.), „Микола” (1915 г.), „Певущий зов” (1917 г.), „Товарищ” (1917 г.), „Отчарь” (1917 г.), „Октоих” (1917 г.), „Пришествие” (1917 г.), „Преображение” (1917 г.), „Иорданская голубица” (1918 г.), „Инония” (1918 г.), „Небесный барабанщик” (1918 г.), „Пантократор” (1919 г.), „Кобыльи корабли (1919 г.), „Сорокоуст” (1920 г.), „Исповедь хулигана” (1920 г.), „Пугачев” (1921 г.), „Страна негодяев” (1923 г.), „Песнь о великом походе” (1924 г.), „Поэма о 36” (1924 г.), „Возвращение на родину” (1924 г.), „Русь советская” (1924 г.), „Русь бесприютная” (1924 г.), „Русь уходящая” (1924 г.), „На Кавказе” (1924 г.), „Поэтам Грузии” (1924 г.), „Баллада о двадцати шести” (1924 г.), „Письмо к женщине (1924 г.), „Письмо от матери” (1924 г.), „Ответ” (1924 г.), „Стансы” (1924 г.), „Письмо деду” (1924 г.), „Ленин” (1924 г.), „Метель” (1924 г.), „Весна” (1924 г.), „Письмо к сестре” (1925 г.), „Мой путь” (1925 г.), „Сказка о пастушонке Пете, его комиссарстве и коровьем царстве” (1925 г.), „Песнь о Евпатии Коловрате” (1925 г.), „Черный человек” (1925 г.), „Анна Снегина” (1925 г.); на книгите с проза, сценарии и мемоаристика „Яр” (1916 г.), „У белой воды” (1916 г.), „Бобыль и Дружок” (1917 г.), „Зовущие зори” (1918 г.), „Железный Миргород” (1923 г.) и др. Ранната смърт, неодобрението на част от литературния елит, популярността сред широката публика и ексцентричното поведение го превръщат в легендарна фигура в руската литература. Умира на 28 декември 1925 г. в Санкт Петербург, има предположения, че самоубийството му е инсценирано от тайната полиция.
ВЕЧЕРИ СИНИ, ВЕЧЕРИ ЛУННИ
Вечери сини, вечери лунни,
някога бях аз красив, млад и румен.
Неудържимо, неповторимо
всичко край мене далече отмина...
Тлее сърцето, очите немощни...
Щастие синьо! В лунните нощи!
ВЕЧЕРОМ СИНИМ, ВЕЧЕРОМ ЛУННЫМ
Вечером синим, вечером лунным
Был я когда-то красивым и юным.
Неудержимо, неповторимо
Все пролетело далече... мимо...
Сердце остыло, и выцвели очи...
Синее счастье! Лунные ночи!
-----
ДАЙ МУ НА ГРУБИЯ РАДОСТ
Дай му на грубия радост,
на нежния дай печал,
нищичко не ми трябва,
за нищо не ми е жал.
Малко за мен ми е диво
и за бездомния пес.
Тази пътека отива
право към кръчмата днес.
Що ме ругаете, дяволи?
Син съм на руската шир!
Всеки от нас е залагал
своите гащи за спирт.
Гледам в стъклото немито,
в мъка и зной потопен.
Плъзга се, в слънце обвита,
улицата пред мен.
Босо момче сополиво.
Въздухът – жарък и прост.
Малкият крачи щастливо,
чопли си дребния нос.
Ти човъркай, чопли си, мой мили,
целия палец нанизвай,
само че с грубата сила
в свойта душа не влизай!
Вече готов съм... Млъкнах...
Виж, с тез бутилки теша!
Тапи събрах, да затъкна
моята плаха душа.
ГРУБЫМ ДАЕТСЯ РАДОСТ
Грубым дается радость,
Нежным дается печаль,
Мне ничего не надо,
Мне никого не жаль.
Жаль мне себя немного,
Жалко бездомных собак,
Эта прямая дорога
Меня привела в кабак.
Что ж вы ругаетесь, дьяволы?
Иль не сын я страны?
Каждый из нас закладывал
За рюмку свои штаны.
Мутно гляжу на окна,
В сердце тоска и зной.
Катится в солнце измокнув,
Улица предо мной.
На улице мальчик сопливый.
Воздух поджарен и сух.
Мальчик такой счастливый
И ковыряет в носу.
Ковыряй, ковыряй, мой милый,
Суй туда палец весь,
Только вот с эфтой силой
В душу свою не лезь.
Я уж готов... Я робкий...
Глянь на бутылок рать!
Я собираю пробки –
Душу мою затыкать.
-----
БЕДНИ СЪЧИНИТЕЛЮ, ТИ ПАК ЛИ
Бедни съчинителю, ти пак ли
съчиняваш песни за луна?
Та отдавна в погледа ми мрак е
за любови, карти и вина.
Ах, наднича таз луна тревожно,
с блясък, в погледа пробол добро...
Дама пика аз за коз заложих,
да, но разиграх асо каро...
СОЧИНИТЕЛЬ БЕДНЫЙ, ЭТО ТЫ ЛИ
Сочинитель бедный, это ты ли
Сочиняешь песни о луне?
Уж давно глаза мои остыли
На любви, на картах и вине.
Ах, луна влезает через раму,
Свет такой, хоть выколи глаза...
Ставил я на пиковую даму,
А сыграл бубнового туза.
1925 г.
-----
ПИСМО ДО МАМА
Жива ли си ти, старушке моя?
Аз съм също жив. Привет, привет!
На къщурката ти сред покоя
нека да струи мил залез блед.
Пишат ми, че тайно си поплакваш,
че тревога майчина блести,
че на пътя често ме очакваш
в старомодна вехта шуба ти.
В синята привечерна отрада
честичко привиждаш изход лош:
как сърцето ми в кръчмарска свада
е пронизано от фински нож.
Нищо, скъпа моя! Успокой се.
Туй е само тягостен мираж.
Аз не съм такъв презрян пройдоха,
без да те целуна, да умра.
Аз съм все така добър и нежен
и мечтая за щастлив прелом –
как след дългата тъга метежна
се завръщам в нисичкия дом.
Ще се върна, пролет щом застане
в клоните на нашите брези.
Сутрин не буди ме много рано,
моя сън постарому пази.
Не буди мечти неотмечтани,
край несбъднати надежди бди,
твърде рано зла умора ме обхвана,
над бедите ми крило бъди.
Да се моля ти не ме учи. Не трябва!
Не възкръсват стари времена.
Ти си мойта помощ, мойта радост,
само ти си чудна светлина.
Забрави тревожна неизвестност,
от тъгата болка си спести.
И на пътя не излизай често
в старомодна вехта шуба ти.
ПИСЬМО МАТЕРИ
Ты жива еще, моя старушка?
Жив и я. Привет тебе, привет!
Пусть струится над твоей избушкой
Тот вечерний несказанный свет.
Пишут мне, что ты, тая тревогу,
Загрустила шибко обо мне,
Что ты часто ходишь на дорогу
В старомодном ветхом шушуне.
И тебе в вечернем синем мраке
Часто видится одно и то ж:
Будто кто-то мне в кабацкой драке
Саданул под сердце финский нож.
Ничего, родная! Успокойся.
Это только тягостная бредь.
Не такой уж горький я пропойца,
Чтоб, тебя не видя, умереть.
Я по-прежнему такой же нежный
И мечтаю только лишь о том,
Чтоб скорее от тоски мятежной
Воротиться в низенький наш дом.
Я вернусь, когда раскинет ветви
По-весеннему наш белый сад.
Только ты меня уж на рассвете
Не буди, как восемь лет назад.
Не буди того, что отмечталось,
Не волнуй того, что не сбылось, –
Слишком раннюю утрату и усталость
Испытать мне в жизни привелось.
И молиться не учи меня. Не надо!
К старому возврата больше нет.
Ты одна мне помощь и отрада,
Ты одна мне несказанный свет.
Так забудь же про свою тревогу,
Не грусти так шибко обо мне.
Не ходи так часто на дорогу
В старомодном ветхом шушуне.
1924 г.
-----
НЕ ЖАЛЕЯ, НЕ ТРЪБЯ, НЕ ВИЯ
Не жалея, не тръбя, не вия,
след цъфтеж се рони всеки цвят.
Златен листопад ще ме покрие
и след него няма да съм млад.
Ти, сърце, не биеш тъй честито,
свито днес под хладния откос,
и поли басмени на брезите
не примамват ме да скитам бос.
Дух чергарски рядко, много рядко
в устните ми ще раздвижва плам.
О, къде си, моя свежест сладка,
нож сред поглед и сред чувства храм!
За желания скъперник станах,
мой живот; или си само сън?
Сякаш в пролетно кънтящо рано
с розов кон препускам сутрин вън.
Всички в този свят сме тленни, нека
кленов лист се рони в меден скреж...
Нека е благословен вовеки
пътят – да разцъфнеш и умреш.
НЕ ЖАЛЕЮ, НЕ ЗОВУ, НЕ ПЛАЧУ
Не жалею, не зову, не плачу,
Все пройдет, как с белых яблонь дым.
Увяданья золотом охваченный,
Я не буду больше молодым.
Ты теперь не так уж будешь биться,
Сердце, тронутое холодком,
И страна берёзового ситца
Не заманит шляться босиком.
Дух бродяжий, ты все реже, реже
Расшевеливаешь пламень уст.
О, моя утраченная свежесть,
Буйство глаз и половодье чувств!
Я теперь скупее стал в желаньях,
Жизнь моя, иль ты приснилась мне?
Словно я весенней гулкой ранью
Проскакал на розовом коне.
Все мы, все мы в этом мире тленны,
Тихо льется с клёнов листьев медь...
Будь же ты вовек благословенно,
Что пришло процвесть и умереть.
1921 г.
-----
ШАГАНЕ, МОЯ ТИ ШАГАНЕ
Шагане, моя ти Шагане!
Аз от север съм, мила, затуй ли
ще опиша полята ни руйни
с ръж вълниста и буйни коне.
Шагане, моя ти Шагане.
Аз от север съм, мила, затуй ли
там луната огромна е с нас,
по-красива дори от Шираз
е рязанската шир волноструйна.
Аз от север съм, мила, затуй ли?
Ще опиша полята ни руйни,
сред косите ми зрее таз ръж,
дърпай с пръсти, оплитай ги, дръж –
няма болка при ласките буйни.
Ще опиша полята ни руйни.
С ръж вълниста и буйни коне
ти косите ми светли облитай.
Смей се, скъпа, бъди дяволита,
в мойта памет люби ме поне
с ръж вълниста и буйни коне.
Шагане, моя ти Шагане!
Там на север момиченце тича,
то на тебе тъй страшно прилича –
също мисли за мен или не...
Шагане, моя ти Шагане!
* Шираз – град в Иран, наричан градът на поетите, виното и розите. В Шираз са родени великите поети Саади (1184-1283 г.) и Хафез (1325-1390 г.).
ШАГАНЭ ТЫ МОЯ, ШАГАНЭ
Шаганэ ты моя, Шаганэ!
Потому что я с севера, что ли,
Я готов рассказать тебе поле,
Про волнистую рожь при луне.
Шаганэ ты моя, Шаганэ.
Потому что я с севера, что ли,
Что луна там огромней в сто раз,
Как бы ни был красив Шираз,
Он не лучше рязанских раздолий.
Потому что я с севера, что ли?
Я готов рассказать тебе поле,
Эти волосы взял я у ржи,
Если хочешь, на палец вяжи –
Я нисколько не чувствую боли.
Я готов рассказать тебе поле.
Про волнистую рожь при луне
По кудрям ты моим догадайся.
Дорогая, шути, улыбайся,
Не буди только память во мне
Про волнистую рожь при луне.
Шаганэ ты моя, Шаганэ!
Там, на севере, девушка тоже,
На тебя она страшно похожа,
Может, думает обо мне...
Шаганэ ты моя, Шаганэ!
1924 г.
-----
ПЕЙ ТИ, ПЕЙ! НА ПРОКЛЕТА КИТАРА
Пей ти, пей! На проклета китара
твойте пръсти танцуват сред жар.
В полукръгли миражи изгаряй,
мой последен, единствен другар.
Ти не гледай към гривни изляти,
към коприната в образа тих.
Търсех щастие волно в жената,
ала гибел внезапна открих.
Аз разбрах – любовта е зараза,
аз разбрах – чума страшна е тя.
В хулигана, от лудост белязан,
твоят поглед премрежен влетя.
Пей, приятелю мой. Тъгувай
за предишните буйни души.
Нека другиго тя целува,
млад негодник красив да теши.
Ах, почакай. Не я аз ругая.
Ах, почакай. Не я аз кълна.
Дай до теб да посвиря на тая
наша басова струна една.
Дните в розови куполи губих.
Златни страсти сърцето вини.
С много нежни девици се любих
и натисках се с много жени.
Да! Към правди горчиви оплет,
с детски поглед аз скришом поглеждах:
лижат песове бойки подред
слабините на кучката щедра.
И защо да ревнувам, не знам.
И защо от любов да пропадам.
Тоз живот е креват и юрган.
Тоз живот е целувка и гадост.
Пей ти, пей си! Съдбовна примамка
впи в ръцете съдбовни беди.
Само, знаеш ли... Тяхната мамка...
Жив съм, друже. Ще бъда! Бъди!
ПОЙ ЖЕ, ПОЙ. НА ПРОКЛЯТОЙ ГИТАРЕ
Пой же, пой. На проклятой гитаре
Пальцы пляшут твои в полукруг.
Захлебнуться бы в этом угаре,
Мой последний, единственный друг.
Не гляди на ее запястья
И с плечей ее льющийся шелк.
Я искал в этой женщине счастья,
А нечаянно гибель нашел.
Я не знал, что любовь – зараза,
Я не знал, что любовь – чума.
Подошла и прищуренным глазом
Хулигана свела с ума.
Пой, мой друг. Навевай мне снова
Нашу прежнюю буйную рань.
Пусть целует она другова,
Молодая, красивая дрянь.
Ах, постой. Я ее не ругаю.
Ах, постой. Я ее не кляну.
Дай тебе про себя я сыграю
Под басовую эту струну.
Льется дней моих розовый купол.
В сердце снов золотых сума.
Много девушек я перещупал,
Много женщин в углах прижимал.
Да! Есть горькая правда земли,
Подсмотрел я ребяческим оком:
Лижут в очередь кобели
Истекающую суку соком.
Так чего ж мне ее ревновать.
Так чего ж мне болеть такому.
Наша жизнь – простыня да кровать.
Наша жизнь – поцелуй да в омут.
Пой же, пой! В роковом размахе
Этих рук роковая беда.
Только знаешь, пошли их на хер...
Не умру я, мой друг, никогда.
1923 г.
-----
СОНЕТ
Аз плаках призори, когато мракът мами,
когато росна нощ разстилаше венец
и с шепот на вълна замираше плача ми,
и някъде далеч пригласяше свирец.
„Тъгувахме напразно!” – каза ми вълната
и скрила своя плащ, в брега се забразди,
след ледена целувка сърпът на луната
сълзите ми с усмивка в перли охлади.
Донесох ти, принцесо моя светлоока,
корали от сълзи в тъгата ми самотна
и нежния воал от пяна на вълна.
Но в този блян сърцето ми любов не среща...
Върни ми, щом не ти е нужно, всяко нещо,
целувка дай ми за целувка от луна.
СОНЕТ
Я плакал на заре, когда померкли дали,
Когда стелила ночь росистую постель,
И с шепотом волны рыданья замирали,
И где-то вдалеке им вторила свирель.
Сказала мне волна: „Напрасно мы тоскуем”, –
И, сбросив, свой покров, зарылась в берега,
А бледный серп луны холодным поцелуем
С улыбкой застудил мне слезы в жемчуга.
И я принес тебе, царевне ясноокой,
Кораллы слез моих печали одинокой
И нежную вуаль из пенности волны.
Но сердце хмельное любви моей не радо...
Отдай же мне за все, чего не надо,
Отдай мне поцелуй за поцелуй луны.
1915 г.
-----
ГЪРЦИЯ
Могъщият Ахил громеше вража Троя.
Блестящият Патрокъл падна в люта сеч.
Изтри в тревата Хектор своя меч,
срещу врага развял цъфтящите шибои.
Над прахоляка горестно летяха сойки,
косеше туниките лунен сърп.
Далеч Ахил обхождаше уморна твърд,
повел убития към родните покои.
Ех, Гърция! В душата ми мечта!
Ти нежна приказка си, с нежността летя
по-мил от Андромаха към героя Хектор.
Бъди на Сърбия сестра сред боя,
разказвай за погиналата Троя.
Под меч и ешафод вандалите да секнат.
* Стихотворението е поетично обръщение на Есенин към Гърция, която през 1915 г. все още не е взела страна в Първата световна война. Военният конфликт противопоставя силите на Антантата (Франция, Русия, Великобритания, Сърбия и др.) и Централните сили (Германия, Австро-Унгария, Турция, България и др.). Гърция се присъединява към Антантата през 1917 г. Бел. прев.
ГРЕЦИЯ
Могучий Ахиллес громил твердыни Трои.
Блистательный Патрокл сраженный умирал.
А Гектор меч о траву вытирал
И сыпал на врага цветущие левкои.
Над прахом горестно слетались с плачем сои,
И лунный серп сеть туник прорывал.
Усталый Ахиллес на землю припадал,
Он нес убитого в родимые покои.
Ах, Греция! мечта души моей!
Ты сказка нежная, но я к тебе нежней,
Нежней, чем к Гектору, герою, Андромаха.
Возьми свой меч. Будь Сербии сестрою.
Напомни миру сгибнувшую Трою,
И для вандалов пусть чернеют меч и плаха.
1915 г.
-----
АХ, ЧЕ Е ФЪРТУНА
Ах, че е фъртуна, дяволски реве!
Тя с пирони бели покриви кове.
Аз не се страхувам, от съдбата там
със сърце безпътно в теб съм прикован.
АХ, МЕТЕЛЬ ТАКАЯ
Ах, метель такая, просто черт возьми!
Забивает крышу белыми гвоздьми.
Только мне не страшно, и в моей судьбе
Непутевым сердцем я прибит к тебе.
1925 г.
-----
НЯВГА БЯХ СОКОЛ
Нявга бях сокол, в нещата
римите с чело премятах.
Ти елмази сред стъклата
не търси, а същината.
Я И САМ КОГДА-ТО, СОКОЛ
Я и сам когда-то, Сокол,
Лоб над рифмами раскокал.
Нет алмазов среди стекол.
Не ищи вокруг да окол.
1923 г.
-----
ИЗКАЗВАНИЯ, ЦИТАТИ И АФОРИЗМИ
* * *
Времето даже камъка руши.
* * *
Готов съм да вървя по отъпкани следи.
* * *
Няма време. Сериозно ли? Няма желание, а време има винаги.
* * *
„Ти си моя” – могат да кажат само ръцете...
* * *
Да живееш с разтворена нашироко душа, е все едно да ходиш с отворен копчилък.
* * *
В този живот да се умира не е ново, но и да се живее, разбира се, не е ново.
* * *
Аз искам да бъда тих и строг. Уча се на мълчание от звездите.
* * *
Животът е измама с очарователна тъга.
* * *
На никого не давайте това, с което сте щастливи!
* * *
О, тези американци! Те са като неунищожим молец. Днес той е дрипльо, а утре е златен крал.
* * *
Христос за мен е съвършенство. Но аз не вярвам в него като другите. Те вярват от страх: какво ще бъде след смъртта? А аз чисто и свято, като в човек, надарен със светъл ум и благородна душа, като в образец на последователна любов към ближния.
* * *
Умей да се смееш, когато е тъжно... Умей да тъжиш, когато е смешно... Умей да изглеждаш равнодушен, когато в душата ти съвсем не е така...
* * *
Любовта е като къпането, трябва или да се гмурнеш с главата надолу, или въобще да не влизаш във водата. Ако ще се присламчваш покрай брега до колене, то само ще те опръскат пръски, а ти ще мръзнеш и злобееш.
* * *
Силата на железобетона и на грамадата от здания са ограничили мозъка на американеца и са свили неговото зрение. Нравите на американците напомнят за незабравимия гоголевски спомен за нравите на Иван Иванович и Иван Никифорович. Както за последните е нямало по-хубав град от Полтава, така и за първите няма по-хубава и културна страна от Америка.
* * *
След чужбинските ми пътувания аз гледам на своята страна и на събитията другояче. Едва изстиналото скитане не ми харесва. Харесва ми цивилизацията, но и не обичам много Америка.
* * *
В дружбата също има чувства...
* * *
Ще те разцелувам, ще се притисна към теб с тялото си и като приятел ще те въведа вкъщи... Да, аз харесвах девойката в бяло, но сега обичам в синьо...
* * *
Ако дяволи се загнездят в душата, значи в нея са живели ангели...
* * *
Ако светата война викне: „Остави Русия, живей в рая!”, аз ще кажа: „Не ми трябва раят! Дайте ми моята родина!”
* * *
Не всеки умее да пее... Не на всеки е дадено да пада като ябълка в чуждите крака...
* * *
Бих забравил завинаги кръчмите и бих захвърлил писането на стихове, ако можех да докосвам нежно ръцете и косите ти с цвете през есента...
* * *
Когато гледах Блок, от мен капеше пот, защото за пръв път виждах жив поет.
* * *
По недоразумение Блок е руснак.
* * *
Аз харесвам цивилизацията. Но не долюбвам Америка. Америка е онази воня, където пропада не само изкуството, но и най-добрите пориви на човечеството. Ако днес държат курс към Америка, то тогава аз съм готов да предпочета нашето сиво небе и нашия пейзаж, къщата, потънала немного в земята, оградата, от плета стърчи огромен прът, в далечината маха с опашка към вятъра мършаво конче. Това не е като небостъргачите, но пък е онова, което отгледа у нас Толстой, Достоевски, Пушкин, Лермонтов...
* * *
Моята лирика е жива с една голяма любов – любовта към родината. Чувството за родината е основно в моето творчество.
* * *
Нямам сили нито да пея, нито да ридая; има горчиви минути, готов съм всички чувства да изливам и звуците сами връхлитат.
* * *
Лъчите на слънчицето се влюбили в зелената тъкан на земята и в цялото й същество – и безсрамно, незабележимо прелюбодействат с нея.
* * *
В бури, в урагани, в житейски студ, при тежки загуби и когато ти е тъжно, да изглеждаш усмихнат и обикновен е най-висшето изкуство на света.
* * *
Ако се докоснат страстите на човека, то, разбира се, няма да се намери истината.
* * *
Има нещо прекрасно в лятото, а с лятото е прекрасно в нас.
* * *
Колко нелеп е целият ни живот. Той ни разваля от люлката и вместо действително истински хора излизат някакви изроди.
* * *
Поетът е длъжен да мисли за смъртта, за да чувства по-силно живота.
* * *
Не ходи под прозореца ми и не тъпчи зелената трева. Аз отдавна те разлюбих, но не плачи, а спокойно си мълчи. Съжалявам те с цялата си душа, какво те интересува моята красота! Защо не ми даваш покой? И защо се терзаеш? Забрави, че съм била твоя, че съм те обичала безумно. Вече не те обичам, а те съжалявам, върви си и не ме мъчи!
* * *
Животът... Не мога да разбера неговото предназначение, дори Христос не е открил целта на живота. Той само е показвал как да се живее. Но какво може да се постигне с това, не е известно на никого.
* * *
Колко малко изживяни години, колко много направени грешки.
* * *
Господството на долара е изяло в тях всички стремежи към каквито и да са сложни въпроси. Американецът е изцяло потопен в „Business” и не иска да знае за останалото.
* * *
На грубите се дава радост, на нежните се дава печал.
* * *
Лице в лице, не ще видиш лицата. Голямото се вижда от разстояние.
* * *
Бий в живота, без да пропускаш!
* * *
Ако ще се гори, нека се гори, пламтейки.
* * *
Глупаво сърце, не бий! Всички сме измамени от щастието.
* * *
Бих помолил читателите да се отнасят към всички мои Исусовци, Божии майки и Николаевци като към приказното в поезията.
* * *
Странни и смешни хора сте вие! Живяхте целия си живот като бедняци, а строяхте божии храмове.
* * *
В приятелството има разюздано щастие.
* * *
И сам зная – разбира се, някога ще ме отведат към небесата. Е, и какво! Това даже е по-добре. Там ще мога да паля цигара от звездите...
* * *
Вие по начало сте гладни един за друг, но по-късно се задавяте.
* * *
Да бъдеш поет – това означава също, че за да не нарушаваш житейската правда, трябва да правиш белези по нежната си кожа, с кръвта на чувствата да милваш чуждите души.
* * *
Който е обичал, той вече не може да обича, който е изгорял, не можеш да го запалиш.
* * *
Аз изживях този живот сякаш между другото, заедно с останалите на земята. И теб те обичах само между другото, заедно с останалите на земята...
* * *
Човеко! Помисли, какъв е твоят живот, когато на пътя са зловещи рани. Богаташо, огледай се около себе си. Стонове и плач заглушават радостта ти. Радостта е там, където на прага не се чуват стонове.
* * *
Трябва да се живее по-лесно, трябва да се живее по-просто, приемайки всичко на света.
* * *
Изкуството за мен не е заплетеност от шарки, а най-необходимата дума от езика, на който аз искам да изразя себе си.
* * *
Ако нямаше ад и рай, човекът щеше да ги измисли.
* * *
На ръкава си ще се обеся...
* * *
Умей да ненавиждаш смъртоносно, тогава ще се научиш да обичаш...
* * *
Русия. Каква красива дума! И роса, и сила, и нещо синьо...
ВЫСКАЗЫВАНИЯ, ЦИТАТЫ И АФОРИЗМЫ
* * *
Время даже камень крошит.
* * *
Готов идти по выбитым следам.
* * *
Времени нет. Серьезно? Это желания нет, а время есть всегда.
* * *
„Ты моя” – сказать лишь могут руки…
* * *
Жить с раскрытой нараспашку душой – все равно, что ходить с раскрытой ширинкой.
* * *
В этой жизни умирать не ново, но и жить, конечно, не новей.
* * *
Я хочу быть тихим и строгим. Я молчанью у звезд учусь.
* * *
Жизнь – обман с чарующей тоскою.
* * *
Никому не отдавайте того – с кем счастливы!
* * *
О! Эти американцы. Они – неуничтожимая моль. Сегодня он в оборванцах, а завтра золотой король.
* * *
Христос для меня совершенство. Но я не так верую в него, как другие. Те веруют из страха, что будет после смерти? А я чисто и свято, как в человека, одаренного светлым умом и благородною душою, как в образец в последовании любви к ближнему.
* * *
Умей смеяться, когда грустно… Умей грустить, когда смешно… Умей казаться равнодушной, когда в душе совсем не то…
* * *
Любовь – это купание, нужно либо нырять с головой, либо вообще не лезть в воду. Если будешь слоняться вдоль берега по колено в воде, то тебя только обрызгает брызгами и ты будешь мёрзнуть и злиться.
* * *
Сила железобетона, громада зданий стеснили мозг американца и сузили его зрение. Нравы американцев напоминают незабвенной гоголевской памяти нравы Ивана Ивановича и Ивана Никифоровича. Как у последних не было города лучше Полтавы, так и у первых нет лучше и культурней страны, чем Америка.
* * *
После заграницы я смотрю на страну свою и события по-другому. Наше едва остывшее кочевье мне не нравится. Мне нравится цивилизация, но я очень не люблю Америки.
* * *
В дружбе тоже есть чувства…
* * *
Поцелую, прижмусь к тебе телом и, как друга, введу тебя в дом… Да, мне нравилась девушка вбелом, но теперь я люблю в голубом...
* * *
Если черти в душе гнездятся, значит ангелы жили в ней…
* * *
Если крикнет рать святая: „Кинь ты Русь, живи в раю!”, я скажу: „Не надо рая, дайте родину мою”.
* * *
Не каждый умеет петь… Не каждому дано яблоком падать к чужим ногам…
* * *
Я б навеки забыл кабаки, и стихи бы писать забросил, только б тонко касаться руки, и волос твоих цветом в осень…
* * *
Когда я смотрел на Блока, с меня капал пот, потому что в первый раз видел живого поэта.
* * *
Блок по недоразумению русский.
* * *
Мне нравится цивилизация. Но я очень не люблю Америки. Америка это тот смрад, где пропадает не только искусство, но и вообще лучшие порывы человечества. Если сегодня держат курс на Америку, то я готов тогда предпочесть наше серое небо и наш пейзаж: изба, немного вросла в землю, прясло, из прясла торчит огромная жердь, вдалеке машет хвостом на ветру тощая лошаденка. Это не то, что небоскреб… зато это то самое, что растило у нас: Толстого, Достоевского, Пушкина, Лермонтова…
* * *
Моя лирика жива одной большой любовью, любовью к родине. Чувство родины – основное в моём творчестве.
* * *
Нет сил ни петь и ни рыдать; минуты горькие бывают, готов все чувства изливать, и звуки сами набегают.
* * *
Лучи солнышка влюбились в зеленую ткань земли и во все ее существо, – и бесстыдно, незаметно прелюбодействуют с нею.
* * *
В грозы, в бури, в житейскую стынь, при тяжёлых утратах и когда тебе грустно, казаться улыбчивым и простым – самое высшее в мире искусство.
* * *
Если тронуть страсти в человеке, то, конечно, правды не найдешь.
* * *
Есть что-то прекрасное в лете, а с летом прекрасное в нас.
* * *
Как нелепа вся наша жизнь. Она коверкает нас с колыбели, и вместо действительно истинных людей выходят какие-то уроды.
* * *
Поэт должен думать о смерти, чтобы острее чувствовать жизнь.
* * *
Не ходи ты ко мне под окно, и зелёной травы не топчи. Я тебя разлюбила давно, но не плачь, а спокойно молчи. Я жалею тебя всей душою, что тебе до моей красоты? Почему не даёшь мне покою? И зачем так терзаешься ты? Позабудь что была я твоею, что безумно любила тебя. Я тебя не люблю, а жалею, отойди и не мучай меня!
* * *
Жизнь… Я не могу понять её назначения, и ведь Христос тоже не открыл цель жизни. Он указал только, как жить. Но чего этим можно достигнуть, никому не известно.
* * *
Как мало прожито лет, как много сделано ошибок.
* * *
Владычество доллара съело в них все стремления к каким-либо сложным вопросам. Американец всецело погружается в „Business” и остального знать не желает.
* * *
Грубым дается радость, нежным дается печаль.
* * *
Лицом к лицу, лица не увидать. Большое видится на расстоянье.
* * *
Бейте в жизнь без промаха!
* * *
Коль гореть, так уж гореть сгорая.
* * *
Глупое сердце, не бейся! Все мы обмануты счастьем.
* * *
Я просил бы читателей относиться ко всем моим Иисусам, Божьим матерям и Миколам, как к сказочному в поэзии.
* * *
Странный и смешной вы народ! Жили весь век свой нищими и строили храмы божие.
* * *
Есть в дружбе счастье оголтелое.
* * *
И знаю сам – конечно, меня подвесят когда-нибудь к небесам. Ну так что ж! Это еще лучше! Там можно прикуривать о звезды…
* * *
Вы поначалу голодны друг другом, а позже давитесь.
* * *
Быть поэтом – это значит то же, если правды жизни не нарушить, рубцевать себя по нежной коже, кровью чувств ласкать чужие души.
* * *
Кто любил, уж тот любить не может, кто сгорел, того не подожжешь.
* * *
Эту жизнь прожил я словно кстати, заодно с другими на земле. И тебя любил я только кстати, заодно с другими на земле…
* * *
Человек! Подумай, что твоя жизнь, когда на пути зловещие раны. Богач, погляди вокруг тебя. Стоны и плач заглушают твою радость. Радость там, где у порога не слышны стоны.
* * *
Жить нужно легче, жить нужно проще, все принимая, что есть на свете.
* * *
Искусство для меня не затейливость узоров, а самое необходимое слово того языка, которым я хочу себя выразить.
* * *
Если б не было ада и Рая, их бы выдумал сам человек.
* * *
На рукаве своем повешусь...
* * *
Умей смертельно ненавидеть, тогда научишься любить…
* * *
Россия. Какое красивое слово! И роса, и сила, и синее что-то…
---------------------------------------------
Сергей Изгияев
Руският горско-еврейски поет, драматург и преводач Сергей Изгияев (Сергей Давидович Изгияев) е роден на 24 ноември 1922 г. в гр. Нюгди, Дагестанска АССР. Първите му отпечатани стихотворения са от 1939 г. във в. „Красная звезда”. От 1940 до 1946 г. е в армията, от началото на Великата отечествена война е на фронта. Публикува в армейската преса. Завършва висше образование (1960 г.). Работи като председател на колхоз, завеждащ отдел култура в Дербентския районен комитет, драматург и др. Член е на Съюза на писателите на СССР (1963 г.). Пише на руски и на горско-еврейски език. Превежда на горско-еврейски поезия и драматургия от руски, аварски, азерски и др. езици. По 30 от стихотворенита му са създадени популярни песни. Автор е на стихосбирките „Мы защитники мира” (1952 г.), „Песни молодости” (1959 г.), „Думы поэта” (1966 г.), „Разговор с сердцем” (1970 г.) и „Судьба и любовь” (1972 г.). Умира на 27 юли 1972 г. в гр. Дербент, Дагестан.
ВИНАРЮ
Ти, винарю! Делиме еднакъв живот!
По професия близък е нашият род!
Ти, винарю! Събираш от слънцето блик,
съхраняваш за хората вихрен светлик!
Аз поет съм, събирам лъчи и роса,
с поетични рубини живота крася.
Вдъхновяват се хората с вино и стих.
Пламва огън за хората с вино и стих.
Не е грешно в минути на радост и гост
да сберем стих и вино в стремителен тост.
Първи рог – напълни! Пия руйния дар
с теб, другарю вълшебник, мой братко винар.
Ако хората виното хвалят, мълчиш,
аз мълча, ако моите песни мълвят,
нам щастлива задача е дадена, виж –
да е отдихът весел и светъл трудът.
ВИНОДЕЛ
Винодел! До чего ты похож на меня!
Мы с тобой по профессиям тонким родня!
Винодел! Собираешь ты солнечный свет
И в подвале хранишь для людей много лет!
Я поэт, собираю лучи и росу
И рубины поэзии людям несу.
И вино, и стихи вдохновляют людей.
И вино, и стихи зажигают людей.
И в минуту веселья отнюдь не грешно
Сочетать в звучном тосте стихи и вино.
Первый рог – дополна! Я бы выпить хотел
За тебя, мой друг волшебник, мой брат винодел.
Ты смолчишь, если люди похвалят вино,
Я смолчу, если песню мою запоют,
Нам обоим великое счастье дано
Делать отдых счастливей и радостней – труд.
---------------------------------------------
Сергей Кличков
Руският поет, писател и преводач Сергей Кличков (Сергей Антонович Клычков) е роден на 1/13 юли 1889 г. в гр. Нижняя Дубровка, Тверска губерния. Участник е в революцията от 1905 г. Първите му стихове датират от 1906 г. Учил е в историко-филологическия и в юридическия факултет на Московския университет, но през 1913 г. е изключен. От селския романтизъм в лириката си – стихосбирките „Песни” (1911 г.) и „Потаенный сад” (1913 г.), в творчеството си той израства до тревогите от разрушаването на нравствените корени на живота – поетичните сборници „Дубрава” (1918 г.), „Гость чудесный” (1923 г.), „Домашние песни” (1923 г.), „Талисман” (1927 г.), „В гостях у журавлей” (1930 г.), „Сараспан” (1936 г.) и др. Герои в прозата му са самотните мечтатели, чудаците и търсачите на правда, както е в приказно-гротескните му романи „Сахарный немец” (1925 г.), „Чертухинский балакирь” (1926 г.) и „Князь мира” (1928 г.). Репресиран от властите и арестуван по лъжливо обвинение, на 8 октомври 1937 г. той е осъден на смърт и същия ден е разстрелян в Москва. Реабилитиран е през 1956 г.
ПРЕДЧУВСТВИЕ
Сред полята килими златисти,
по нивята бразди се редят...
Но защо се върбите замислят
сякаш с мъка за родния кът?
Месец облаци пак води, сякаш
води древна войска богатир,
след годините други прекрачват
и пропадат в безвестната шир.
Пак Русия се шири безкрайна,
пушек син пъпли в нейния свод,
но защо ли не пея – ридая
за съдбата, за мен, за народ?
И усещам: в предутрото святка
пред бедите далечен сигнал
и сгъстява мъглата в полята
немислима световна печал...
ПРЕДЧУВСТВИЕ
Золотятся ковровые нивы
И чернеют на пашнях комли...
Отчего же задумались ивы,
Словно жаль им родимой земли?..
Как и встарь, месяц облаки водит,
Словно древнюю рать богатырь,
И за годами годы проходят,
Пропадая в безвестную ширь.
Та же Русь без конца и без края,
И над нею дымок голубой –
Что ж и я не пою, а рыдаю
Над людьми, над собой, над судьбой?
И мне мнится: в предутрии пламя
Пред бедою затеплила даль
И сгустила туман над полями
Небывалая в мире печаль...
-----
РИБАРКА
Вий, вълни, вълни, где бяхте,
где разляхте взори –
лодки, кораби люляхте,
носехте в простора;
там до гроб крайпътен хора
може би се спряха,
хората дали видяха
черната ми горест –
вий, вълни, вълни, где бяхте,
где разляхте взори?
– Към брега вървяхме, хором
пяхме песни славни,
перла търсехме, изгоро,
с младия удавник...
Запали в тъмата свещ ти
пред морето синьо:
ний от дъното ще вдигнем
морните му плещи...
* Редът „с младия удавник” е преводна мистификация в търсене на скрит авторов пласт. Помор е жител на Северното беломорско приморие, поморите са малка самобитна етнорелигиозна група на територията на Архангелска и Мурманска област. Бел. прев.
РЫБАЧКА
Волны, волны, где вы были,
Где, кого встречали –
Лодки, чёлны, корабли ли
Вы несли, качали,
Али люди загадали
На его могиле,
Али люди сговорили
На моей печали:
Волны, волны, где вы были,
Где, кого встречали?
– Мы по бережку плескали,
Пели песни хором,
Жемчуга на дне искали
С молодым помором...
Ты затепли в полночь свечи
Перед морем синим:
Мы со дна его поднимем,
Растрясем за плечи...
1910-1911 г.
-----
СЪЛЗИ
Плаче розата горчиво, в мрачен хлад са
венчелистчета с ресни от росен дим...
Ти защо така горчиво плачеш, златна?
Поплачи, броя сълзите ти превратни,
без глупци с живота ще се разплатим!
Ни на сълзи, ни на думи вяра нямам
и не съм ридал отдавна тъжно сам,
зная, че не плачат зверовете само,
да не плачеш, просто е позор и срам!
Поплачи си, дружке. Сълзи не преглъщай,
шала на нетрайна тръпка развържи...
Благодарен съм ти, златна, че ме връщаш
към детинщините буйни, към... лъжи!
Виждаш: аз вървя от праг на праг проклето,
търся битието, сам не зная как!
Та нали не плачат само зверовете...
Да повярвам искам в теб и в мен заклето,
тъй повярвал, ето, да се влюбя пак!
СЛЁЗЫ
Горько плачет роза, в темень отряхая
Липкие от слёз ресницы лепестков…
Что так горько, горько плачешь, золотая?
Плачь же, плачь: я строго слёзы сосчитаю,
Разочтёмся навсегда без дураков!
Ни слезам я, ни словам давно не верю
И навзрыд давно-давно не плакал сам,
Хоть и знаю, что не плачут только звери,
Что не плакать – это просто стыд и срам!
Плачь же, друг мой. Слёз притворных не глотая,
И не кутай шалью деланную дрожь…
Как тебе я благодарен, золотая,
За ребячество, дурачество… за ложь!
Видишь: ведь и я хожу от двери к двери,
И по правде: сам не знаю, как же быть?
Ведь не плачут, ведь не плачут только звери…
Как бы я хотел тебе, себе поверить,
И поверив слову, снова полюбить!
1930 г.
---------------------------------------------
Сергей Корольов
Руският поет, писател и журналист Сергей Корольов (Сергей Александрович Королёв) е роден на 4 април 1934 г. в с. Кагалницка, Ростовска област. Завършва литературния факултет на Ростовския държавен педагогически институт (1958 г.). Работи като методист в Ростовското областно управление на културата, завеждащ културно-просветната дейност в Ростовския областен съвет на профсъюзите и журналист в различни вестници. Първите му публикации са от началото на 60-те години. Сътрудничи с поезия, проза и публицистика на издания като „Дон”, „На стройке”, „Речник Дона”, „Связист”, „Автотранспортник”, „Кооператор Дона”, „Комсомолец” и др. Член е на Съюза на писателите на СССР (1982 г.). Автор е на стихосбирките „Ястребиное небо” (1978 г.) и „Позднее лето” (1981 г.). Умира на 23 август 1985 г. в Ростов на Дон. След смъртта му излизат подготвените от него стихосбирки „Воспоминание о песне” (1987 г.), „Обратное время” (1989 г.) и „Небесное кочевье” (1996 г.). Цялостното му творчество е събрано в книгата „Вещий посох” (2002 г.).
ПЕСЕН ЗА МАКА
Бе все така, бе все така:
в роса и зной до него бях –
край път растеше ален мак
и аз край този път растях.
Летеше време ден след ден.
Живяха хора и стада,
а той бе все възпламенен,
днес и завинаги следа!
И вятър щом го връхлети,
очи затварям – и какво –
той все така си там блести
като от слънце зарево.
ПЕСНЯ О МАКЕ
Всё было так, всё было так:
В наплывах зноя, в брызгах рос
Рос при дороге красный мак,
И я при той дороге рос.
Летело время день за днем.
Тянулись люди и стада,
А он горел своим огнем,
Как будто раз и навсегда!
И, если ветер налетал,
Я закрывал глаза – и что ж? –
Всё точно так же он стоял,
На солнце красное похож.
---------------------------------------------
Сергей Красиков
Руският поет и преводач Сергей Красиков (Сергей Павлович Красиков) е роден на 10 октомври 1928 г. в с. Александровка, Омска област. Участва във Великата отечествена война, след което служи в кремълската охрана. Първите му публикувани стихове са от 1948 г. Завършва журналистическия факултет на Московския държавен университет (1963 г.). Превежда белоруска поезия. Редактира алманах „Поэзия” и библиотечната поредица с избрана лирика в изд. „Молодая гвардия”. Близо 20 години ръководи литературното обединение „Родник” в гр. Дзержински. По негови стихове са написани около 400 песни. Член е на Съюза на писателите на СССР (1978 г.), в ръководството е на московската организация на Съюза на писателите на Русия, отговорен секретар на московската регионална писателска организация на участниците във Великата отечествена война. Автор е на над 50 стихосбирки, сред които „Басни” (1963 г.),„Таёжная быль” (1972 г.), „Раздумья” (1975 г.), „Где живут соловьи” (1979 г.), „Отчее крыльцо” (1984 г.), „Цветы в преданиях” (1989 г.), „Легенды о цветах” (1990 г.), „На грани мистики” (1995 г.), „Легенды о цветах и самоцветах” (1996 г.), „Возле вождей” (1997 г.), „Лесная энциклопедия” (2001 г.), „Крик над пропастью” (2002 г.), „Охранный свет” (2003 г.) и др. Умира на 6 януари 2007 г. в Москва.
СВИ СЕ ЦИГАНСКОТО ЛЯТО
Сви се циганското лято. Смръщи се. Разлюби листи.
Горската корона люшна се, обречена на лед.
Буйната рекичка се повесели. И се избистри.
Цялата до дъно видна, бавно продължи напред.
ОТГОРЕЛО БАБЬЕ ЛЕТО
Отгорело бабье лето. Отлюбило. Отсмеялось.
Закачала кроной роща, обречённо холодна.
Как вода в бурливой речке, отгуляла. Отстоялась.
И пошла неторопливо, вся до донышка видна.
-----
ЗОРАТА В СИЯЕЩО АЛЕНО ЧУДО РАЗПРЪСКВА СЕ
Зората в сияещо алено чудо разпръсква се.
Пенест прибой с ромолене облита брега.
Тъй мило е всичко, красиво е, Господи! Господи!
Забравяш несгодите, в пяната давиш тъга.
ЗАРЯ РАЗБЕГАЕТСЯ АЛОЙ СВЕРКАЮЩЕЙ РОССЫПЬЮ
Заря разбегается алой сверкающей россыпью.
Пеной прибоя с шипеньем летит по песку.
И так это мило, красиво-то, Господи! Господи!
Забудешь невзгоды и в пене утопишь тоску.
---------------------------------------------
Сергей Марков
Руският поет, писател, етнограф и пътешественик Сергей Марков (Сергей Николаевич Марков) е роден на 30 август/12 септември 1906 г. в с. Посад Парфентиев, Костромска губерния. Първото му публикувано стихотворение е от 1920 г. във в. „Красный вестник”, а първата му столична публикация е през 1927 г. в сп. „Красная нива”. Публикува стихове, разкази, фейлетони, очерци и статии в издания като „Маяк степи”, „Мир труда”, „Рабочий путь”, „Советская Сибирь”, „Сибирь”, „Сибирские огни”, „Звезда Севера”, „Комсомольская правда” и др. През 1932 г. е осъден на три години каторга с обвинения за създаване на контрареволюционна групировка и е заточен в лагера Мезен в Архангелск, но през следващата година е освободен след ходатайство на Максим Горки. През 1936 г. отново е арестуван и изпратен в Таганския затвор. След освобождаването му участва в сухопътни и морски полярни експедиции, прави няколко важни историко-географски открития. Действителен член е на Географското общество на СССР (1946 г.). Член е на Съюза на писателите на СССР (1947 г.). Работи във в. „Правда Север”, в. „Вечерняя Москва” и в. „Акмолинский вестник”. Живее и работи в Москва. Автор е на книги с поезия и проза, сред които стихосбирките „Радуга-река” (1946 г.), „Золотая пчела” (1959 г.), „Земные корни” (1961 г.), „Небесные горы” (1961 г.), „Стихотворения” (1965 г.), „Топаз” (1966 г.), „Стихотворения” (1971 г.), „Серебряный простор” (1978 г.), на книги с разкази, повести, романи и повествования за великите географски открития като „Голубая ящерица” (1929 г.), „Арабские часы” (1931 г.), „Солёный колодец” (1933 г.), „Миклухо-Маклай” (1938 г.), „Люди великой цели” (1944 г.), „Юконский ворон” (1945 г.), „Повесть о Великом Охотнике” (1946 г.), „Русские люди на Курильских островах” (1946 г.), „Русские на Аляске” (1946 г.), „Подвиг Семёна Дежнёва” (1948 г.), „Идущие к вершинам” (1963 г.), „Земной круг: Книга о землепроходцах и мореходах” (1966 г.), „Вечные следы: Книга о землепроходцах и мореходах” (1973 г.), „Тамо-рус Маклай” (1975 г.), „Летопись” (1978 г.), „Серебряный простор” (1978 г.), „Рыжий Будда” (публикуван през 1989 г.) и др. Умира на 4 април 1979 г. в Москва.
БОЛНИЦА ВЪВ ВЕСЕЛ ДОМ
Ти плачеш, Маргарита,
сама край тях,
страданието сплита
любов и грях.
Над пленниците хвърка
спринцовка зла,
а пурпурните кърпи
са без крила.
Кръв бинтове изгрибат,
сред буря мраз,
разбити сънни риби
са крак и таз.
Привикнал си с тревоги,
той – не пиян,
но как ругае бога
ранен улан!
Облят е в смъртна белост –
без дъх лежи –
обречен парабелум,
юмрук тежи.
Той тук ще свърши скоро
борбата, знай –
улан с едната шпора
е вече в рай.
И докторът прегърбен
преглъща стон,
че този дом на скърби
е весел дом.
Ти плачеш, Маргарита.
Ври буря вън
и бляска от карбида
в очите сън.
Час за шрапнели дръзки
и танц в зори.
А жълтите превръзки
иприт гори...
ГОСПИТАЛЬ РАЗМЕЩЁННЫЙ В ВЕСЁЛОМ ДОМЕ
Ты плачешь, Маргарита,
Одна за всех,
В одном страданье слиты
Любовь и грех.
Прогнали бледных плениц
Ланцет и шприц,
Багровых полотенец,
Что битых птиц.
Шуршат бинтов изгибы
Листвой в грозу,
Недвижней сонной рыбы
Нога в тазу.
Хоть ты – не недотрога,
А он – не пьян,
Но как ругает бога
В бреду улан.
Он залит смертным мелом –
Дела табак! –
Тяжёл, как порабелум,
Его кулак.
Он кончит скоро
Божбу свою –
Улан одною шпорой
Уже в раю.
И доктор, спину сгорбив,
Не видя лиц,
Сказал, что домом скорби
Стал дом блудниц.
Ты, плачешь, Маргарита.
Идет гроза
И зарево карбида
Слепит глаза.
В часы шрапнельной пляски
Окно горит.
А жёлтые повязки
Сожжёт иприт…
-----
В МЕН ТЪНИЧКО ЖИЛО
В мен тъничко жило запрати
златиста пчелица и спря,
то още трептеше, когато
летящата вече умря.
Но как тъй добиха пощада
след слънчеви дни и мъгла
двуногите хлъзгави гадове,
в сърцето ми впили жила?
ОСТАВИЛА ТОНКОЕ ЖАЛО
Оставила тонкое жало
Во мне золотая пчела;
Покуда оно трепетало,
Летунья уже умерла.
Но как же добились пощады
У солнца и ясного дня
Двуногие, скользкие гады,
Что жалили в сердце меня?
-----
ЗНАЕХ ПРЕДИ ТАКИВА ПРЕГРАДИ
Знаех преди такива прегради
само в съня ми сломен,
оледеняващи водопади
надигаха се срещу мен.
Вдясно и вляво урви висяха,
смърт бе на техния праг,
те като жълти оси се рояха,
лежащи на вечния сняг.
Всичко се случи с изгрев прекрасен,
скитник в годините бях,
следвах те, сякаш червена сърна си,
през целия хребет вървях.
РАНЬШЕ Я ЗНАЛ ТАКИЕ ПРЕГРАДЫ
Раньше я знал такие преграды
Только в тревожном сне,
Оледенелые водопады
Вставали навстречу мне.
Справа и слева были откосы,
Где – смерть на каждом шагу,
Словно живые, желтые осы
Лежали на вечном снегу.
Все это было утренней ранью,
В пору скитальческих лет,
Я за тобой, как за красною ланью,
Шел через весь хребет.
-----
ПОДОБНО ЛОДКА НА ЛАЗУРА
Подобно лодка на лазура
се люшка небосклон.
За този, който бил е в буря,
сън вечен е подслон.
Видях сред тундрата кристална
в небесната вода
висока нарта погребална
с несекваща следа.
ПОДОБНО СИНЕЙ КОЛЫБЕЛИ
Подобно синей колыбели
Качался небосклон.
Тому, кто пережил метели,
Не страшен вечный сон.
Я видел в тундре, сквозь хрустальный
Колеблющийся свет,
Высокой нарты погребальной
Неизгладимый след.
1966 г.
---------------------------------------------
Сергей Михалков
Руският поет, писател, драматург и публицист Сергей Михалков (Сергей Владимирович Михалков) е роден на 28 февруари/13 март 1913 г. в Москва. Автор е на текстовете на двата химна на Съветския съюз (от 1944 г. и от 1990 г.) и на Химна на Руската федерация. Бил е депутат във Върховния съвет на СССР (1970-1989 г.), председател на Съюза на писателите на РСФСР, носител е на много държавни награди. Най-голяма известност му носят произведенията за деца. Автор е на десетки стихосбирки, претърпели много издания, сред които „А что у вас”, „Дядя Стёпа”, „Мы с приятелем”, „Будь человеком”, „Разговор с сыном”, „Слова и буквы”, „Хижина дяди Тома”, „Школа”, „Я тоже был маленьким”; на пиесите „Том Кенти” (1938 г.), „Особое задание” (1946 г.), „Весёлое сновидение” (1946 г.), „Красный галстук” (1947 г.), „Я хочу домой” (1949 г.), „Илья Головин” (1949 г.), „Зайка-зазнайка” (1951 г.), „Раки” (1953 г.), „В одном купе” (1954 г.), „Как медведь трубку нашел” (1954 г.), „Чужая роль” (1955 г.), „Сомбреро” (1957 г.), „Дикари (1958 г.), „Памятник себе” (1959 г.), „Эцитоны бурчелли” (1961 г.), „Трусохвостик” (1967 г.), „Балалайкин и К°” (1972 г.), „Пощёчина” (1973 г.), „Пена” (1975 г.), „Пассаж в пассаже” (1977 г.), „Всё могут короли” (1982 г.), „Что написано пером” (1984 г.); на сценарии за филмите „Фронтовые подруги”, „Бой под Соколом”, „Боевой киносборник № 12”, „Красный галстук”, „У них есть Родина”, „Шофёр поневоле”, „Новые похождения Кота в сапогах Сомбреро”, „Леон Гаррос ищет друга”, „Три плюс два”, „Комитет девятнадцати”, „Вид на жительство”, „Дорогой мальчик”, „Большое космическое путешествие”, „Меняю собаку на паровоз” и др. Умира на 27 август 2009 г. в Москва.
А КАКВО ИМАТЕ ВИЕ?
Майчици ни трябват разни,
че са всички майки важни.
Кой на пейката седи,
кой си нещо там реди,
Толя пей, Борис е в мрак,
Николай пък клати крак.
Беше вечер тук при нас,
скучничък е този час.
Галка сяда на стобора,
мяука котка горе, въй.
Казва на децата Боря
просто тъй:
– Имам в джоба гвоздей аз!
А у вас?
– Гост гостува днес у нас!
А у вас?
– Днеска котката ни значи
вчера котенца роди.
Те пораснаха, обаче
още не ядат сами!
– Вкъщи имаме си газ!
А у вас?
– Ний с водопровод сме там!
Знам!
– От прозореца ни, брат,
виждам целия площад.
От прозорчето ви жалко
само улица, но малко.
Вчера се разхожда стринка
със сестричката и с мен
и ни купи синьо-синкав
презелен балон червен.
– Свърши огънят у нас –
туй за раз!
Камион дойде с дърва –
туй за два!
За четвърто – нашта мама
в полет цепи небосвод,
тъй е, щото нашта мама
там нарича се пилот!
Откъм входа Вова каза:
– Мамичка-летец?
Не мяза!
А на Коля, виж ти, май
майка му е полицай!
А на Толя и на Вера
майките са инженери!
А на Льова е готвачка!
Мамичка-летец!
Че как тъй!
– Най е важна – казва Ната –
мойта мама – тя е ватман,
затова от гара в гара
цели два вагона кара.
Нина тихичко се дразни:
– И шивачките са важни!
Кой гащета ви е шил?
Явно не пилот е бил!
Води самолет пилотът –
туй май много е добре.
А готвачът ври компоти –
туй май също е добре.
С доктор здраве ще получим,
а учителка ни учи.
Майчици ни трябват разни,
че са всички майки важни.
Беше вечер тук при нас,
кой ще спори в този час!
А ЧТО У ВАС
Мамы разные нужны,
Мамы разные важны.
Кто на лавочке сидел,
Кто на улицу глядел,
Толя пел, Борис молчал,
Николай ногой качал.
Дело было вечером,
Делать было нечего.
Галка села на заборе,
Кот забрался на чердак.
Тут сказал ребятам Боря
Просто так:
– А у меня в кармане гвоздь.
А у вас?
– А у нас сегодня гость.
А у вас?
– А у нас сегодня кошка
Родила вчера котят.
Котята выросли немножко,
А есть из блюдца не хотят.
– А у нас на кухне газ.
А у вас?
– А у нас водопровод.
Вот.
– А из нашего окна
Площадь Красная видна.
А из вашего окошка
Только улица немножко.
– Мы гуляли по Неглинной,
Заходили на бульвар,
Нам купили синий-синий,
Презелёный красный шар.
– А у нас огонь погас –
Это раз!
Грузовик привёз дрова –
Это два!
А в-четвёртых, наша мама
Отправляется в полёт,
Потому что наша мама
Называется пилот!
С лесенки ответил Вова:
– Мама – лётчик?
Что ж такого!
Вот у Коли, например,
Мама – милиционер!
А у Толи и у Веры
Обе мамы – инженеры!
А у Лёвы мама – повар!
Мама – лётчик?
Что ж такого!
– Всех важней, – сказала Ната, –
Мама вагоновожатый,
Потому что до Зацепы
Водит мама два прицепа.
И спросила Нина тихо:
– Разве плохо быть портнихой?
Кто трусы ребятам шьёт?
Ну конечно, не пилот.
Лётчик водит самолёты –
Это очень хорошо.
Повар делает компоты –
Это тоже хорошо.
Доктор лечит нас от кори,
Есть учительница в школе.
Мамы разные нужны.
Мамы всякие важны.
Дело было вечером,
Спорить было нечего.
-----
ИЗКАЗВАНИЯ, ЦИТАТИ И АФОРИЗМИ
* * *
Услужливият глупак е по-опасен от врага.
* * *
Когато мъжът не е обръснат, не мога да разбера дали е симпатичен, или не!
* * *
Бедни робе на четирите колела! Колко пъти те учих: машината е длъжна да служи на човека, а не човекът на машината!
* * *
Жените-милиционери, нали те също са... жени!
* * *
Случва се и комарът да се смята за орел, понеже има крила и лети с тях.
* * *
Степан: Стенеш ли?
Роман (озъбвайки се): Не, пея!
Степан (с ирония): Този стон при вас песен ли се нарича?
Роман (с глух глас): Лично мен те никъде няма да прогонят! Не са попаднали на когото трябва. Аз бях женен. Имам опит да се съпротивлявам.
* * *
„Къде е нашият баща?” – упорито пита Червейчето-син майка си Червейката. „Той е на риболов” – отговаря майката. Колко е близка полуистината до истината!
* * *
Много подходяща двойка: укротителка и ветеринар! Тя излиза с лъвовете на арената, а след това аз ги лекувам от преумората.
* * *
– Така ще стоиш, докато не ти простя!
– А какво да правя? – попита малчуганът, спирайки да реве.
– Ще мислиш!
– А за какво?
– За това, че си ужасно дете! – отвърна майката и излезе от стаята, заключвайки вратата.
* * *
В края на краищата на всяка жена са присъщи милиционерски черти, когато си има работа с мъж. Отначало тя казва: „Хайде бе, не става!”, а след това: „Последвайте ме!”
* * *
– Татко, аз се връщах от баба – задавя се от възбуда петгодишното момче, – видях мечка, застрелях я с тази пушка...
– Не лъжи – прекъсва бащата възторжения разказ.
* * *
– Кога ще обявим за нашата сватба? Кога!
– На следващия ден след „никога”.
* * *
Какъвто е поводът, такава е и масата.
* * *
Ненавиждам лъжата! Ненавиждам жените! Всички до една! Ще я настигна и ще обясня! Ще й покажа аз кой от нас е укротител!
* * *
От прозореца на кабинета не се вижда живият живот.
* * *
Днес – деца, утре – народ.
* * *
Каквото и да се говори, но частната собственост се отразява върху психологията на човека.
* * *
Всички уроци се отменят!
* * *
Колкото по-рано се пробудят в душата добрите чувства на любов към своя град, към своя дом, толкова повече са духовните сили в човека.
* * *
Пътят на спасителите никога не е лек.
ВЫСКАЗЫВАНИЯ, ЦИТАТЫ И АФОРИЗМЫ
* * *
Услужливый дурак опаснее врага.
* * *
Когда мужчина небритый, я не могу понять, симпатичный он или нет!
* * *
Бедный раб четырех колес! Сколько раз я тебя учил: машина должна служить человеку, а не человек машине!
* * *
Милиционеры-женщины, они ведь тоже... женщины!
* * *
Бывает и Комар себя Орлом считает, поскольку крылья есть и он на них летает.
* * *
Степан: Стонешь?
Роман (огрызаясь): Нет, пою!..
Степан (с иронией): Этот стон у вас песней зовется?
Роман (глухим голосом): Меня лично они никуда не выживут! Не на такого напали! Я был женат. У меня есть опыт сопротивления!
* * *
„Где наш отец?” – выспрашивал упрямо сын-Червячок у Мамы-Червяка. „Он на рыбалке!” – отвечала Мама. Как Полуправда к Истине близка!
* * *
Очень подходящая пара: укротительница и ветеринар! Она выступает со львами на арене, а я потом лечу их от переутомления!
* * *
– Будешь так стоять, пока я тебя не прощу!
– А что мне делать? – спросил Малыш, перестав реветь.
– Думать!
– А о чём?
– О том, что ты ужасный ребёнок! – ответила мама и вышла из комнаты, заперев дверь на ключ.
* * *
В конце концов, любой женщине присущи черты милиционера, когда она имеет дело с мужчиной. Сначала она говорит: „Давайте не будем!”, а потом: „Следуйте за мной!”
* * *
– Папа, я шел от бабушки, – захлебывается от возбуждения пятилетний мальчик, – увидел медведя, застрелил его из этого ружья...
– Не ври, – прерывает отец восторженный рассказ.
* * *
– Когда мы объявим о нашей свадьбе? Когда!
– На следующий день после „никогда”.
* * *
Какой повод, такой и стол.
* * *
Ненавижу ложь! Ненавижу женщин! Всех до единой! Догоню и объяснюсь! Я ей покажу, кто из нас укротитель!
* * *
Из кабинетного окна живая жизнь не так видна.
* * *
Сегодня – дети, завтра – народ.
* * *
Что ни говори, а частная собственность отражается на психологии человека.
* * *
Все уроки отменяются!
* * *
Чем раньше пробуждаются в душе добрые чувства любви к своему городу, к своему дому, тем больше духовных сил у человека.
* * *
Дорога спасителей никогда не бывает лёгкой.
---------------------------------------------
Сергей Мнацаканян
Руският поет и писател Сергей Мнацаканян (Сергей Мигранович Мнацаканян) е роден на 4 август 1944 г. в Москва. Първото му отпечатано стихотворение е от 1969 г. във в. „Московский комсомолец”. През 1969 г. излиза и първата му книга със стихове. Публикува поезия в издания като „Новый мир”, „Юность”, „Литературная газета”, „Комсомольская правда”, „Нашей улице”, „Вестник Европы”, „Дружба народов”, „Дети Ра”, „Зинзивер” и др. Член е на Съюза на писателите на СССР (1974 г.), на Съюза на писателите на Москва, Съюза на журналистите на Москва и Международния ПЕН-клуб. Автор е на над 20 книги с поезия, проза и литературни портрети, сред които стихосбирките „Вздох” (1980 г.), „Высокогорье” (1981 г.), „Сестра милосердия” (1982 г.), „Угол зренья” (1986 г.), „Автопортрет” (1986 г.), „Зимняя философия” (2004 г.), „Русский палимпсест” (2005 г.), „100 стихотворений” (2012 г.), „Дагерротипы” (2014 г.), „Незримые сети” (2015 г.), авторската литературна поредица „Малое Семикнижие” (1998-2003 г.), книгите с литературни портрети и документални художествени изследвания „Ретроман, или Роман-Ретро: Мемуары поэта” (2011 г.), „Великий Валюн, или Скорбная жизнь Валентина Петровича Катаева. Роман-цитата” (2014 г.) и др. Живее в Москва.
ДА ПОСЕДНЕШ НА ДВОРНАТА ПЕЙКА ДОБРЕ Е
Да поседнеш на дворната пейка добре е,
просто тъй – кротко да поседиш,
да не си касиер стиснат, да остарееш,
без копейките си да броиш...
И добре е душата докрай да е лека,
без тъгата покой да гнети,
и добре е над тленна съдба на човека
волен облак без цел да лети.
ХОРОШО ПОСИДЕТЬ НА ДВОРОВОЙ СКАМЕЙКЕ
Хорошо посидеть на дворовой скамейке,
просто так – ни куда, ни зачем,
хорошо поседеть, не считая копейки,
как считает скупой казначей…
Хорошо, что душе до скончания века
незнакомы покой и тоска,
хорошо, что над бренной судьбой человека
так бесцельно летят облака.
---------------------------------------------
Сергей Морозов
Руският поет Сергей Морозов (Сергей Петрович Морозов) е роден на 30 ноември 1946 г. в Москва. Завършва Московския педагогически институт (1970 г.). Пише стихове от 1962 г., като младеж посещава литературния кръжок към Дома на пионерите, творческите занимания на литературни групи като СМОГ, „Зелёный огонёк”, „Магистраль”, семинарите на Арсений Тарковски и Давид Самойлов и др. Работи в милицията в гр. Норилск, като експедитор в организацията за разпространение на периодични издания „Союзпечать” в Москва, екскурзовод в музея на Лев Толстой и др. Събира творчеството си в 7 ръкописни тетрадки-сборници: „Окно”, „Вторая страница”, „Лицо”, „Голос”, „Открытый слог”, „Злоба дня” и „Зерно”. Единствените му публикувани приживе стихотворения са в сп. „Студенческий меридиан”, сп. „Грани” и самиздатските алманаси „Час поэзии” и „Сфинксы”. След смъртта му негови творби излизат в списанията „Смена”, „Огонёк”, „Дружба народов”, „Знамя”, „Новый Мир”, „Волга” и др. Няма издадена стихосбирка, след смъртта му също не е издавана книга с негови стихове. Самоубива се на 31 август 1985 г. в Москва.
СВЕТЛО Е С ЩРИХИ ОТ ДЪЖД
Светло е с щрихи от дъжд,
есен – и сякаш е виден
в кримския дом разрив същ –
нож до горчивата мида.
През остъклена мъгла
бряг и прибой с вой се борят.
Жалко, че още не знам
те за какво си говорят.
СВЕТ ЗАШТРИХОВАН ДОЖДЁМ
Свет заштрихован дождём,
осень – и будто бы виден
крымский неприбранный дом,
нож рядом с горкою мидий.
Сквозь остеклённую мглу –
отмель, раскаты прибоя.
Жаль, разобрать не могу,
что говорят эти двое.
-----
ДАЛЕЧЕН ДЕН И ЧАС
Далечен ден и час,
когато те видях.
В стоцветна суета запомнена разлъка.
Ако в студено-синя светлина не бях,
ако не бе гласът и взорът, пълен с мъка,
че времето е лек,
аз нямаше да знам,
и продължил,
към дребно щастие подтикван,
не трепнал бих сега,
видял в тълпата там
вталения жакет,
чадъра кафеникав.
ВСЁ ДАЛЬШЕ ДЕНЬ И ЧАС
Всё дальше день и час,
где виделся с тобой.
Стоцветной суетой усвоена разлука.
И если бы не свет холодно-голубой,
не голос, не глаза и в них родная мука,
я знал бы до сих пор:
меня дела спасут –
и вправду был счастлив
предельно малой мерой,
не вздрогнул бы сейчас, не ждал,
как назовут
приталенный жакет
и зонтик тёмно-серый.
1970 г.
---------------------------------------------
Сергей Наровчатов
БИОГРАФИЧНИ БЕЛЕЖКИ – подготвят се
ЧУДО
В ден, когато стихне срок преломен
и сърцето огън не вини,
гроба ми ще посетят за помен
моите обичани жени.
Ще блещука мъката в сребриста
бледожълта морна светлина,
а над мен лъчите си ще плиска
скромната красавица луна.
Гроздове звезди ще ме облитат –
знаят, че любов към тях стремя –
ще ме търсят, ще кръжат звездите,
падащи на майката земя.
Със сълзи смолисти ще ме тачи
северният бор през този ден,
тулските брези ще се разплачат,
ще тъгува люлякът за мен.
Грубите ми навици простили –
че с листенца за късмет гадах –
маргаритките ще ме окрилят,
за да ме целунат там без страх.
За човека волен ще тъгуват,
в свойта реч свободна възвисен,
ще шумят реките, ще бушуват:
„Как напред без тебе ще течем!”
И от край до край благословена,
ще се люшне руската земя,
ще прошепне: „Аз не те приемам,
ставай, виж, съдбата се засмя!
Много съм видяла в дни различни,
стара съм, но млад е моят глас.
Раждането винаги обичам,
панихиди не обичам аз.
Грижите, с които те омайвах,
ти не оправда през твойте дни...
Вдигай се! И с работа докрая
всичко, що ти дадох, ми върни!”
И тогава весело и гневно,
стряскайки света ни нерушим,
дръзко казва Олга лъч Сергевна:
– Хайде ние да го възкресим!
С устрем мил целува дъщерята
бузите ми и без скръб шепти:
– Помогни ми за урока, тате,
двойка ще получа, идвай ти!
Щерката и мама слушам чинно
(най-любими в моята душа)
и от гроба бързо се надигам,
за да тръгна и да продължа.
Чудно чудо спомен ще поражда,
ще живее с мен на таз земя;
жив ще бъда, докато не кажат:
– Той да свърши всичко съумя!
ЧУДО
В день, когда навек угаснут силы,
В сердце не останется огня,
Соберутся у моей могилы
Женщины, любившие меня.
В ясный день чуть видный свет заблещет,
И, от горя изжелта-бледна,
Надо мной лучи свои расплещет
Скромная красавица луна.
Частых звезд усеют небо гроздья –
Знают звезды, как я их люблю! –
И сорвутся и помчатся звезды,
Упадут на мать сыру-землю,
И смолистые обронят слезы
Северные сосны в этот день,
Тульские расплачутся березы,
Загорюет волжская сирень.
И, простив мне грубые замашки –
Я ромашки рвал, чтобы гадать, –
Лепестки протянут мне ромашки,
Чтоб меня хоть раз поцеловать.
И, грустя о вольном человеке,
Вольную свою возвысив речь,
Зашумят и забушуют реки:
„Без тебя нам скучно к морю течь!”
И вот тут от края и до края
Всколыхнется русская земля,
Молвит: „Я тебя не принимаю,
Встань, взгляни на долы и поля!
Многое видала каждый день я,
Молода, хоть и стара на вид.
Так же, как люблю я дни рожденья,
Так же не люблю я панихид.
Был ты окружен моей заботой,
Ты ее пока не оправдал...
Поднимайся! И сполна работой
Все отдай, что взял, но не отдал!”
И тогда-то весело и гневно,
Не в пример другим друзьям моим,
Дерзко скажет Ольга свет Сергевна:
– Мы его сейчас же воскресим!
И, смеясь, целуя в обе щеки,
Шепчет дочь, нимало не скорбя:
– Помоги мне выучить уроки,
Двойку получу я без тебя!
Матери и дочке подчиняясь
(Мне всего дороже дочь и мать),
Я рывком из гроба поднимаюсь
Жизнь и продолжать и начинать,
С памятью об этом чудном чуде
Долго я на свете буду жить,
Буду жить, пока не скажут люди:
– Все, что мог, сумел он совершить!
1955 г.
---------------------------------------------
Сергей Обрадович
БИОГРАФИЧНИ БЕЛЕЖКИ – подготвят се
МАЙКА
Като сух клас
към син се свежда майка...
До корен всичко слънце пепели.
Не слънце – в жарки паяжини зли
под прашния простор блуждае паяк.
Цял ден се влачи...
А над нея гарван
не я оставя, грачи с жаден грак.
Като димящ мираж градът пропада,
провисва надалеч, изчезва пак.
Застива жар на запад. Дебнат сенки.
Над нея скланя се стобор край път.
Потрепвайки на майчини колене,
след вик
притихва в миг синът.
Тя дълго, тъпо гледа помътняло
с невиждащ поглед
душната мъгла;
притиска сухото си малко тяло
към сухата и сбръчкана земя.
И цяла нощ над мъртъв син се мята,
гърди разкъсва,
призовава плът,
проклина морен изгрев над земята,
безплодната и суха земна гръд.
И в страшната си майчина тревога
тя не разбра,
че глухо с нея вън
земята жали, стене, изнемогва
в мъчителен и зноен сън.
МАТЬ
Как вялый колос,
Мать поникла к сыну...
До корня выжгло солнце все вокруг.
Не солнце – злой пылающий паук,
Блуждающий над пыльной паутиной.
Весь день брела...
Не отставая, ворон,
Над нею жадно каркая, взлетал.
Как марево дымящееся город
То возникал вдали, то пропадал.
Обугленный стыл запад. Крались тени.
Над ней склонился придорожный тын.
Затрепетав бессильно на коленях,
Грудь с криком прикусив,
Стих сын.
И долго, тупо почернелым взглядом
Смотрела мать,
И грузно в душной мгле
Всем телом высохшим припала рядом
К морщинистой и высохшей земле.
И до утра над сыном билась мертвым,
И грудь рвала –
Свою и грудь земли,
Бледнеющую на рассвете желтом,
Бесплодную, сухую грудь земли.
И, проклинающая, не слыхала,
Не знала мать,
Что глухо вместе с ней
Земля стонала, земля изнемогала
В томительном и знойном сне.
1921 г.
---------------------------------------------
Сергей Орлов
Руският поет Сергей Орлов (Сергей Сергеевич Орлов) е роден на 22 август 1921 г. в с. Мегра, Вологодска губерния. Бил е доброволец във Великата отечествена война. Завършва литературния институт „Максим Горки”. Бил е в ръководството на Съюза на писателите на РСФСР, член на редколегиите на сп. „Нева” и сп. „Аврора”, сценарист на филма „Жаворонок” (1964 г.). Носител е на високи държавни отличия. Поезията му е в стила на социалистическия реализъм. Автор е на книгите „Фронт” (1942 г.), „Третья скорость” (1946 г.), „Поход продолжается” (1948 г.), „Радуга в степи” (1952 г.), „Городок” (1953 г.), „Стихотворения” (1954 г.), „Голос первой любви” (1958 г.), „Стихотворения. 1938-1956” (1959 г.), „Одна любовь” (1963 г.), „Колесо” (1965 г.), „Созвездье” (1965 г.), „Лирика” (1966 г.), „Страница” (1969 г.), „Верность” (1973 г.), „Белое озеро” (1975 г.), „В легкой песне берез” (1983 г.) и др. Умира в Москва на 7 октомври 1977 г.
СЛЕД ПОХОДА
Гореща броня, прашен слой
по дрехи походът нахвърли.
Куртката ще свалиш след бой
в тревата сенчеста, но първо
люка открий, спази режим –
машината да поизстине.
Ний хора сме, ще издържим,
а тя – стоманена машина...
ПОСЛЕ МАРША
Броня от солнца горяча,
И пыль похода на одежде.
Стянуть комбинезон с плеча –
И в тень, в траву, но только прежде
Проверь мотор и люк открой:
Пускай машина остывает.
Мы все перенесем с тобой –
Мы люди, а она стальная...
1944 г.
-----
ПОЛОЖИХА ГО В ЗЕМНОТО КЪЛБО
Положиха го в този миг
сред земното кълбо,
бе той обикновен войник,
без звания бе той.
Земята като мавзолей
безбройни векове
сред Млечни пътища ще грей,
духа му ще зове.
Мъгли на рижи хълми спят,
виелица кове,
зли гръмотевици гърмят,
вилнеят ветрове.
Другар над гроба му дълбок
сълзица ще пролей...
Младежът в земното кълбо
е сякаш в мавзолей...
ЕГО ЗАРЫЛИ В ШАР ЗЕМНОЙ
Его зарыли в шар земной,
А был он лишь солдат,
Всего, друзья, солдат простой,
Без званий и наград.
Ему как мавзолей земля –
На миллион веков,
И Млечные Пути пылят
Вокруг него с боков.
На рыжих скатах тучи спят,
Метелицы метут,
Грома тяжелые гремят,
Ветра разбег берут.
Давным-давно окончен бой...
Руками всех друзей
Положен парень в шар земной,
Как будто в мавзолей...
-----
САМИЯТ ЖИВОТ МЕ УЧЕШЕ
Животът учеше ме сам.
Той каза ми без страх,
когато пламна моят танк
и в огъня горях:
„Ти дръж се – каза, – вярвай в нас
и в своята звезда,
един съм на земята аз,
не ще те подведа.
За мен се дръж!” – той подчерта.
Люка отворил, ах,
от огнена тъма в света
отново допълзях.
УЧИЛА ЖИЗНЬ САМА МЕНЯ
Учила жизнь сама меня.
Она сказала мне, –
Когда в огне была броня
И я горел в огне, –
Держись, сказала мне она,
И верь в свою звезду,
Я на земле всего одна,
И я не подведу.
Держись, сказала, за меня.
И, люк откинув, сам
Я вырвался из тьмы огня –
И вновь приполз к друзьям.
1945 г.
---------------------------------------------
Сергей Островой
Руският поет, писател и публицист Сергей Островой (Сергей Григорьевич Островой) е роден на 24 август/6 септември 1911 г. в гр. Новониколаевск (днес гр. Новосибирск), Томска губерния. Пише стихове от ученическите си години, когато печата във в. „Юный ленинец”. От 1931 г. публикува редовно стихове и очерци в издания като „За коммунистическое просвещение”, „Комсомольская правда”, „Пионерская правда”, „Красная звезда”, „Литературная газета” и др. Майстор е на жанра песенна поезия, по много от стиховете му са написани популярни песни. Работи като репортер във в. „Красное знамя” (1929 г.), литературен консултант на сп. „30 дней” (1930 г.), кореспондент на в. „Гудок” (1931 г.), редактор във в. „На врага” (1941 г.). Автор е на над 30 стихосбирки, сред които „Песни” (1935 г.), „Стихи” (1937 г.), „Первые письма” (1941 г.), „В Ржеве” (1942 г.), „Не бывать!” (1942 г.), „Товарищ” (1943 г.), „Я сегодня думал о вас” (1964 г.), „Я иду по земле” (1973 г.), „Избранные произведения” (в два тома, 1978 г.), „Годы” (1981 г.), „Собрание сочинений” (в три тома, 1985-1987 г.), „Страсти” (1987 г.) и др., на книги с разкази, приказки и публицистика. Умира на 3 декември 2005 г. в Москва.
КЪМ КЛЕВЕТНИЦИТЕ НА РУСИЯ
„Защо ли в хор анатемосвате Русия?
Какво ви възмути?”
А. С. Пушкин
Аз още чувам глас вдовишки
на таз земя, оттам зове.
В полята влажна кръв войнишка
не съхне с нови ветрове.
Шосето още трясък влачи.
Момиче в храстите крещи.
Над ямата топола мрачна
към ледна синева лети.
Все още край завоя грохот
люлее белите върби.
Със свиваща се тънка нота
снаряд мъглата раздвои.
И болка. Мъката остава.
Бял храст край ален речен тек.
Загиваха в света държави,
тъй както гине в бой човек.
Преминахме през тази драма.
Сърцата мъка овъгли.
Но огън за успех остана
в паласките на войнски дни.
Косеше глад. Сушеше жажда.
Остана път да извървим –
и с всяка болка, с всяка рана
кълняхме се: ще победим.
Дойдохме. Този димен вятър
в нозете ни лежи. На страж
сме там. Бащите и децата.
На кръстопът към пътя наш.
Там бе народът. Мощен. Вечен.
Свещена сол на роден праг.
Суров. Безкористен. Сърдечен.
Обсипан с белези и прах.
През всички стъпала проклети
на ада минахме със стръв.
Не, нас с война не ни плашете.
Земята не стои на кръв!
Не на сълзи. Не на раздори
сред хорския неверен здрач.
Не под наочниците с щори
на кръвожадния ездач.
На чиста истина Земята
с добро и щастие стои.
На дружба – твърда и крилата.
С лице към светлите зори.
Нима човек затуй роди се,
надежди да топи в лъжи,
в съзвездия и материци
човешка болка да тежи?
Нима затуй векът ни расна,
над изранените треви
светът като сакат нещастник
без патерици да криви?
Той сляп, подобно Вий, да вие?
Клепачи да тежат от дъжд?
Кой злобно клевети Русия!
Ти спри! Било е. Неведнъж.
А ний все по-нагоре бродим.
И не над пепел път димя,
а над живеца на възхода
на вечно живата земя.
* Вий – персонаж от източнославянската митология, чийто поглед убива. Очите му са покрити с огромни клепачи, които не може да повдигне без чужда помощ.
КЛЕВЕТНИКАМ РОССИИ
„Зачем анафемой грозите вы России?
Что возмутило вас?”
А. С. Пушкин
Ещё я слышу голос вдовий
На той земле, на том юру.
Ещё поля от волглой крови
Не просыхают на ветру.
Ещё шоссе трясёт трехтонкой.
И девочка кричит в траве.
И чёрный тополь над воронкой
Бежит по мёрзлой синеве.
Ещё на гулком повороте
Качает грохотом ветлу.
И на щемящей тонкой ноте
Снаряд раздваивает мглу.
И боль. И горе. И мытарства.
Седой ковыль у красных рек.
И гибли в мире государства,
Как гибнет в поле человек.
Мы все прошли сквозь эти беды.
Нам горе углило сердца.
Но и тогда огонь победы
Лежал в подсумках у бойца.
Нас голод гнул. Сушила жажда.
Но и тогда – на всём пути –
Мы болью каждой, раной каждой
Клялись с победою прийти.
И мы пришли. И дымный ветер,
Свернувши, лёг у наших ног.
Там были все. Отцы и дети.
На перепутьях тех дорог.
Там был народ. Великий. Вечный.
Святая соль моей земли.
Суровый. Трепетный. Сердечный.
В походных шрамах и пыли.
Мы шли по всем ступенькам ада.
Как эти дни не назови!
Нет, нас войной пугать не надо.
Земля стоит не на крови!
Не на слезах. Не на раздорах.
Не на безверии людском.
И не на том, чтоб биться в шорах
Под кровожадным седоком.
Земля стоит на правде чистой.
На ясном счастье. На добре.
На дружбе – твёрдой и плечистой.
Лицом повёрнутой к заре.
И разве в том людская сила,
Чтобы надеждам вопреки
Глухая боль перекосила
Созвездья и материки?!
И разве в том значенье века,
Чтоб на израненных полях
Мир, почерневший, как калека,
Стоял на сбитых костылях?!
Чтоб он был слеп, подобно Вию?
Не мог открыть тяжёлых глаз?
Кто там клевещет на Россию?!
Оставьте. Было. И не раз.
А мы всё выше год от года.
И мы стоим не на золе,
А под живым огнём восхода
На вечной и живой земле.
1963 г.
---------------------------------------------
Сергей Поделков
Руският поет и преводач Сергей Поделков (Сергей Александрович Поделков) е роден на 8/21 септември 1912 г. в с. Пясочня, Калужска губерния. Публикува поезия от 1931 г. През 1937 г. е арестуван и прекарва две години в лагерите на ГУЛАГ. Участник е във Великата отечествена война. Завършва литературния институт „Максим Горки” през 1941 г., а от 1964 г. преподава в института. Превежда поезия от езиците на народите на СССР. Член е на редколегията на в. „Литературная Россия” (от 1963 г.). Автор е на стихосбирките „Стихи о войне, о славе, о любви” (1934 г.), „Строитель” (1949 г.), „Марийские народные песни” (1955 г.), „Эр Табалды” (1959 г.), „Поле жизни” (1963 г.), „Говорящие деревья” (1963 г.), „Ступени” (1966 г.), „Власть сердца” (1966 г.), „Избранная лирика” (1967 г.), „Город любви” (1970 г.), „Созвездие” (1982 г.), „Земная колыбель” (1984 г.) и др. Умира на 6 март 2001 г. в Москва.
КЪМ СИНА МИ
В живота всичко се разменя, всичко:
канарче – с кон, тояга – с роден дом.
И всичко можем да загубим лично –
разсъдък, време, дружба и поклон.
И да забравим всичко – нужда, мъка
и клевета, и първата любов.
Назаем всичко да заложим тука,
пари и хляб да върнем в пътя нов.
Аз търся в теб единоверец славен,
към внуците достойнство да градим:
Родината
не можем да забравим,
не можем да заложим, заменим!
СЫНУ
Все можно в жизни поменять, все можно:
на кенаря – коня, на посох – дом.
Все можно потерять неосторожно –
рассудок, время и друзей притом.
Все можно позабыть – нужду, и горе,
и клевету, и первую любовь.
Все можно дать взаймы на срок – и вскоре
и хлеб и деньги возвратятся вновь.
Хочу в тебе найти единоверца,
чтоб к внукам шла связующая нить:
Отечество,
как собственное сердце,
нельзя забыть, дать в долг иль заменить!
1959 г.
---------------------------------------------
Сергей Спасский
Руският поет, писател, драматург, литературен критик и преводач Сергей Спаски (Сергей Дмитриевич Спасский) е роден на 9/21 декември 1898 г. в Киев. Първото си стихотворение публикува през 1912 г. в сп. „Тифлисский журнал”. Учи в юридическия факултет на Московския университет (1915¬-1918 г.). През 1917 г. се представя на поетични вечери на футуристите, публикува във в. „Газета футуристов”. Секретар е на Централния художествен съвет на академичните театри (1924 г.), член е на Съюза на писателите на СССР (1934 г.). По време на Великата отечествена война сътрудничи на списания „Звезда” и „Ленинград” и работи в радиото на обсадения Ленинград, от 1945 до 1949 г. е старши редактор в няколко държавни издателства. През 1951 г. с обвинения за антисъветска агитация е осъден на 10 години и е затворен в лагерите на ГУЛАГ. Освободен е през 1954 г. Превежда поезия от белоруски, украински, грузински, азерски, абхазки, латишки, казахски, естонски и др. езици. Редактор е в изд. „Советский писатель”. Автор е на стихосбирките „Колдун” (1916 г.), „Как снег” (1917 г.), „Рупор над миром” (1920 г.), „Земное время” (1926 г.), „Особые приметы” (1930 г.), „Да” (1933 г.), „Пространство” (1936 г.), „Стихотворения” (1958 г.) и др., на либретата на опери като „Броненосец Потемкин” „Орлиный бунт”, „Щорс”, „Молодая гвардия”, „Севасто¬польцы” и др., на книги с разкази, повести, романи и очерци като „Неудачники” (1929 г.), „Орлиный бунт” (1929 г.), „Дорога теней” (1930 г.), „Парад осужденных” (1931 г.), „Остров Кильдин” (1931 г.), „Новогодняя ночь” (1932 г.), „Первый день” (1933 г.), „Портреты и случаи” (1936 г.), „Маяковский и его спутники” (1940 г.), „Перед порогом” (1941 г.), „Два романа” (1956 г.) и др. Умира на 24 август 1956 г. в Ярославл.
РАЗСЪМВАНЕ
Денят кълни. Копита в камък хрускат.
Трамвай, желязо и стъкло развял.
Нощта опънатия лък отпуска
над масите на цветния локал.
Отмина. Предостатъчно.
Отвя се.
Съблазни няма, болка не гори.
Прибирам се.
Тъй просто е. Прекрасно.
В просторното небе зора зори.
Прониква с млечносинята си пара.
И пръскайки талази от листа,
как чудно е да тръгнеш с булеварда
през необятната му висота.
Да, щастие това е.
То е близко.
Езикът му – прозрачен и познат.
Мълчанието покривите плиска
и ляга си с ветреца ни крилат.
РАССВЕТ
Метался день. Копыта били камень.
Трамвай бряцал железом и стеклом.
И билась ночь под гнутыми смычками
В цветном кафе над залитым столом.
И – отошла. Отвеялась.
Довольно.
Ни обольщений, ни обиды – нет.
Иду домой.
Всё – просто. Всё – не больно.
В просторном небе яснится рассвет.
Он просквозит молочно¬синим паром.
И, лёгких листьев распустив волну,
Как хорошо отчаливать бульваром
В его внимательную вышину.
Да, счастье – вот.
Ему нельзя быть ближе.
Его язык прозрачен и знаком.
Оно молчаньем высветляет крыши
И на лицо ложится ветерком.
1924 г.
---------------------------------------------
Сергей Чекмарьов
Руският поет Сергей Чекмарьов (Сергей Иванович Чекмарёв) е роден на 31 декември 1909/13 януари 1910 г. в Москва. Завършил е Московския хранително-вкусов институт, работил е като зоотехник. Публикувал е стихове в сп. „Новый мир”. Умира при загадъчни обстоятелства на 11 май 1933 г. в селцето Ала-Байтал в Башкирия. След смъртта му чак през 1957 г. излиза стихосбирката му „Стихи, письма, дневники”. Посмъртно е носител на литературни награди, стиховете му се издават и превеждат.
ПУХКАВ СНЯГ
Сняг пухкав наш,
сняг пухкав ти,
сняг пухкав навалява,
като насън шейна лети,
светът се удвоява.
Тук борчета,
там борчета,
пак борчета надясно,
а ти тъжиш за Тосенка...
Чудак си, туй е ясно!
Без страх бъди,
без страх води
бяг, дореста кобила!
Главата ниско наведи,
да литнем с всички сили.
Нали е рай,
нали е блян
чудесен сняг да ръси –
прашецът бял засипва там
очите, твойте устни.
В сърцето сняг,
в сърцето, ах,
в сърцето сняг остава.
Пази в гърдите весел смях,
в живота ще ти трябва!
ПУШИСТЫЙ СНЕГ
Пушистый снег,
Пушистый снег,
Пушистый снег валится,
Несутся сани, как во сне,
И все в глазах двоится.
Вот сосенки,
Вот сосенки,
Вот сосенки направо,
А ты грустишь о Тосеньке...
Какой чудак ты, право!
А ну пугни,
А ну пугни,
А ну пугни Гнедуху!
Пониже голову пригни,
Помчимся что есть духу.
Ведь хорошо,
Ведь хорошо,
Ведь хорошо в снегу быть, –
Осыпал белый порошок
Твои глаза и губы.
На сердце снег,
На сердце снег,
На сердце снег садится.
Храни в груди веселый смех,
Он в жизни пригодится!
-----
ИЗЧЕЗНАХА СЛЕДИТЕ НИ
Изчезнаха следите ни,
а паметта не пуска те,
различно си създание,
ти друга си сега,
но багрите в очите ти,
смоли уханни в устните
сред моето съзнание
са волтова дъга.
Години бяха паметни,
вървяхме ний по „Листвена”
с мълчание неистово
и жарещи слова.
Росяха ни фонтаните,
мечтите бяха истини,
от твоите усмивчици
пияна бе глава.
Тя, любовта ни временна
не бе в цвета на розите,
с акации и люляци
омайно не цъфтя.
Незнайно ни обземаше,
вървеше редом с прозата
и в чипоносо чайниче
гнездо бе свила тя.
Лилаво бе забулена
сред чудото на примуса,
в насмешки на приятели
в тълпа студентска с нас...
Тъга душата брулеше,
пред мене огън имаше,
в очите ти искрата бе,
а в устните захлас.
Тъгата е прокудена.
Днес твоите артерии
са с моите объркани
в преплетена вина.
Рисунка пеперудена
в копринена материя –
над нас е сенки хвърлила
ибряевска луна.
Небето ни отдавна ли
с досада ти облиташе?
Животът те притискаше,
бе всичко сиво там?
Като в река удавница
без поглед към водите й
да бягаш ти се искаше
от селото ни, знам!
В минути мили връщам се,
чудесни, обаятелни:
пълзят по книги буквите,
виелица фучи,
конете ни препускащи
муцуни свеждат с вятъра
и радост руква в къщите
от детските очи.
Там нейде пътешестваме,
помии нови тестваме,
началници ругаеме
с кобили в дружен ход –
не знам как е по твоему,
но, Тонечка, по моему
туй всичко, взето заедно,
нарича се – живот.
ТЕБЯ МНЕ ДАЖЕ ЗАПЛЕЧИ
Тебя мне даже за плечи
не вытолкнуть из памяти,
Пусть ты совсем не прежняя,
пусть стала ты другой,
Но переливы глаз твоих
и губы, цвета камеди,
В сознанье озаряются,
как вольтовой дугой.
Я буду помнить корпус наш,
шаги твои по Лиственной,
Холодное молчание,
горячие слова.
Там пруд пылал, как озеро,
и бред казался истиной,
И от улыбки чуточной
кружилась голова.
Она, любовь, с тобой у нас
не распускалась розою,
Акацией не брызгала,
сиренью не цвела.
Она шла рядом с самою
обыкновенной прозою,
Она в курносом чайнике
гнездо свое свила.
Она была окутана
лиловым чадом примуса,
Насмешками приятелей
и сутолокой групп...
Но на душе тоска была,
и я в огонь бы ринулся
За искорку в глазах твоих,
за очертанье губ.
Теперь с тоскою кончено.
Теперь твои артерии
С моими перепутаны
и переплетены.
И как рисунок бабочки
на шелковой материи,
Над нами тень раскинулась
ибряевской луны.
Скажи мне, неужели ты
со скукой смотришь на небо?
И жизнь тебя измучила
и кажется сера?
И как в реку бросаются,
не глядя, хоть куда-нибудь,
Бежать тебе хотелось бы
из этого села?
А мне минуты кажутся
чудесными и гордыми,
По книгам буквы ползают,
беснуется метель,
И лошади проносятся
с опущенными мордами,
И избы озаряются
улыбками детей.
По „точкам” путешествовать,
не брезговать помоями,
С директорами ссорится,
с кобылами дружить –
Не знаю, как по-твоему,
но, Тонечка, по-моему,
Все это, вместе взятое,
и означает – жить.
---------------------------------------------
Сергей Шервинский
Руският поет, писател, изкуствовед и преводач Сергей Шервински (Сергей Васильевич Шервинский) е роден на 28 октомври/9 ноември 1892 г. в Москва. Първите му поетични публикации са от 1913 г. Завършва романо-германския отдел към историко-филологическия факултет при Московския университет (1914 г.). Работи като педагог по постановката на речта с актьори от различни театри, води семинари по поетичен превод, член е на редколегията на книжната поредица „Библиотека античной литературы” на изд. „Художественная литература”. Превежда от древногръцки, латински, арменски, бурятски и мн. др. езици антична поезия на Софокъл, Овидий, Катул, Еврипид, Вергилий, Плавт, средновековна, класическа и съвременна литература, сред която „Слова о полку Игореве” (1934 г.), творби на Низами, Гьоте, Ронсар, Абовян и др. Автор е на стихосбирките „Puellula. Сцена из римской жизни” (1916 г.), „Стихи об Италии” (1924 г.), „Стихи разных лет” (1984 г.), на романа „Ост-Индия” (1933 г.), на пиесата „Вольные фламандцы” (1937 г.), на няколко книги за деца и на теоретични разработки в областта на литературната критика, художественото слово и историята на изобразителното изкуство като „Художественное чтение” (1933 г.), „Ритм и смысл” (1961 г.) и др. Умира на 30 юли 1991 г. в Москва.
ЗАЛИВ БЕЗЖИЗНЕН
Залив безжизнен. Тъй пълно и пусто, усойно!
Вятърът наметала на клисури гаси.
Чезне умората на суети неспокойни –
камъни в тези вечерни води не търси.
Крепост вековна през хълма покоят прехвърля.
Слюди искрят в пепеливата лава с трева.
Дрехите сваляш, че тук само дрехите свързват
в цялост разбитите ти първобитни права.
Даже и думата ляга във въздуха тежко,
ветри сумрачни сред сухия храст шумолят.
Пясъци стинат, от времето губи се нещо –
не забелязваш, че с лунен поток си залят.
БУХТА ЗАБЫЛА О ЖИЗНИ
Бухта забыла о жизни. Как полно и пусто!
Вытерты ветрами горных расщелин плащи.
Здесь остывает сует непоседливых усталь, –
Здесь и камней у вечерней воды не ищи.
Крепость молчанья от века холмы образуют.
Искрятся слюдами оползни пепельных лав.
Скинешь одежды, – одни лишь одежды связуют
Цельность твоих первобытных раскованных прав.
Даже и слово на воздух ложится как бремя,
Сумрачный ветер аканфом сухим шелестит.
Похолодели пески, и теряется время, –
Ты не заметил, что лунным потоком залит.
---------------------------------------------
Сергей Шчербаков
Руският поет и писател Сергей Шчербаков (Сергей Анатольевич Щербаков) е роден на 8 октомври 1960 г. в гр. Орехово-Зуево, Московска област. Завършва Московския лесотехнически институт (1982 г.) и литературния институт „Максим Горки” (1986 г.). Работи като методист в Института за повишаване на квалификацията на служителите в горското стопанство, редактор във Всесъюзното радио, редактор в отдел поезия на изд. „Молодая гвардия”, преподавател по руски език в Московския държавен университет по горите. Член е на Съюза на писателите на СССР (1988 г.). Автор е на стихосбирките „Веселая судьба” (1986 г.), „Воскресная любовь” (1992 г.), „Какъ Иванъ-дуракъ жениться ходилъ” (1998 г.), „Дар” (2002 г.), „Имена любимых женщин” (2006 г.) и на книги с биографична проза. Живее и работи в гр. Митишчи (Мытищи), Московска област.
АЗ СПЯ ПОД ИКОНИТЕ В РОДЕН ДОМ БАБИН
Аз спя под иконите в роден дом бабин,
с млекце прясно залезът ще ме гости,
търкалям се дълго на топлата слама,
теленце игриво прегърнал почти.
Пробужда се с утрото бабката стара,
доене и шетане свършва завчас,
тя, сякаш от щедрото лято подарък,
две ягодки-чашки ще сложи пред нас.
В салатата хрускащ лук тя ще прибави,
трапеза за трима ни ще сътвори,
а после любимия внук ще похвали
пред шумните свои съседки добри.
Роднини и близки не съдиме строго:
„Порасна – хортува – и не е глупак.
Едно тук е лошо – не вярва той в Бога,
какво да го правиш – добър е чиляк...”
Въздъхва: „До рая той път не прекарва...”,
часовника стенен следи всеки ден
и моли се Богу, и, милата, вярва,
че тъй ще измоли май прошка за мен.
Я СПЛЮ ПОД ИКОНАМИ В БАБКИНОМ ДОМЕ
Я сплю под иконами в бабкином доме,
Закаты встречаю парным молоком
И долго валяюсь на теплой соломе
Почти что в обнимку с веселым телком.
А старая бабка проснется с рассветом,
Корову подоит и вымоет пол
И, словно в подарок от щедрого лета,
Две чашки клубники поставит на стол.
Нарвет для салата хрустящего луку,
И, стол приготовив – не съесть и троим,
Расхваливать станет любимого внука
Шумливым и добрым соседкам своим.
Родных да любимых мы судим не строго:
Мол, ростом удался, умом не дурак.
Одно только плохо – не верует в Бога,
Да что с ним поделаешь – ладно и так...
Вздохнет тяжело: „Не видать ему Рая”,
Поправит привычно часы на стене,
И молится Богу, и верит, родная,
Что вымолить сможет прощение мне.
1977 г.
---------------------------------------------
Станислав Золотцев
Руският поет, писател, публицист и преводач Станислав Золотцев (Станислав Александрович Золотцев) е роден на 21 април 1947 г. в с. Крьостки, Псковска област. Завършва филологическия факултет при Ленинградския държавен университет (1968 г.). Първите си стихове печата през 1970 г. в сп. „Аврора” и сп. „Новый мир”. Работи като преводач в Индия, екскурзовод в „Интурист”, преподавател в Историко-архивния институт в Москва, от 1972 до 1975 г. служи като офицер в авиацията на Северния флот. Защитава аспирантура в катедрата по чуждестранна литература при Московския държавен университет, кандидат на филологическите науки. Член е на Съюза на писателите на СССР (1975 г.), секретар е на Съюза на писателите на Русия (1982-2001 г.), член е на ръководството на столичната писателска организация. Ръководител е на Московския литературен фонд (1992-2000 г.). Автор е на над 25 стихосбирки, сред които „Зимняя радуга” (1975 г.), „Дело чести” (1977 г.), „Магнитное поле” (1980 г.), „По северной тропе” (1985 г.), „Зов Азии” (1987 г.), „Пора брусники” (1988 г.), „Приворот” (1989 г.), „Крылья над морем” (1989 г.), „В наше время” (1990 г.), „Сыновняя поэма” (1991 г.), „Прощёное воскресенье” (1992 г.), „Всё пройдет, а Россия останется” (1997 г.), „Летописец любви” (2001 г.), „Псковская рапсодия” (2003 г.), „Звезда и Крест Победы” (2005 г.), „Четырнадцать колоколов любви” (2006 г.), „Последний соловей” (2007 г.), „Русская вера” (2008 г.) и др., на над 20 книги с преводна поезия от английски, таджикски, фарси, бенгали, украински и др. езици, на книги с проза, есеистика и литературна критика, сред които „Нет в поэзии провинций” (1986 г.), „Боязнь забыть слово” (1992 г.), „Поэзия и Смута” (1992 г.), „У подножья синичьей горы” (1999 г.), „Над Волгой – воля русского стиха” (2007 г.), „Камышовый кот Иван Иванович” (2007 г.), „Столешница столетья” (2007 г.), „Тень мастера” (2007 г.) и др. Умира на 4 февруари 2008 г. в Москва.
АЗ РАЗГОВАРЯМ С ВАС
Аз разговарям с вас –
и ласкаво, и гневно.
Аз разговарям с вас за всичко злободневно –
дори за туй, че в злобното ни зло хоро
роднини близки са ни вечност и добро.
Вий чувате ли ме?
Не, в страх или в далечен
стремеж – като в олтар на злобата под власт
прилепвате в екстаз... Но пак – с добро и вечност,
през вечност и добро аз разговарям с вас.
Я С ВАМИ ГОВОРЮ
Я с вами говорю
и ласково, и гневно.
Я с вами говорю о самом злободневном –
о том, что в злобе, в зле и в озлобленье дня
добро и вечность нам – ближайшая родня.
Вы слышите меня?
Нет, в страх или в беспечность
впадая, – к злобе дня, как будто к алтарю,
вы льнёте... Но опять – через добро и вечность,
сквозь вечность и добро я с вами говорю.
1999 г.
---------------------------------------------
Станислав Куняев
Руският поет, писател, преводач, литературен критик и публицист Станислав Куняев (Станислав Юрьевич Куняев) е роден на 27 ноември 1932 г. в гр. Калуга. Учил е във филологическия факултет при Московския държавен университет (1952-1957 г.). Работил е във в. „Заветы Ленина” (1957-1960 г.), в сп. „Знамя” (1960-1963 г.). Член е на Съюза на писателите на СССР от 1961 г., бил е секретар на Московската писателска организация (1976-1980 г.), в Секретариата на Съюза на писателите на Русия (от 1994 г.), съпредседател на Съюза на писателите на Русия (от 1999 г.). Участвал е в редколегиите на в. „Ден” (1991-1993 г.), сп. „Роман-газета ХХI век” (от 1999 г.), в. „Росийски литератор” (от 2000 г.), от 1989 г. е главен редактор на сп. „Наш современник”. Превежда поезия от украински, грузински, абхазки, киргизки, бурятски и литовски език. Автор е на над 30 книги с поезия, проза и публицистика, сред които „Землепроходцы” (1960 г.), „Звено” (1962 г.), „Ночное пространство” (1970 г.), „Золотые холмы” (1971 г.), „Вечная спутница” (1973 г.), „Свисток” (1976 г.), „Рукопись” (1977 г.), „Глубокий день” (1978 г.), „Свободная стихия” (1979 г.), „Отблеск” (1981 г.), „Солнечные ночи» (1981 г.), „Путь” (1982 г.), „Озеро Безымянное” (1983 г.), „Пространство и время” (1985 г.), „Мать сыра Земля” (1988 г.), „Высшая воля. Стихи смутного времени: 1988-1992 гг.” (1992 г.) и др.
НАВРЕМЕ ДА ПРИСТИГНЕШ НЕ ОПИТА
...Навреме да пристигнеш не опита
и закъсня за сока на брезите:
сега търпи до друга пролет ти.
Не те дочака твоята морава,
където пак мъгла студена плава,
сънува там тревата и цъфти.
Претрупан с работа, сред зимни грижи
забрави ти, че в този свят подвижен
си само беден материалист!
В борбата за насъщност и известност
пропусна ти последната си среща –
брезите вече пускат лист след лист.
Обслужвайки активния си мързел,
не чу как шушне люлякът забързан,
когато ронят пъпките тъга...
Не бе с момче на ледената пустош,
не се разтвори в полунощен пушек,
прелитащ от огньове край брега.
Загубил време в сгода да се блещиш,
ти гарваните закъсня да срещнеш –
влачи се днес на гарата с вина...
Край релсите тополи стенат страшно
и ято врани с крясък те изпраща:
– Ти закъсня, чудако! Закъсня...
ОТ ТВОЕГО ПРИЕЗДА МАЛО ПРОКУ
...От твоего приезда мало проку –
ты опоздал к берёзовому соку:
теперь терпи до будущей весны.
Тебя не дождались твои поляны,
где плавают холодные туманы,
где сон-трава цветёт и видит сны.
В заботах зимних, занимаясь делом,
ты позабыл, что ты на свете белом
живёшь, как бедный материалист!
В борьбе за славу и существованье
ты пропустил последнее свиданье –
уже берёза вымахнула в лист.
Служа задачам деятельной лени,
ты не услышал шелеста сирени,
когда роняли почки свой покров...
Ты не увидел мальчика на льдине,
не растворился в полуночном дыме,
летящем от береговых костров.
Теряя время времени в угоду,
ты опоздал к грачиному прилёту –
теперь плетись угрюмо на вокзал...
А с привокзальных тополей, стеная,
тебе вдогонку шлёт воронья стая:
– Ты опоздал, чудак. Ты опоздал...
1973 г.
---------------------------------------------
Станислав Сериков
Руският поет Станислав Сериков (Станислав Васильевич Сериков) е роден на 1 февруари 1933 г. в гр. Измаил, Украйна. От 1952 г. е отговорен секретар на в. „Кировец” и ръководител на литературното обединение на младите поети в гр. Липецк. Публикува поезия в списания и колективни сборници като „Молодая гвардия”, „Подъем”, „Дон”, „Наш современник” и др. Пише текстове за популярни песни. Автор е на стихосбирките „Про детский сaд” (1960 г.), „Дорога” (1961 г.), „Вы бывали в дубравах” (1962 г.) и „Подсолнух” (1966 г.). Умира на 22 септемри 1966 г. в Липецк.
ДАЛИ В ДЪБРАВИ БИЛИ СТЕ
Дали в дъбрави били сте?
Сред тревите попътни?
А с росицата чиста
да се миете сутрин?
От полето пленени
в нощ край огън по избор?
А по устни студени
да целувате извор?
С маргаритки в душата
по ливадите росни?
Да шумеят листата
под краката ви боси?
А дали сте успяли
с изгрев нов да сте слети?
И дали сте разбрали
своя миг на поети?
Ако земните звуци
своя чар не разнасят,
ако случите участ
неотлъчно в дома си,
сутрин щом не ви будят
славеевите трели,
щом не чувате чуден
шепот в горски предели,
щом не сте постояли
под брези в дъждовете,
щом не сте си набрали
рози, лилии светли,
значи вие не щете
да сте там по-щастливи,
значи вие не щете
плам в душа по-красива,
значи вие с мечтите
сред душата си няма
сте загубили в дните
нещо много голямо...
А ВЫ БЫВАЛИ В ДУБРАВАХ
А вы бывали в дубравах?
Вы бродили по травам?
А росой удавалось
Умываться с утра вам?
Вы когда-нибудь в поле
У костра ночевали?
А в студёные губы
Родники целовали?
Вы ромашки срывали,
Пробегая лугами?
Шелест листьев слыхали
Под босыми ногами?
Вам хоть раз приходилось
Повстречаться с рассветом?
Вам хоть раз захотелось
Быть немножко поэтом?
Если звуки земные
Вам совсем не знакомы,
Если вам не случалось
Отлучаться от дома,
Если вас не будили
Соловьиные песни,
Если вы не ходили
Слушать шорохи леса,
Если вы не стояли
Под берёзами в ливень,
Если вы не срывали
Ни кувшинок, ни лилий, –
Значит, вам не хотелось
Стать немножко счастливей,
Значит, вам не хотелось
Быть душою красивей,
Значит, вы не мечтали
Полюбить всей душою –
Значит, вы потеряли
Что-то очень большое...
---------------------------------------------
Степан Шчипачьов
Руският поет Степан Шчипачьов (Степан Петрович Щипачёв) е роден на 26 декември 1898/7 януари 1899 г. в селището Шчипачи, Пермска губерния. Твори в направлението социалистически реализъм. Член е на съюзите на писателите и художниците на Руската федерация, бил е председател на секция „Поезия” към Съюза на писателите на СССР. В детстото си е играл ролята на Тимур в знаковите съветски филми „Тимур и его команда” и „Клятва Тимура”. Автор е на стихосбирките „По курганам веков” (1923 г.), „Одна шестая” (1931 г.), „Фронтовые стихи” (1942 г.), „Строки любви” (1945 г.), „Славен труд” (1947 г.), „Стихотворения” (1948 г.), „Ладонь” (1964 г.), „Товарищам по жизни” (1972 г.), „Синева России” (1976 г.), „У горизонта” (1982 г.), на книгите-поеми „Домик в Шушенском” (1944 г.), „Павлик Морозов” (1950 г.), „12 месяцев вокруг Солнца” (1969 г.) и на повестта „Берёзовый сок” (1956 г.). За творчеството си е носител на редица държавни и международни награди. Умира на 1 януари 1980 г. в Москва.
В РОДНОТО ГРАДЧЕ
На ъгъла срещнах свеж пролетен блян –
девойка, облечена в бяло, бе там...
Ти пак, мое родно градче, си до мен,
ухае на люляци прашният ден.
Ти нови квартали и улици виеш,
но предните знаци не можеш да скриеш.
И в свежия пролетен нежен сумрак
сега до познатия ъгъл съм пак.
Стоя и си спомням... Девойката в бяло
да стане старица кога е успяла?
В РОДНОМ ГОРОДКЕ
В весеннюю свежесть, в вечернюю мглу
я девушку в белом встречал на углу.
Ты снова со мною, родной городок,
Сиренью пропахший у пыльных дорог.
Плечисты кварталы твоих новостроек,
Но прежних примет от меня не закроешь.
В весеннюю свежесть в вечернюю мглу
я снова стою на знакомом углу.
Стою, вспоминаю... Ах, девушка в белом,
когда же старушкою стать ты успела?
1964 г.
-----
ТИ СИ С МЕН И ВСЕКИ МИГ Е ЗЛАТЕН
Ти си с мен и всеки миг е златен.
Може би години са пред нас,
но ще дойде болка, след която
за последна среща идва час.
И звездите в срещи неизменно
ще обменят светещи води.
Но къде в студената вселена
ще открия твоите следи?
ТЫ СО МНОЙ – И КАЖДЫЙ МИГ МНЕ ДОРОГ
Ты со мной – и каждый миг мне дорог.
Может, впереди у нас года,
но придет разлука, за которой
не бывает встречи никогда.
Только звезды в чей-то час свиданья
будут так же лить свой тихий свет.
Где тогда в холодном мирозданье,
милый друг, я отыщу твой след?
1944 г.
-----
ДА ПАЗИТЕ ЛЮБОВ УМЕЙТЕ
Да пазите любов умейте,
ценете нейната цена.
Не само ласките на пейка
и не разходки под луна.
Ще има всичко: киши, преспи.
Взаимно в нас живот гори.
Тя, любовта, е чудна песен,
но песен трудно се твори.
ЛЮБОВЬЮ ДОРОЖИТЬ УМЕЙТЕ
Любовью дорожить умейте,
С годами дорожить вдвойне.
Любовь не вздохи на скамейке
и не прогулки при луне.
Все будет: слякоть и пороша.
Ведь вместе надо жизнь прожить.
Любовь с хорошей песней схожа,
а песню не легко сложить.
---------------------------------------------
Тамара Жирмунская
Руската поетеса, писателка, литературовед и преводач Тамара Жирмунская (Тамара Александровна Жирмунская) е родена на 22 март 1936 г. в Москва. Завършва литературния институт „Максим Горки” (1958 г.). От 1954 г. публикува поезия в издания и алманаси като „Новый мир”, „Знамя”, „Дружба народов”, „Октябрь”, „Континент”, „Дети Ра”, „Крещатик”, „Иерусалимский журнал”, „Истоки”, „До и после”, „Кольцо А”, „Коростель”, „Родная речь”, „Юрьев день” и др. Работи в редакциите на в. „Труд” и сп. „Крестьянка”. Член е на Съюза на писателите на СССР (1963 г., през 1979 г. е изключена, през 1981 г. е възстановена) и на Руския ПЕН-център. Автор е на книги с поезия и проза, сред които стихосбирките „Район моей любви” (1962 г.), „Забота” (1968 г.), „Грибное место” (1974 г.), „Нрав” (1988 г.), „Праздник” (1993 г.), „Конец сезона” (1996 г.), „Короткая пробежка” (2001 г.), „Ум ищет Божества” (2006 г.), „Я сын эфира, Человек” (2009 г.), „Киви” (2009 г.) и „Никто не прав, никто не виноват” (2020 г.). От 1999 г. живее в гр. Мюнхен, Германия.
СКИЦА ОТ НАТУРА
Тече реката, а не трябва да е в теч,
прозира, в клони сплетени се буни.
Път в планината, сякаш божа реч,
под планината път – две сетни думи.
На четри кръста ме плени с жарта
в стил староруски църква избеляла,
резето на ръждивата врата
поне за миг крадците щом забавя.
Обичам тоз божур околовръст,
нарастващ месец до камбанария,
Таруса, без която би бил пуст
и Мюнхен, пълен с разни чудесии.
* Таруса – град в Калужка област в Русия.
НАБРОСОК С НАТУРЫ
Река течет и там, где не должна бы течь,
сквозит, струясь, в переплетеньях веток.
Путь в гору, как возвышенная речь,
путь под гору – два слова напоследок.
Люблю, люблю жар четырех крестов,
белянку-церковь в старорусском стиле,
на ржавой двери маленький засов,
чтоб воры хоть на миг повременили.
Люблю, люблю пионов чахлый куст,
растущий месяц с колокольней вровень
и всю Тарусу, без которой пуст
ваш Мюнхен, полный всяческих диковин.
---------------------------------------------
Татяна Бек
Руската поетеса, преводачка и литературовед Татяна Бек (Татьяна Александровна Бек) е родена на 21 април 1949 г. в Москва. Пише от детските си години, първите й стихотворения са публикувани в сп. „Юность”. Завършва факултета по журналистика при Московския университет (1972 г.). Публикува поезия и литературна критика във вестници, списания и алманаси като „Литературная газета”, „Новый мир”, „Знамя”, „Дружба народов”, „Литературное обозрение”, „НМ”, „Октябрь”, „Арион”, „Апрель”, „Конец века” и др. Работи като библиотекар (1971-1973 г.), редактор на сп. „Вопросы литературы” (1976-1981, 1993-2003 г.), води семинар по поезия в литературния институт „Максим Горки” (от 1990 г.), доцент. Член е на Съюза на писателите на СССР (1978 г.), секретар е на Съюза на писателите на Москва (1991-1995 и от 1999 г.), член на редколегията на сп. „Вопросы литературы” (1996 г.). Превежда скандинавска поезия. Автор е на стихосбирките „Скворешники” (1974 г.), „Снегирь” (1980 г.), „Замысел” (1987 г.), „Смешанный лес” (1993 г.), „Облака сквозь деревья” (1997 г.), „Узор из трещин” (2002 г.), „Сага с помарками” (2004 г.), на студии с литературоведски изследвания и литературознание. Умира на 7 февруари 2005 г. в Москва.
ТИ ПОГРЕШНО ЖИВЕЕШ
Ти погрешно живееш. Не виждаш ни крушови клони,
ни сандали, добрали старица до кино едно...
Сам-самичък нахал, без потомство и ничий потомък,
сбъркан препис, прозявка, протрито верижно звено.
Безпощадно небе! Щом душата се спъна – и ето:
край, изгуби се пътят, началото се повреди.
А нали беше ти ученик, очилатко, синчето,
с телескоп питомеше високите диви звезди;
пеперуди и жълти, и бели; на карта Европа
е вълнуваща тайна; над степите – песен и дим...
Различавам аз живо лице под ретуша от злоба:
туй е само умора – звената ще възстановим!
ТЫ НЕВЕРНО ЖИВЁШЬ
Ты неверно живёшь. Ты не видишь ни грушевых веток,
Ни грошовых сандалий старухи, сидящей в кино...
Одинокий охальник, ничей ни потомок, ни предок,
Опечатка, зиянье, забытое цепью звено.
Как безжалостно небо! Душа оступилась – и крышка:
Потеряла дорогу, своих не находит начал.
А ведь был и очкарик, и школьник, и чей-то сынишка;
И высокие звёзды подзорной трубой приручал;
И лимонниц любил, и капустниц; и карта Европы
Волновала как тайна; и бабушка пела про степь...
Я живое лицо различаю под ретушью злобы:
Это просто усталость – ещё восстановится цепь!
1987 г.
-----
И РОДНИТЕ, ПОЗНАТИТЕ МЕСТА
И родните, познатите места
не виждат ме и блъскат ме в калта;
и от домашни бисери боклукът
не се продава на пазара тука;
и този град с щастливия ми рай
закри врати и изгоря докрай;
а и ботушите, с които минах,
раздраха се;
и скъпата купчина
от светли песни хвърлих аз в пещта...
Светът щом гине, да съм там не ща!
И РОДИНА, ГДЕ Я РОСЛА ВЕТВЯСЬ
И родина, где я росла ветвясь,
Меня не видит и толкает в грязь, –
И мусор доморощенных жемчужин
На откровенном торжище не нужен, –
И город, где я счастлива была,
Закрыл ворота и сгорел дотла, –
И прохудились сапоги, в которых
Я шла на свет, –
и драгоценный ворох
Всего, что пело, я кидаю в печь...
Коль сгинул век, – то не себя ж беречь!
1993 г.
---------------------------------------------
Татяна Глушкова
Руската поетеса, преводачка, публицист и литературовед Татяна Глушкова (Татьяна Михайловна Глушкова) е родена на 23 декември 1939 г. в Киев. Първите си стихове публикува през 1962 г. във в. „Литературная газета”. Завършва литературния институт „Максим Горки” (1965 г.). Превежда от украински, грузински, чешки, полски, сръбски, латишски и др. езици. Води поетичен семинар в Литературната студиа при МГК на ВЛКСМ и московската писателска организация (1972-1989 г.). Автор е на стихосбирките „Белая улица” (1971 г.), „Выход к морю” (1981 г.), „Разлуки нет” (1981 г.), „Снежная гроза” (1987 г.), „Стихотворения” (1992 г.), „Всю смерть поправ” (1997 г.), „Русские границы” (1997 г.), „Возвращение к Некрасову” (2001 г.), на книги с литературна критика и публицистика като „Боюсь, как бы история не оправдала меня” (1992 г.), „Неправый суд над родным народом” (1997 г.), „Высшее единство в высшем разнообразии” (1998 г.), „Вехи истории – вехи судьбы” (1999 г.), „После победы” (2002 г.) и др. Умира на 22 април 2001 г. в Москва.
ВЪЗДИГАНЕ
Все тъй просторът безметежно син е.
Септември. Кръст Господен полетя.
Светът провинция бе на Русия,
днес на света провинция е тя.
ВОЗДВИЖЕНЬЕ
Всё так же своды безмятежно-сини.
Сентябрь. Креста Господня торжество.
Но был весь мир провинцией России,
теперь она – провинция его...
1993 г.
-----
ЕТО, СТАНАХ СТОПАНКА ДОСАДНА
Ето, станах стопанка досадна
с древна бръчка на гневна уста.
С лобода и пелин се захранвам,
че съм пила и яла вестя.
В хляб омесих крайпътната глина,
а твърдя – пълнозърнест е хляб,
и изправих високо гърбина –
виждам, месецът става по-слаб.
Много пролети са отпламтели
и връхлита ме глухият ден.
На труда разноцветното дело
ще остане докрая при мен.
ВОТ И СТАЛА ХОЗЯЙКОЙ ЛИХОЮ
Вот и стала хозяйкой лихою
с древней складкой глубокого рта.
Возрастила полынь с лебедою,
а твержу, что пьяна и сыта.
Замесила дорожную глину,
а твержу, что – крупитчатый хлеб,
Разогнула высокую спину –
вижу, месяц идет на ущерб.
Отпылали весенние годы,
налетают глухие года.
А веселое дело работы
не покинет уже никогда.
---------------------------------------------
Татяна Гнедич
Руската поетеса и преводачка Татяна Гнедич (Татьяна Григорьевна Гнедич) е родена на 18/30 януари 1907 г. в с. Куземен, Полтавска губерния. Има дворянски произход. Учи във Висшите курсове за чуждестранни езици, завършва историко-филологическия факултет на Ленинградския държавен университет (1934 г.), защитава кандидатска дисертация. Работи като коректор в сп.„Пропаганда и агитация”, литературен консултант в изд. „Художественная литература”, редактор в сп. „Звезда”, преподавател по английски език и литература и декан на Педагогическия институт „А. Херцен” и в други ленинградски висши учебни заведения. По време на Великата отечествена война е военен преводач в щаба на партизанското движение, но през 1944 г. с изфабрикувано обвинение „за връзки с чужденци” е осъдена на 10 години, които прекарва в лагер на ГУЛАГ в Бокситогорск. През 1955 г. е освободена, през 1956 г. е реабилитирана. През 1957 г. е приета в Съюза на писателите на СССР. Превежда литература от английски, немски, френски, датски и норвежки език, от 1957 г. преподава поетичен превод. Превежда творби на Шекспир, Скот, Корнел, Грилпарцер, Ибсен и др. Става известна с превода на поемата на Байрон „Дон Жуан”, публикуван през 1959 г. Цял живот пише стихове, но приживе единствените й авторски поетични публикации са в сп. „Простор” през 1967 г. Стихосбирката й „Этюды и сонеты” (1977 г.) излиза няколко месеца след смъртта й. Умира на 7 ноември 1976 г. в гр. Пушкин. През 2008 г. е издадена книгата с нейни стихове „Страницы плена и страницы славы”.
ЦАРСКОСЕЛСКАТА СТАТУЯ
Шуми зелено паркът, не увяхва,
в клонака миналото заигра...
На сенките играта й допада,
при камъка присяда, вечно млада,
на музите лицейски е сестра.
Тя все така мълчи в тъга безцелна,
възпявана вовек с възторг раним,
от вечни струи запленен, напевът
като в незабравими дни звъни.
И виждам как – пред сянката нетленна,
край ручея изправен все така,
самият Той размисля вдъхновено
и шапката на времето „Евгени”
държи покрита с пръстени ръка.
* Боливар – широкопола шапка. (Пушкин: „Надев широкой боливар, Онегин едет на бульвар...”)
ЦАРСКОСЕЛЬСКАЯ СТАТУЯ
Зелёный парк шумит, не увядая,
Минувшее не дальше, чем вчера…
Игру теней в раздумье наблюдая,
Сидит на камне вечно молодая
Лицейских муз бессмертная сестра.
Она молчит всё так же в грусти праздной,
Восторженно воспетой искони,
И вечных струй напев однообразный
Звенит, как в незапамятные дни.
И мнится мне – пред ней, пред этой тенью,
Внимая бормотанью ручейка,
Стоит Он сам в раздумье вдохновенья,
И держит боливар времён „Евгенья”
Украшенная перстнями рука.
---------------------------------------------
Татяна Смертина
Руската поетеса и преводачка Татяна Смертина (Татьяна Ивановна Смертина) е родена на 2 декември 1948 г. в с. Сорвижи, Кировска област. Пише стихове от детска възраст, първите й публикувани стихотворения са от 1960 г. Завършва Литературния институт „Максим Горки” в Москва. Има над 700 поетични публикации в издания като „Литературная Россия”, „Литературная газета”, „Советская женщина”, „Смена”, „Мир женщины”, „Крестьянка”, „Роман-газета ХХI век”, „День литературы”, „Школьная роман-газета”, „Поэзия”, „Подъем”, „Сельская молодежь”, „Новый мир”, „Юность”, „Огонек”, „Работница”, „Волга”, „Дон”, „Москва”, „Наш современник”, „Октябрь” и мн. др.Превежда поезия от персийски, таджикски, башкирски и марийски език. Член е на Съюза на писателите на СССР (1979 г.). Член е на ръководството на Съюза на писателите на Русия. Член-кореспондент е на Академията за поезия. Носителка е на високи литературни и държавни отличия, сред които Наградата на Ленинския комсомол (1985 г.). Автор е на над 30 книги за възрастни и за деца, сред които стихосбирките „Ягодиночка” (1976 г.), „Село Сорвижи” (1982 г.), „Марья – зажги снега” (1982 г.), „Венец из ярых пчел” (1986 г.), „Брусничный огонь” (1987 г.), „Гусиное перо” (1990 г.), „Лето-летечко” (1990 г.), „Дева Льняница” (1991 г.), „Черничная царица” (1991 г.), „Травник” (1992 г.), „Синевластье глаз” (1994 г.), „Танец персиянки” (1995 г.), „Мой конь, мой сон” (1995 г.), „Край света” (1996 г.), „Призрак розы” (1997 г.), „Анемоны” (1999 г.), „Лунная ящерка” (2000 г.), „Жемчужная душа” (2001 г.), „За обманутых помолюсь” (2010 г.) и др. Живее в Подмосковието.
ТРИ ВАЗИ СЧУПИХ
Три вази счупих в своя светъл дом
и оседлала белия си кон,
препуснах
с прошка за лъжа била...
Позна ли ме през гъстата мъгла?
Но ти реши,
погледнал хоризонт:
„Пустее! Само силует на кон...”
РАЗБИВ ТРИ ВАЗЫ
Разбив три вазы, среди бела дня,
Я оседлаю белого коня
И поскачу к тебе,
простив обман...
Меня узнаешь сквозь сплошной туман?!
Но ты сказал,
мелькнув легко в окне:
„Пустая даль! Лишь отрок на коне...”
-----
АЗ ЗАГРЕБАХ ЛУНАТА С ВЕДРО
Аз загребах Луната лъчиста –
във ведрото бе ледена тя!
Сред лехите Луната аз плиснах –
и поникнаха лунни цветя:
бяха сребърни, лунно-студени,
фантастично-миражни невени...
Аз не вярвам на сънните руни –
свойто кръстче в нощта ще целуна...
Свещи бледи на лунната нощ!
Лунен шепот пълзи като нож:
„Не жадувай, красавице, зов
на земята за лунна любов...”
Я ЛУНУ ИЗ ВЕДРА ПОЧЕРПНУЛА
Я Луну из ведра почерпнула –
До чего же она ледяна!
Я Луною на гряды плеснула –
Луноцветки взошли у окна:
Серебристы и лунно-ледовы,
И заоблачно-сонно-бредовы…
Я не верую в черные вести –
Поцелую нательный свой крестик…
Что, Луна, свечи бледные жжешь?
Лунный шепот скользит, словно нож:
„Зря, красавица, в хвойной дали,
На Земле жаждешь лунной любви…”
---------------------------------------------
Татяна Шчепкина-Куперник
Руската поетеса, писателка, преводачка и драматург Татяна Шчепкина-Куперник (Татьяна Львовна Щепкина-Куперник) е родена на 12/24 януари 1874 г. в Москва. Пише стихове от 12-годишна. Първата й пиеса „Летняя картинка” е поставена през 1892 г. в московския Малый театр. Сътрудничи с творби от различни жанрове в издания като „Артист”, „Русские Ведомости”, „Русская Мысль”, „Северный Курьер”, „Новое Время” и др. Превежда от френски, английски, испански, италиански и др. езици творби на западни класици. Авторка е на стихосбирките „Из женских писем” (1898 г.), „Мои стихи” (1901 г.), „Облака” (1912 г.), „Отзвуки войны” (1915 г.) и др. и на десетки пиеси и книги с проза, публицистика и мемоари, сред които „Счастье” (1895 г.), „Незаметные люди” (1900 г.), „Ничтожные мира сего” (1900 г.), „Труждающиеся и обремененные” (1903 г.), „Странички жизни” (1903 г.), „Около кулис” (1903 г.), „Это было вчера” (1907 г.), „Некто” (1910 г.), „Письма из далека” (1913 г.), „Дни моей жизни” (1928 г.), „О М. Н. Ермоловой” (1940 г.), „Театр в моей жизни” (1948 г.) и др. Заслужил деятел на изкуствата на РСФСР (1940 г.). Умира на 27 юли 1952 г. в Москва.
КАЗВАТ: МИЛА СЪМ
Казват: мила съм... Казват, че в мойте очи
ту е ласка, ту огнен порой.
Че веселие звънко в смеха ми звучи...
Ти избяга? Защо ми е той!
Казват: музи капризни безспирно горят
с вдъхновение моя покой.
Че животът ми скъп е за всички, твърдят...
Ти избяга? Защо ми е той!
ГОВОРЯТ, Я МИЛА
Говорят, я мила... Говорят, что мой взгляд
То голубит, то жжет, как огнем.
Звонкий смех мой весельем звучит, говорят...
Ты не любишь? Так что же мне в нем!
Говорят, небеса вдохновенье дарят
Часто музе капризной моей.
Моя жизнь для людей дорога, говорят...
Ты не любишь? Так что же мне в ней!
1898 г.
-----
ОБИЧАМ ТЕ
Обичам те, тъй ябълката пръска
под майско слънце своя розов сняг;
обичам те, тъй както люби дръзко
вълната морска недостъпен бряг.
Обичам те, тъй в час на прилив слят е
с луната нощна мощен океан,
тъй както люби езеро върбата,
тъй както е с мъгла върхът облян.
Тъй ехото клисурата обича,
обича цвете пролетната степ,
сълза – тъгата, звънък смях – момиче,
обречена съм тъй да любя теб!
ЛЮБЛЮ ТЕБЯ
Люблю тебя, как любит солнце мая
Цветущих яблонь розоватый снег;
Люблю тебя, как любит, замирая,
Волна морская – недоступный брег.
Люблю тебя, как любит в час прилива
Луну ночную гордый океан,
Как любит пруд поникнувшая ива,
Как любят горы – голубой туман.
Как эхо любит горное ущелье,
Как ландыш любит нежная весна,
Как слезы – грусть, как звонкий смех – веселье,
Так я тебя любить обречена!..
-----
ХАРМОНИЯ
Тежат ми вечната житейска суета,
отровата на разговора зъл и празен,
калейдоскопът кух от шум еднообразен,
мъчителната за очите пъстрота.
Над уморени ум и поглед шумно тракат...
Обичам тихия взаимен час край нас,
когато си мълчим щастливо и в захлас
попиваме спокойствието на сумрака.
Аз благославям тази свята тишина,
която диша с нежност тайнствена и ясна.
И наште две душици сливат се в една
като мелодии в хармония прекрасна!
ГАРМОНИЯ
Тяжел мне вечный шум житейской суеты
И утонченный яд беседы злой и праздной,
Пустой калейдоскоп, всегда однообразный,
Мучительной для глаз и яркой пестроты.
Он утомляет ум, несет усталость взгляду...
Люблю я тихие часы с тобой вдвоем,
Когда, счастливые, молчим мы – об одном,
Впивая сумерек спокойную отраду.
Благословляю я святую тишину,
Что дышит нежностью задумчивой и ясной.
И наши две души сливаются в одну,
Как две мелодии в гармонии согласной!
---------------------------------------------
Тимур Зулфикаров
Руският поет, писател, драматург, киносценарист и публицист Тимур Зулфикаров (Тимур Касымович Зульфикаров) е роден на 17 август 1936 г. в гр. Душанбе, Таджикистан. Завършва литературния институт „Максим Горки” в Москва (1961 г.). Автор е на над 30 книги с поезия и проза, сред които „Поэмы странствий” (1980 г.), „Две легенды о любви” (1980 г.), „Мудрецы, цари, поэты” (1983 г.), „Эмиры. Мудрецы. Поэты” (1983 г.), „Таттабубу” (1984 г.), „Охота царя Бахрам-Гура Сасанида” (1986 г.), „Возвращение Ходжи Насреддина” (1987 г.), „Первая любовь Ходжи Насреддина” (1989 г.), „Земные и небесные странствия поэта” (1990 г.), „Любовь, мудрость, смерть дервиша” (1990 г.), „Лазоревый странник на золотой дороге” (1991 г.), „Избранное” (1992 г.), „Книга смерти Амира Тимура” (1998 г.), „Алый цыган” (1999 г.), „Суфийский Декамерон” (2000 г.), „Лазоревый странник” (2002 г.), „Камень апокалипсиса” (2003 г.), „Золотые притчи дервиша” (2004 г.), „Золотые притчи Ходжи Насреддина” (2004 г.), „Коралловая Эфа” (2005 г.), „Книга Детства Иисуса Христа” (2006 г.), „Горькая беседа двух мудрецов-златоустов в диких медвяных травах” (2006 г.), „Избранное” (2007 г.), „Собрание сочинений” (в 7 тома, 2009 г.), „Изумруды, рубины, алмазы мудрости в необъятном песке бытия” (2012 г.), „33 новеллы о любви” (2012 г.) и др., на сценариите на над 20 игрални и документални филми. Носител е на много национални и международни литературни награди. На Запад го наричат „Данте на руската литература”. Живее и работи в Москва.
ХРАМОВЕ
...Дервишът казал:
– Буда, Мойсей, Христос и Мохамед откриха на човеците Тайната на любовта...
Но храмовете, но пагодите, но църквите, но дацаните, но джамиите – тези златни кутии, тези ковани сандъци – отново скриха, потулиха Тайната на любовта към Бог и към всички дишащи.
Тази велика тайна на просторните поля и планини, и земи, и свободни души...
Души без храмови стени...
О, човече!
Чети живота и думите, и действията на свободните пророци, при които животът съвпада със словото...
Животът и словото бяха неразделни...
Нямаше между тях стени на храмове...
И защо са ти стени на храмове, нали живата прах изпод живите крака на пророците е по-сладка от всички храмове на земята, даже от златните!
Бог винаги е на път!
Вселената се движи и Творецът с нея е на път...
Богът жив се явява на човеците по пътищата и по пътеките...
В прахта на пътищата... явява се Той...
А всички храмове на земята са само спирки, хотели, бараки, плевници за кервани по божиите пътища...
По пътищата на пророците са тези храмове на Бога за скитащите двуноги...
И който дълго време живее в бараки...
...Дервишът се усмихнал:
– Но когато Господ ми изпрати моята смърт, аз ще притихна, ще се помоля в близкия храм...
Където е смъртта моя – там е и храмът мой...
О, Боже...
Колко е просто!
Цялата земя е храмът мой...
ХРАМЫ
…Дервиш сказал:
– Будда, Моисей, Христос, Мухаммад открыли человекам Тайну Любви…
Но храмы, но пагоды, но синагоги, но церкви, но дацаны, но мечети – эти Золотые Ларцы, эти Кованые Сундуки – опять спрятали, скрыли эту Тайну Любви к Богу, ко всем дышащим…
Эту Великую Тайну открытых полей и гор, и земель, и открытых душ…
Душ без храмовых стен…
О, человече!..
Читай Жизнь и Слова, и деянья вольных Пророков, у которых жизнь совпадала со Словом…
Жизнь и Слово были нераздельны…
Не было между ними Стен Храмовых…
И что тебе стены храмов, ведь живая пыль из-под живых ног Пророков слаще всех храмов земли!.. даже сплошь золотых!..
Бог всегда в пути!..
Вселенная движется, и Творец с Ней в пути…
Бог Живой является человекам на дорогах… на тропах…
В пыли дорог… является Он…
А все храмы на земле – это только стоянки, гостиницы, времянки, караван-сараи на божьих дорогах…
На Дорогах Пророков – этих Двуногих кочующих Храмов Бога…
И кто подолгу живёт во времянках…
…Дервиш улыбнулся:
– Но когда Господь пошлёт мою смерть – я утихну, помолюсь в том храме, что будет недалеко…
Где смерть моя – там и храм мой…
О, Боже…
Как просто!..
Вся земля – Храм мой…
2013 г.
---------------------------------------------
Фазил Искандер
Руският поет, писател, сценарист, публицист и преводач Фазил Искандер (Фазиль Абдулович Искандер) е роден на 6 март 1929 г. в гр. Сухуми, Абхазия. Първите му поетични публикации са от 1952 г. Учи в Библиотекарския институт в Москва (до 1951 г.), завършва Литературния институт „Максим Горки” (1954 г.). Работи като журналист във вестниците „Брянский комсомолец “ и „Курская правда“ и редактор в изд. „Госиздат”. Публикува поезия и проза в издания като „Юность“, „Литературная Абхазия“, „Новый мир“, „Пионер”, „Смена”, „Костер”, „Сельская молодежь”, „Неделя“ и др. Съосновател е на издаваното в САЩ сп. „Метрополь“, заради което от 1979 г. до перестройката е отлъчен от съветския печат. Член е на Централната ревизионна комисия на Съюза на писателите на СССР (1986-1991 г.), съпредседател на Секретариата на Съюза на писателите на СССР (1991 г.) , депутат е във Върховния съвет на СССР (1989-1992 г.). Академик е към Русийската академия за естествени науки (1995 г.), Академията за руски изкуства (1995 г.) и Независимата академия по естетика и свободни изкуства (1995 г.), почетен доктор на Норвичския университет в САЩ, член на Баварската академия за изящни изкуства. Носител е на много държавни и литературни награди. Автор е на над 30 сценарии на филми и на книги с поезия, проза, мемоари, публицистика и афоризми, сред които стихосбирките „Горные тропы” (1957 г.), „Доброта земли” (1959 г.), „Зелёный дождь” (1960 г.), „Дети Черноморья” (1961 г.), „Молодость моря” (1964 г.), „Зори земли” (1966 г.), „Летний лес” (1969 г.), „Путь” (1987 г.), „Снег и виноград” (2011 г.) и др. Умира на 31 юли 2016 г. в селището Переделкино.
БАЛАДА ЗА СВОБОДАТА
Тъй както тоз, до копие с тост пил и с копие шишче ял,
тъй цял живот аз те влачих край нас, с перо по хартията драл.
Къде, свобода, кога и защо таз обич към теб съм сбрал,
тъй както тоз, до копие с тост пил и с копие шишче ял?
А как ме влече към морето, да дам товара на свойта следа.
И сок червен по бузи тече – от диня парче, свобода!
Оркестъра следваме ний, свобода, и кученце тича до нас.
Белочка, след свободата търчим, свободни сме ти и аз!
Нали свободата е първа езда. Не друсайки тръс, а галоп.
Целува ме вятърът, сякаш жена целува момчето си в лоб.
Мой чичо любим свободата е, той е все с насмешлива уста.
И лекост! Всичко е там лекота! Лекост и острота!
Изчезнал бе той. Бе в детството вой! Капитан Немо, момче съм само!
Залив Нагаевски. Магадан. В живота ми първо писмо.
Залив Нагаевски. Магадан. В Артек пионер сякаш лош,
към любимия чичо нейде там побягнах аз посред нощ.
Не, не възмездие водеше мен към глуха самотна бран.
Не, не възмездие водеше мен, а само любов към теб там.
Свети животът и без свобода. Сякаш живот на луна!
Но ужас внушава ми, щом е безспир лунната светлина.
БАЛЛАДА О СВОБОДЕ
Как тот, что пил, на копье опершись, и ел свой шашлык с копья,
Так я таскался с тобою всю жизнь, пером по бумаге скребя.
Свобода, где, когда, почему я полюбил тебя,
Как тот, что пил, на копье опершись, и ел свой шашлык с копья?
Свобода, как весело морю отдать своей невесомости груз.
И красный сок течет по щекам – свобода – разбитый арбуз!
Свобода, я за оркестром бегу и рядом собачка моя.
Белочка, мы за свободой бежим, свободные, ты и я!
Свобода – это впервые верхом. Не тряская рысь, а галоп.
И ветер, волнуя, целует меня, как женщина мальчика – в лоб.
Свобода – ты дядя любимый мой с вечной усмешкой у рта.
И легкость! Легкость, легкость во всем! Легкость и острота!
И вдруг он исчез. И детство в разрез! Прощай, капитан Немо!
Бухта Нагаева. Магадан. Мое первое в жизни письмо.
Бухта Нагаева. Магадан. Как пионер в Артек,
К дяде любимому по ночам я совершал побег.
Нет, не возмездье меня вело в глухой, одинокой борьбе.
Нет, не возмездье меня вело, а только любовь к тебе.
Можно и без свободы прожить. Это как жизнь при луне!
Но круглосуточный лунный свет ужас внушает мне.
---------------------------------------------
Францис Трасунс
Латвийският поет, богослов, публицист и политически деец Францис Трасунс (Франц Станиславович Трасунс) е роден на 4/16 октомври 1864 г. в с. Колнасата, Витебска губерния, сега в Резекненския край. Завършва немска католическа гимназия (1883 г.), католическа семинария (1887 г.) и Духовната академия в Санкт Петербург (1891 г.). Ратува за независимостта на Латвия и за влизането на историко-културната област Латгалия в състава на Латвия. Владее 9 езика. Член е на Държавната дума на Русия (1906 г.), член е на временния съвет на латишска Латгалия (1917 г.), ръководител е на департамента по латгалски дела (1920 г.), депутат е в Сейма на Латвия (1922-1926 г.). Основател и издател е на сп. „Zemnika draugs” („Друг крестьянина”) и в. „Zemnika bolss” („Голос крестьянина”). Съосновател е на Латишското музикално общество (1903 г.) и на първия латгалски театър (1907 г.). Автор е на учебниците „Азбука для латгальцев” и „Грамматика латышского языка для латгальцев”, на книги, монографии и публикации с поезия, литературознание, фолклор и публицистика, сред които „Горейга майзе дель тицейгим католим” (1901 г.), „Даугавас католю календарс” (1905 г.) и др. Умира на 6 април 1926 г. в гр. Рига, Латвия.
НЕ МЕ ПИТАЙ
Ти с поглед ме разпитваш, знам,
и интерес към мен показваш:
дали все тъй съм твърд и прям
като закалка от желязо?
Не съм добър, ни лош, живях
сред грешки и успехи дъвкан,
но, вижда Бог, без зло успях,
не бях крадлив и твърде гъвкав.
Нагоре, горе, моят ден
в опасни пътища застана,
аз честен съм, другари с мен
са от стомана изковани.
Не всеки свобода избра –
от Бога дар е благороден,
но аз роден съм тук свободен,
свободен искам да умра.
Щом жив съм, ще живея с чест,
ще следвам своя подвиг строго.
И от другарите, от Бога
не ще ме свърне никой днес.
ТЫ НЕ СПРАШИВАЙ МЕНЯ (перевод с латышского языка на русский язык : Александр Рассохин)
Ты шаришь взглядом по углам,
ты не скрываешь интереса:
всегда ли я был тверд и прям,
как выкованный из железа?
Ну что ж, я ни хорош, ни плох.
Среди успехов и ошибок,
однако не был, видит Бог,
я вороват и слишком гибок.
Но вверх и вверх стезя моя
опасными идет местами,
я – честен, и мои друзья –
из чистой выкованы стали.
Не всем свобода по плечу –
дар Бога племенам несчетным,
но я, родившийся свободным,
свободным умереть хочу.
Покуда жив, я буду жить,
свой подвиг исполняя строго.
И от друзей меня, от Бога
никто не сможет отделить.
-----
МОЯТА СЪДБА
До всички бях. И по-добре живях.
Но ето, на завоя за беда
стои, видях я, и смирява смях:
„Коя си?” – питам. „Твоята съдба!”
Тя беше сякаш ураган, прибой,
като свистене беше, писък, хор,
аз с нея, както можех, влизах в бой,
със своята съдба във вечен спор.
Мечтая светлина да ви раздам,
но само щората отмествам там.
Крещи съдбата: „Бунт гласиш към мен!
Мълчи и в строя застани смирен!”
На унизените да бъда брат
поискам ли, съдбата ме гнети,
като на кон изплашен тя с юзди
лъсти фамилиарно моя свят.
Народа уча ли да бъде твърд
и да върви по нравствения път,
съдбата ме дарява не с букет,
а с укор в стръмен трънен друм проклет!
За някой съм добър, за друг съм лош,
приятел за едни, за други враг.
За всеки миг съдбата вади нож,
за всеки знак.
Аз бързам и това не е каприз,
а заповед на съвест и на чест;
бедняци че подкрепям с порив чист,
съдбата обругава ме до днес.
Като умра, с мен няма да умрат
добрите мисли и ще гръмне смях
към преследвачите на моя труд.
Така живота си горчив живях.
МОЯ СУДЬБА (перевод с латышского языка на русский язык: Александр Рассохин)
Я жил, как все. А, может, лучше всех.
Но вот на повороте, у столба
стоит, я вижу, и смиряет смех, –
„Ты кто?” – спросил я. – „Я твоя судьба”.
Она была как ураган и шквал,
была как свист, была как визг и вой,
я с ней, как мог, боролся, воевал,
я вечно спорил со своей судьбой.
Дать людям свет – одна мечта моя,
но только штору отодвину я,
кричит судьба: „Ты замышляешь бунт.
Закрыть глаза, молчать и встать во фрунт!”
Униженных возвысить захочу,
открою рот – судьба уже на мне,
на мне, как на испуганном коне,
и лупит фамильярно по плечу.
Учу народ, куда ему идти,
как двигаться на нравственном пути –
судьба мне дарит не букеты роз,
но розги оскорблений и угроз!
Кому хорош я, а кому-то – плох,
одним я – друг, хотя для прочих – враг.
Судьба меня казнит за каждый вздох,
за каждый шаг.
Но я спешу, и это не каприз,
а чистой моей совести приказ:
поднять бедняг, уже скользящих вниз,
за что обруган я бывал не раз.
Когда умру я, от меня тогда
останется мой труд, и грянет смех
над головой гонителей труда.
А нынче мне, возможно, горше всех.
1926 г.
---------------------------------------------
Фьодор Сухов
Руският поет и писател Фьодор Сухов (Фёдор Григорьевич Сухов) е роден на 14 март 1922 г. в с. Красний Осьолок, Нижегородска област. Участва във Великата отечествена война, три пъти е раняван. Първите му стихотворения са публикувани през 1944 г. във в. „Красная Армия”. Завършва литературния институт „Максим Горки” (1954 г.). Публикува поезия в издания като „Наш современник”, „Новый мир”, „Молодая гвардия”, „Москва”, „Нева”, „Смена”, „Огонёк”, „Литературная Россия”, „Литературная газета” и др. Работи като библиотекар в гр. Горки и като литературен сътрудник на в. „Сталинградская правда”. Член е на Съюза на писателите на СССР (1957 г.). Автор е на над 30 стихосбирки, сред които „Родные просторы” (1954 г.), „Поспевают ягоды” (1956 г.), „Половодье” (1958 г.), „Дождь сквозь солнце” (1961 г.), „Голубая улица” (1961 г.), „Стихи” (1963 г.), „Моя жар-птица” (1964 г.), „Малиновый звон” (1967 г.), „Лепестки” (1968 г.), „Красный оселок” (1970 г.), „Мое призвание” (1971 г.), „Былина о неизвестном солдате” (1972 г.), „Светло красуйтесь” (1974 г.), „В гостях у незабудок” (1975 г.), „Сладкая полынь” (1978 г.), „Песня лета” (1978 г.), „Ясень” (1979 г.), „Земляника на снегу” (1979 г.), „Плач Ярославны” (1982 г.), „Овесень” (1984 г.), „Подзимь” (1985 г.), „Лешева дудка” (1987 г.), „По-стать” (1988 г.), „Мать-и-мачеха” (1989 г.), на повествованието „Хождение по свои ранам” и др. Умира на 5 януари 1992 г. в гр. Горки.
БЯХ ЛИ АЗ БОГАТ
Бях ли аз богат? Не, мисля, че не съм бил.
Бях ли аз щастлив? Живях щастливо, бях.
Где ли не вървях, какво ли там не съм пил –
пих зората, небесата пих и пях.
Любих ли и знаех ли, че се топеше
нещо буйно? Беше сякаш сприхав гост,
на ливадата цъфтеше и димеше
лятото зелено в жарък сенокос!
Знаех и усетих всичко. В късно лято
ти, ливадо росна в наводнен терен,
разкажи къде поникнаха цветята,
тез цветя, които се видяха с мен.
Те къде повяхнаха, отшумоляха?
Всичко има своя сетен час и бряг...
Може би очите ми претъжни бяха
в лоното на върбовия гъсталак.
Изгрев пихме, цялото небе изпихме
в ябълковата незабравима рът.
И сега в прозрачните безплътни вихри
още търся своя стародавен път.
Не намирам пътя, ни пътечка къса,
под нащърбена прегърбена луна
времето пак свойте стърготини ръси,
мокър сняг в ливадната виделина.
Гасне всичко светло, шипката обаче
топло аленее, пурпурно гори –
тя, която трепетно, любовно в здрача
пази блясъка на моите зори.
БЫЛ ЛИ Я БОГАТЫМ
Был ли я богатым? Думаю, что не был.
Был ли я счастливым? Думаю, что был.
Где я только не был, что я только не пил –
Зори пил и небо утреннее пил.
А любил ли, знал ли, как оно томилось,
Чьё-то ретивое? Как оно рвалось
На широкий луг мой, где цвело, дымилось,
Муравело лето в жаркий сенокос!
Знал я всё, всё ведал. Отзовись, откликнись,
Луг ты мой росистый, луг мой заливной,
Расскажи скорее, где они поникли,
Те цветы, что знались, виделись со мной.
Где они завяли, где отлепестились?
Ко всему на свете свой приходит час...
Может быть глаза мои тоже отгрустили
Под зелёной крышей ивняковых чащ.
Выпили все зори, выпили всё небо
В незабытом мною яблочном краю.
И сейчас гляжу я в призрачную невидь,
Всё ищу дорогу давнюю свою.
Не найти дороги, не найти тропинки,
Мглисто под ущербной сгорбленной луной,
Не с того ли время сыплет, как опилки,
Заметает снегом луг мой заливной.
Гасит, но не может погасить шиповник,
Что багряно рдеет, что красно горит,
Что и в непогоду трепетно, любовно
Зори мои, свет их бережно хранит.
---------------------------------------------
Юлия Друнина
Руската поетеса, писателка и преводачка Юлия Друнина (Юлия Владимировна Друнина) е родена на 10 май 1924 г. в Москва. Първите й поетични публикации са от 1940 г. Участва като доброволка във Великата отечествена война, през 1943 г. е ранена тежко от снаряд и оцелява по чудо, след което отново отива на фронта и отново е ранена. Завършва литературния институт „Максим Горки” (1952 г.). Превежда поезия на български, татарски и казахски поети. Член е на Съюза на писателите на СССР (1947 г.), секретар на Съюза на писателите на РСФСР (1985 г.) и на Съюза на писателите на СССР (1986 г.). Народен депутат на СССР (1990 г.). Автор е на стихосбирките „В солдатской шинели” (1948 г.), „Стихи” (1952 г.), „Разговор с сердцем” (1955 г.), „Ветер с фронта” (1958 г.), „Современники” (1960 г.), „Тревога” (1963 г.), „Ты рядом” (1964 г.), „Мой друг” (1965 г.), „Страна юность” (1965 г.), „Избранная лирика” (1968 г.), „Ты вернешься” (1968 г.), „В двух измерениях” (1970 г.), „Светлокосый солдат” (1973 г.), „Окопная звезда” (1975 г.), „Избранное” (1977 г.), „Не бывает любви несчастливой” (1977 г.), „Бабье лето” (1980 г.), „Белые ночи” (в два тома, 1980 г.), „Избранные произведения” (в два тома, 1981 г.), „Продолжается жизнь” (1981 г.), „Мы обетам верны” (1983 г.), „Солнце – на лето” (1983 г.), „Стихотворения” (1984 г.), на повестите „Алиска” (1973 г.) и „Я родом не из детства” (1973 г.), на автобиографичната повест „С тех вершин” (1979 г.) и др. Самоубива се на 21 ноември 1991 г. в Москва.
ЕСЕН
Угаснаха планинските гори:
ни пурпур, ни позлата – само сиво,
но близост скръбна красота твори,
щастлива под небе неприветливо.
Замаяна от тази висота,
с озона вдишвам волна власт от дните
и слушам ронещите се листа,
и слушам как годините отлитат...
ОСЕНЬ
Уже погасли горные леса:
Ни золота, ни пурпура – все буро,
Но мне близка их скорбная краса,
Мне радостно, хоть небо нынче хмуро.
От высоты кружится голова,
Дышу озонным воздухом свободы,
И слушаю, как падает листва,
И слушаю, как отлетают годы...
1965 г.
-----
АЗ НАПУСНАХ ДЕТСТВО ВЪВ ВАГОН ПРЕПЪЛНЕН
Аз напуснах детство във вагон препълнен,
в ешелон пехотен, в санитарен взвод.
Четиридесет и първа ме погълна
в свикналия с тежки взривове живот.
От уроци школни към блиндажи влажни,
от прекрасна дама в грубото се впих,
щото от Русия по-добро и важно
име не открих.
* Теплушка – авторката има предвид вагон с печка; през годините на Втората световна война в СССР подобни товарни вагони с печка са били приспособявани за превоз на хора.
Я УШЛА ИЗ ДЕТСТВА В ГРЯЗНУЮ ТЕПЛУШКУ
Я ушла из детства в грязную теплушку,
В эшелон пехоты, в санитарный взвод.
Дальние разрывы слушал и не слушал
Ко всему привыкший сорок первый год.
Я пришла из школы в блиндажи сырые,
От Прекрасной Дамы в „мать” и „перемать”,
Потому что имя ближе, чем „Россия”,
Не могла сыскать.
-----
ЗАПАСИ КРЕПКОСТ
Досега непонятно остава
как аз, слаба и малка, без страх
до победния май по жарава
със стопудови чизми вървях.
Откъде ли намериха сили
и най-слабите люде от нас?
Не гадай! Съществуват в Русия
вечни крепкости с вечен запас.
ЗАПАС ПРОЧНОСТИ
До сих пор не совсем понимаю,
Как же я, и худа, и мала,
Сквозь пожары к победному Маю
В кирзачах стопудовых дошла.
И откуда взялось столько силы
Даже в самых слабейших из нас?..
Что гадать! – Был и есть у России
Вечной прочности вечный запас.
-----
ПАРАДЪТ ПРЕЗ ЧЕТИРИДЕСЕТ И ПЪРВА
Навярно не напразно в празник нов
пред крачките на войните отбрани
си спомнят наште славни ветерани
за октомврийски друг парад суров.
Москва, засипана от снежен ад,
ели край Мавзолея мръзнат мрачни,
войната на Червения площад
в простреляни шинели морно крачи.
Войници на парада батальон
направо от окопите изпрати.
Над тях главите си аеростати
люлееха в тревожен небосклон.
Гореше подмосковската трева,
снежец покри убитите над нея,
душаха злобно фронтова Москва
фашистките настъпващи траншеи.
Сред битката площадът поздрави
окопните войници на парада!
Аеростатите сред небесата
люлееха очудено глави!
Такъв народ нима ще се сломи?
Четирдесет и първа запомни!
ПАРАД В СОРОК ПЕРВОМ
Наверное, товарищи, не зря,
Любуясь шагом армии чеканным,
Всегда припоминают ветераны
Другой – суровый – праздник Октября.
Была Москва пургой заметена,
У Мавзолея ели коченели,
И шла по красной площади Война –
Усталая, в простреленной шинели.
То батальоны шли с передовой,
Шли на парад окопные солдаты.
В тревожных небесах аэростаты
Качали удлиненной головой.
Терзали тело Подмосковья рвы,
Убитых хоронил снежок пушистый,
Сжимали горло фронтовой Москвы
Траншеи наступающих фашистов.
А батальоны шли с передовой,
Шли на парад окопные солдаты!
Недаром в небесах аэростаты
Качали удивленно головой!
Кто может может победить такой народ?..
Не забывайте сорок первый год!
1963 г.
-----
БАЛАДА ЗА ДЕСАНТА
Спокойно и сухо за мойте връстници
е споменът разказ редил...
Моми четирнайсет – певици, бъбрици –
летяха в дълбокия тил.
Щом скочиха от самолета сред мрака
над зимната кримска земя,
„Ой, майчице!” – тъничко някой проплака
в свистящата пуста тъма.
Пилотът смутено отворил бе люка,
незнайна вина е била...
А три парашута, а три парашута
не вдигнаха свойте крила...
С поройна завеса надолу се спусна
десантът девичи крилат
и няколко дни във враждебната пустош
те търсеха своя отряд.
И после борба партизанките чака:
понякога в кървава хлад
пълзяха с подути колене в атака,
едва оцеляха от глад.
Разбирам, че в тези нелеки минути
девойките черпеха мощ
с духа на приятелките с парашути,
нелитнали в първата нощ...
Безсмислена гибел не търси небето –
след облачни дни на беди
по пътя на наште приятелки светят
три тихо горящи звезди...
БАЛЛАДА О ДЕСАНТЕ
Хочу, чтоб как можно спокойней и суше
Рассказ мой о сверстницах был...
Четырнадцать школьниц – певуний, болтушек –
В глубокий забросили тыл.
Когда они прыгали вниз с самолета
В январском продрогшем Крыму,
„Ой, мамочка!” – тоненько выдохнул кто-то
В пустую свистящую тьму.
Не смог побелевший пилот почему-то
Сознанье вины превозмочь...
А три парашюта, а три парашюта
Совсем не раскрылись в ту ночь...
Оставшихся ливня укрыла завеса,
И несколько суток подряд
В тревожной пустыне враждебного леса
Они свой искали отряд.
Случалось потом с партизанками всяко:
Порою в крови и пыли
Ползли на опухших коленях в атаку –
От голода встать не могли.
И я понимаю, что в эти минуты
Могла партизанкам помочь
Лишь память о девушках, чьи парашюты
Совсем не раскрылись в ту ночь...
Бессмысленной гибели нету на свете –
Сквозь годы, сквозь тучи беды
Поныне подругам, что выжили, светят
Три тихо сгоревших звезды...
-----
НА НОСИЛКА
На носилка до барака степна
край превзето село, в кръв и прах,
полумъртва санитарка шепне:
– Да живея, братя, не успях...
Пред носилката бойци тълпят се,
чезне младият й взор в света:
осемнайсет са си осемнайсет,
но неумолима е смъртта...
След годините в очи любими
на подкрепящата го жена
зарево от страшен блясък димен
вижда ветеранът от война.
Тръпне, погледът му вън витае,
пуши сред взривения покой.
Жено, остави го сам, сега е
в четиридесет и първа той.
Там, където до барака степна
край превзето село, в кръв и прах,
ах, умираща девойка шепне:
– Да живея, братя, не успях...
НА НОСИЛКАХ
На носилках, около сарая,
На краю отбитого села,
Санитарка шепчет, умирая:
– Я ещё, ребята, не жила…
И бойцы вокруг неё толпятся
И не могут ей в глаза смотреть:
Восемнадцать – это восемнадцать,
Но ко все;м неумолима смерть…
Через много лет в глазах любимой,
Что в его глаза устремлены,
Отблеск зарев, колыханье дыма
Вдруг увидит ветеран войны.
Вздрогнет он и отойдёт к окошку,
Закурить пытаясь на ходу.
Подожди его, жена, немножко –
В сорок первом он сейчас году.
Там, где возле чёрного сарая,
На краю отбитого села,
Девочка лепечет, умирая:
– Я ещё, ребята, не жила…
-----
ИЗКАЗВАНИЯ, ЦИТАТИ И АФОРИЗМИ
* * *
Стъпките на подлостта са безшумни. Враговете се маскират като приятели.
* * *
Все пак ние сме хора, а не автомати, все пак животът не е проста шега...
* * *
Колко незабелязано прелетя лятото, колко незабелязано премина животът.
* * *
Ние погребахме своята любов, поставихме кръст на гроба, „Слава Богу” – казахме и двамата, но надигна се любовта от гроба, укорително кимайки ни: „Какво направихте вие, аз съм жива!”
* * *
Животът е жесток като всяка война: Била си самотна – нито вдовица, нито съпруга. Горчи това, зная – изведнъж наоколо опустява, страшно е това, скъпа, небето се разпада изведнъж. Всичко е черно, всичко е мрачно... Но ревеш, не ревеш, какво може да се измисли тук, ако няма любов? Да паднеш на колене? Да го попариш с вряла вода? Да напишеш заявление до профсъюза и парткома? Е, да допуснем, да допуснем, че ще го заплашат. И изплашен, нека той да се върне назад. Жалък ще застане на вратата, ще се огледа с тъга. Лицемерно ще те прегърне. За какво ти е такъв? Полумъж, полупленник... Тук ревеш, не ревеш... Няма по-тъжни престъпления отколкото любов без любов!
* * *
Аз виждах толкова пъти ръкопашен бой. Всъщност един път наяве. И хиляди пъти насън. Който казва, че на война не е страшно, той нищо не знае за войната.
* * *
Тук всяка дума е като меч, който разсича нишките между душите.
* * *
Ако има бог, той ще ме разбере...
ВЫСКАЗЫВАНИЯ, ЦИТАТЫ И АФОРИЗМЫ
* * *
У подлости бесшумные шаги. Друзьями маскируются враги.
* * *
Всё же люди, а не автоматы мы, всё же не простая штука – жизнь...
* * *
Как незаметно лето пролетело, как незаметно промелькнула жизнь.
* * *
Мы любовь свою схоронили, крест поставили на могиле, „Слава Богу” – сказали оба, но восстала Любовь из гроба, укоризненно нам кивая: – „Что вы сделали, я – живая!”
* * *
Жизнь бывает жестока, как любая война: Стала ты одинока – ни вдова, ни жена. Это горько, я знаю – сразу пусто вокруг, это страшно, родная, – небо рушится вдруг. Всё черно, всё угрюмо… Но реви не реви, Что тут можно придумать, Если нету любви? Может стать на колени? Обварить кипятком? Настрочить заявленье в профсоюз и партком? Ну, допустим, допустим, что ему пригрозят, и, напуганный, пусть он возвратится назад. Жалкий, встанет у двери, оглядится с тоской. Обоймёт, лицемеря. Для чего он такой? Полумуж, полупленник… Тут реви не реви… Нет грустней преступленья, чем любовь без любви!
* * *
Я столько раз видала рукопашный. Раз наяву. И тысячу – во сне. Кто говорит, что на войне не страшно, тот ничего не знает о войне.
* * *
Здесь каждое слово как меч, что рубит меж душами нити.
* * *
Если бог есть, он поймет меня...
---------------------------------------------
Юнна Мориц
Юнна Петровна/Пинхусовна Мориц (р. 1937 г.)
БИОГРАФИЧНИ БЕЛЕЖКИ подготвят се
ЕСЕН
Щом безнадежден дух обземе ни
при дъжд и вехнещи дъбрави,
разпадът, грозотата временна
страдание ни причиняват.
Тъга огромна ни е хванала,
с пиянски трели ни засипва,
като че в ъгъла застанал е
скрибуцащ на цигулка дрипльо.
Явяват се при всички бедствия
стремеж модел да се разбие
и опит с непривични средства
величие да се открие.
И с безпощадна ясност хващаме
на свободата гръмка риска,
подлагаме се на опасности
природата когато иска.
Когато масово събличат се
горите и пристигне мракът,
прииждат дъждове обичащи,
света оголвайки, и чакат.
С любов към нас – в такова множество,
и с време – тъй безкрайно властно,
че само пълното нищожество
ще наблюдава безучастно.
ОСЕНЬ
Чем безнадежней, тем утешнее
Пора дождей и увяданья,
Когда распад, уродство внешнее –
Причина нашего страданья.
Тоска, подавленность великая
Людей тиранит, словно пьяниц,
Как если б за углом, пиликая,
Стоял со скрипкой оборванец!
Но явлена за всеми бедствами,
За истреблением обличья
Попытка нищенскими средствами
Пронзить и обрести величье.
Во имя беспощадной ясности
И оглушительной свободы
Мы подвергаемся опасности
В определенный час природы.
Когда повальны раздевания
Лесов и, мрак усугубляя,
Идут дожди, до основания
Устройство мира оголяя.
Любови к нам – такое множество,
И времени – такая бездна,
Что только полное ничтожество
Проглотит это безвозмездно.
1968 г.
---------------------------------------------
Юрий Верховский
Руският поет, литературовед и преводач Юри Верховски (Юрий Никандрович Верховский) е роден на 23 май/4 юни 1878 г. в с. Гришнево, Смоленска губерния. Първите му поетични публикации са от 1899 г. в сп. „Вестник Европы”, а първият му поетичен цикъл от 20 стихотворения и 2 поеми е публикуван в литературния сборник „Зеленый шум” (1905 г.). Завършва историко-филологическия факултет при Петербургския университет (1902 г.), след което защитава дисертация по латинска поезия и от 1903 до 1917 г. преподава в различни висши учебни заведения. От 1918 до 1921 г. е професор в катедрата по нова руска литература при Пермския университет, а през 30-те години води курсове в Московския отдел за професионално образование. Член-кореспондент е на Държавната академия за художествени науки (1925 г.). Превежда творчеството на поети от епохата на Възраждането. Автор е на стихосбирките „Разные стихотворения” (1908 г.), „Идилии и элегии” (1910 г.), „Стихотворения. Сельские эпиграммы. Идилии. Элегии” (1917 г.), „Солнце в заточении” (1922 г.), „Будет так” (1943 г.) и др., на книги с преводи и литературоведчески изследвания като „Поэты пушкинской поры” (1919 г.), „Барон Дельвиг. Материалы биографические и литературные” (1922 г.), „Поэты-декабристы” (1926 г.), „Боккаччо Дж. Фьезоланские нимфы” (1934 г.), „Бальзак Оноре де. Евгения Гранде” (1935 г.), „Поэты Возрождения в переводах Ю. Верховского” (1948 г.) и др. Умира на 23 септември 1956 г. в Москва.
С ДУША ИЗСТРАДАЛА И ОСКЪРБЕНА
С душа изстрадала и оскърбена
напуснах своя земен стар олтар,
димеше жертвата му нажежена
с рубинената си зловеща жар.
И над мечтата моя обгорена
зора издигаше се с нова страст –
владетелка, от порив окрилена
над тленните обиди с царска власт.
Но аз с тъга безспирна се предавах,
напук на призивите бях раним:
вълна отравяща ме обладава
на жертвата последна в мръсен дим.
От задушаващ жупел съм обгърнат,
с последния си дар вовек отхвърлен.
Я УХОДИЛ С ДУШОЮ ОСКОРБЛЕННОЙ
Я уходил с душою оскорбленной
От моего земного алтаря;
Еще дымил он жертвой раскаленной,
Зловещими рубинами горя.
И над моей мечтою опаленной
Уже вставала новая заря –
Владычицей, порывом окрыленной,
Над бренными обидами царя.
Но я тоске грызущей предавался:
Вокруг – назло призывам молодым
Удушливой волною расплывался
Последней жертвы едкий, горький дым.
Я задыхался медленным угаром,
Отвергнутый с моим последним даром.
---------------------------------------------
Юрий Инге
Руският поет и писател Юрий Инге (Эрих Альфредович Инге / Юрий Алексеевич Инге) е роден на 14/26 декември 1905 г. в гр. Стрелна, близо до Санкт Петербург. Първите му поетични публикации са в сп. „Резец” през 1927 г. Работи във в. „Красный Балтийский флот” в Талин. Пише стихове, поеми, разкази и очерци. Редактира издания в Ткварчели, Кронщадт и Симферопол. Автор е на стихосбирките „Эпоха” (1931 г.), „Точка опоры” (1934 г.), „Биография большевика” (1935 г.), „Сердца друзей” (1939 г.) и „Город на Балтике” (1940 г.). Участва в десантните походи на балтийската флотилия, за което има задочна смъртна присъда от Гестапо. Загива на 28 август 1941 г., когато се намира на потопения кораб „Вальдемарас” в Балтийско море.
ПЪРВИЯТ ДЕН НА ВОЙНАТА
1.
Пак оръдията ни боботят!
Враг нахлува. Битки предстоят!
Вимпели на славната ни флота
като чайки над вода кръжат.
Не за първи път врага ще бием,
кървави следи в духа ни впил,
полкове и роти фронта вият
и помага действащият тил.
Ний родината единно браним,
няма равнодушни между нас,
всеки произведен тон стомана
към победата прибавя глас.
В битки въздух нажежен ни води,
обща участ в общия ни строй –
за поели вахтата в заводи,
за бойците, хвърлящи се в бой.
О, родино! Клехме се да браним,
с името ти устремно вървим,
силни с кръв, простори и стомана,
в тази битка пак ще победим!
2.
За мирния свят на земята
се бори съветски народ,
коварният враг, сеещ вятър,
ще жъне оловен потоп.
Родино, пред теб се заклехме
и спазваме клетвата с чест,
с кръвта си дни бурни превзехме,
не жалим живота си днес.
По ниви горящи крачете,
страната за мир ви зове,
и с меч справедлив накажете
заслужили смърт врагове.
Край знак пограничен ще минем
през ями и изстрели пак,
с атаките остри ще сринем
гнездото на подлия враг.
Представи ни ясно и кротко
съветската власт вест една:
Получи се първата сводка...
Другарю! Започна война!
* Стихотворението е написано по поръчка на радиокомитета към Ленинградското радио и на 22 юни 1941 г. звучи в ефира многократно.
ПЕРВЫЙ ДЕНЬ ВОЙНЫ
1.
Наши пушки вновь заговорили!
Враг напал. Мы выступили в бой!
Вымпела прославленных флотилий
Словно чайки вьются над водой.
Бить врага нам нынче не впервые,
Чтоб кровавый след его простыл,
Вам, полки и роты фронтовые,
Помогает действующий тыл.
Как один за Родину мы встали,
Равнодушных между нами нет,
Каждой тонной выпущенной стали
Мы крепим величие побед.
И сражений раскаленный воздух
Стал отныне общею судьбой,
Нам, – несущим вахту на заводах,
И бойцам, бросающимся в бой.
Родина! Тебе мы присягали,
И, шагая с именем твоим,
Силой крови, пороха и стали
В этой битве снова победим!
2.
За мирное счастье на свете
Дерется советский народ
И враг его, сеющий ветер,
Свинцовую бурю пожнет.
Мы клялись родимой отчизне
И клятву сдержали не раз,
Ни крови, ни счастья, ни жизни
Мы не пожалеем сейчас.
Шагайте по выжженным нивам
Глашатаи мирной страны,
Карайте мечом справедливым
Врагов, что погибнуть должны.
Пройдя пограничные знаки,
Минуя засады и ров,
Разрушим клинками атаки
Гнездо озверевших врагов.
Нам это спокойно и четко
Сказала Советская власть.
Получена первая сводка...
Товарищ! Война началась!
1941 г.
---------------------------------------------
Юрий Кузнецов
Юрий Поликарпович Кузнецов (1941-2003 г.)
БИОГРАФИЧНИ БЕЛЕЖКИ – подготвят се
ЗОВ
Мъгла остана от Русия,
Москва от грак на врани ври.
Ний временно сме още живи,
но сме последните, уви!
От прага бездна ни обхвана
и сред война бе ден сломен.
И чухме Бог да ни подканя:
– Към Мен, последните! Към Мен!
ПРИЗЫВ
Туман остался от России
Да грай вороний от Москвы.
Ещё покамест мы живые,
Но мы последние, увы!
Шагнули в бездну мы с порога
И очутились на войне.
И услыхали голос Бога:
– Ко Мне, последние! Ко Мне!
1998 г.
-----
ПРАХ
Убиваха ме, но наполовина,
оставаше да се довърша сам.
И няма как вина или причина
да търся, щом съдба следи ме там.
С какво ли пустотата след смъртта си
ще пълните? С нищожната следа?
Горчиво аз на този свят ще късам
от бъдещи сираци обичта!
Земята ще избухне в срив неволен
и ще разпръсне злобния ни ден.
За този прах, за тази смърт сред полет
ще ви простя... Кой ще прости на мен?
ПЫЛЬ
Меня убили все ж наполовину,
А мне осталось добивать себя.
И незачем вину или причину
Искать, коли в глаза глядит судьба.
Чем пустоту живую после смерти
Заполните?.. Ничтожеством своим?
Как горько буду я на этом свете
Грядущими сиротами любим!
Вспылит земля на резком повороте,
И отлетит живая злоба дня.
За эту пыль, за эту смерть в полете
Я всех прощу... Но кто простит меня?
1985 г.
-----
МРАЧНИ ХОРА
Ний мрачни сме хора, но грее душата.
Отгоре сме паднали вечер с росата.
Под бледи звездици живеем на тъмно,
земята торим, освежаваме въздух.
А сутрин най-леката смърт ни връхлита,
с роса в небесата отлитат душите.
В сияйната твърд ще изчезнем, където
пред раждане свети, след кончина свети.
ТЁМНЫЕ ЛЮДИ
Мы тёмные люди, но с чистой душою.
Мы сверху упали вечерней росою.
Мы жили во тьме при мерцающих звёздах,
Собой освежая и землю и воздух.
А утром легчайшая смерть наступала,
Душа, как роса, в небеса улетала.
Мы все исчезали в сияющей тверди,
Где свет до рожденья и свет после смерти.
1997 г.
-----
ВЯТЪРЪТ
Кого очакваш? Зад прозорци – мрак,
случайната любов ще срещнеш пак.
На първия, в дома ти влязъл, виж,
реши съдбовно да принадлежиш.
И колко дни очаква вест душата!
Отваря с порив вятърът вратата...
Жена си ти – тоз вятър независим е...
В печал и обич волно се опи,
с една ръка погалва той косите ти,
в морето с друга кораби топи.
ВЕТЕР
Кого ты ждёшь?.. За окнами темно,
Любить случайно женщине дано.
Ты первому, кто в дом войдёт к тебе,
Принадлежать решила, как судьбе.
Который день душа ждала ответа.
Но дверь открылась от порыва ветра.
Ты женщина – а это ветер вольности...
Рассеянный в печали и любви,
Одной рукой он гладил твои волосы,
Другой – топил на море корабли.
1969 г.
-----
АТОМНА ПРИКАЗКА
Тази приказка, днес непонятна,
е довчера щастлива била –
как Иванушка тръгнал в полята
и наслуки изстрелял стрела.
Той затичал натам след стрелата,
на съдбата сребристия знак.
И попаднал на жаба сред блато,
три морета зад родния бряг.
– Ще послужиш за дело назряло! –
върху кърпичка сложил жабок.
Резнал бялото царствено тяло
и му дал електрически ток.
Дълго жабата в мъки умира,
мигат с ужас клепачите пак.
И с усмивка познание сбира
прещастливият волен глупак.
АТОМНАЯ СКАЗКА
Эту сказку счастливую слышал
Я уже на теперешний лад,
Как Иванушка во поле вышел
И стрелу запустил наугад.
Он пошёл в направленье полёта
По сребристому следу судьбы.
И попал он к лягушке в болото,
За три моря от отчей избы.
– Пригодится на правое дело! –
Положил он лягушку в платок.
Вскрыл ей белое царское тело
И пустил электрический ток.
В долгих муках она умирала,
В каждой жилке стучали века.
И улыбка познанья играла
На счастливом лице дурака.
1968 г.
-----
ПОГРЕБЕНИЕТО НА ЗЪРНОТО
Отива си светът от век към век.
Отново всичко прах и шум оплита.
– Не е възможно! – чудел се човек,
открил зърно на фараон в обител.
Зърното взел – и то пред него в сън
разкрило глъбините прежни земни.
Хилядолетия нахлули вън:
Египет, Рим и всички царства древни.
Поредно поколение селяк,
на гробницата този осквернител
в полето зърното погребал пак,
със страх и трепет хляба да опита.
Умря зърното – бухна хляб-вина.
Безсъница-пшеница шум разбуни.
Но в този плитък свят дълбочина
на никой няма пак да се присъни.
ПОГРЕБЕНИЕ ЗЕРНА
Последний век идёт из века в век.
Всё прах и гул, как и во время оно.
– Не может быть! – воскликнул человек,
Найдя зерно в гробнице фараона.
Он взял зерно – и сон зерна пред ним
Во всю земную глубину распался.
Прошли тысячелетия, как дым:
Египет, Рим, и все иные царства.
В каком-то поколенье хлебороб,
А по занятью осквернитель праха,
Он в чистом поле зёрнышко погрёб,
Хотя и не без трепета и страха.
Зерно погибло – вырос хлеб вины.
Шумит в ушах бессонница-пшеница.
Но этот мир лишился глубины,
И никому уже он не приснится.
1996 г.
---------------------------------------------
Юрий Левитанский
Руският поет и преводач Юри Левитански (Юрий Давидович Левитанский) е роден на 22 януари 1922 г. в гр. Козелец, Черниговска област, Украинска ССР. През 1939-1940 г. учи в Института по философия, литература и история в Москва, но още в началото на Отечествената война постъпва като доброволец на фронта. От 1955 до 1957 г. учи в Литературния институт „Максим Горки”. Член е на Съюза на писателите на СССР от 1957 г. Автор е на стихосбирките „Солдатская дорога” (1948 г.), „Встреча с Москвой” (1949 г.), „Самое дорогое” (1951 г.), „Наши дни” (1952 г.), „Утро нового года” (1952 г.), „Листья летят” (1956 г.), „Секретная фамилия” (1957 г.), „Стороны света” (1959 г.), „Земное небо” (1963 г.), „Теченье лет” (1969 г.), „Кинематограф” (1970 г.), „Воспоминанье о красном снеге” (1975 г.), „День такой-то” (1976 г.), „Сюжет с вариантами” (1978 г.), „Два времени” (1980 г.), „Письма Катерине, или Прогулка с Фаустом” (1981 г.), „Избранное” (1982 г.), „Годы” (1987 г.), „Белые стихи” (1991 г.), „Меж двух небес” (1996 г.) и др. Песни по негови стихове звучат във филмите „Москва слезам не верит” и „Рыцарский роман”. Умира на 25 януари 1996 г. в Москва.
И ТРЯБВА САМО ДА СЕ ВГЛЕДАШ
И трябва само да се вгледаш, Боже мой,
и трябва жадно да се взреш, да ги откриеш –
и няма да си тръгнеш, няма да се скриеш
от тез очи, от техния дълбок покой.
И трябва само, Боже мой, да се поспреш,
и трябва жадно над реда да се замислиш –
с нетърпеливата ръка да не прелистиш,
а да четеш, да прочетеш, препрочетеш.
За думи още неразбрани ми е жал,
но с времето ще ни разкрият свойта същност,
и пак, и пак ще ги четем и ще се връщат,
и всичко тяхно пак сред тях ще съм видял.
Но виж, очите – те съвсем си тръгват, да,
като свят таен, който ний не сме открили,
и Рим незнаен, който ний не сме разрили
и вече няма да изровим, за беда.
Но мъчно ми е и за вас и ми е жал,
че тъй суетно и забързано живяхте,
от колко цвят сте се лишили, не разбрахте,
не знаете, в това е цялата печал.
Не съм ви съдия. И аз живях така.
Владееше ме дълго словото напълно
и доста късно работата ме погълна;
така живях, в това е цялата тъга.
В горчивата ми участ тегне днешен страх –
на съдия се правех и към слава лазех –
какви съкровища под мен не забелязах,
какви съзвездия в небето не видях!
ВСЕГО И НАДО, ЧТО ВГЛЯДЕТЬСЯ
Всего и надо, что вглядеться, – боже мой,
Всего и дела, что внимательно вглядеться, –
И не уйдешь, и некуда уже не деться
От этих глаз, от их внезапной глубины.
Всего и надо, что вчитаться, – боже мой,
Всего и дела, что помедлить над строкою –
Не пролистнуть нетерпеливою рукою,
А задержаться, прочитать и перечесть.
Мне жаль не узнанной до времени строки.
И все ж строка – она со временем прочтется,
И перечтется много раз и ей зачтется,
И все, что было с ней, останется при ней.
Но вот глаза – они уходят навсегда,
Как некий мир, который так и не открыли,
Как некий Рим, который так и не отрыли,
И не отрыть уже, и в этом вся беда.
Но мне и вас немного жаль, мне жаль и вас,
За то, что суетно так жили, так спешили,
Что и не знаете, чего себя лишили,
И не узнаете, и в этом вся печаль.
А впрочем, я вам не судья. Я жил как все.
Вначале слово безраздельно мной владело.
А дело было после, после было дело,
И в этом дело все, и в этом вся печаль.
Мне тем и горек мой сегодняшний удел –
Покуда мнил себя судьей, в пророки метил,
Каких сокровищ под ногами не заметил,
Каких созвездий в небесах не разглядел!
-----
КАКВО ОТ ТУЙ, ЧЕ ТАМ СЪМ БИЛ
Какво от туй, че там съм бил. Отдавна всичко съм изтрил.
Не помня дни, не помня миг. Реки форсирах, но кога.
Аз съм неопознат войник. Аз – редник, някой си сега.
Куршум недолетял съм клет. Аз – кървав лед сред зимна жар.
Пленен съм здраво в този лед. Като мушица в кехлибар.
Какво от туй, че там съм бил. Забравих всичко. Всичко скрил.
Не помня дни, ни дати, не, ни имена, ни път, ни бряг.
Аз – тропот с бягащи коне. Пресипнал вик при бурен бяг.
Аз – миг от ден неизживян, аз – битка сред рубеж не наш.
От вечен огън тих съм плам и гилза пламнала в блиндаж.
Какво от туй, че там съм бил. Да бъдеш или не, решил.
Почти изчезна всичко в мен, ще го забравя аз съвсем.
Аз не участвах във война, участва в мен война една.
И с вечен огън ме дари, на скулите ми пак гори.
И вече вечно ще съм там, война и път ще се тълпят.
Неизлечим съм вече, знам, от онзи студ, от онзи сняг.
Със зимата, дошла преди, не могат да ме разделят.
Където моите следи не ще се вече различат.
НУ ЧТО С ТОГО, ЧТО Я ТАМ БЫЛ
Ну что с того, что я там был. Я был давно, я все забыл.
Не помню дней, не помню дат. И тех форсированных рек.
Я неопознанный солдат. Я рядовой, я имярек.
Я меткой пули недолет. Я лед кровавый в январе.
Я крепко впаян в этот лед. Я в нем как мушка в янтаре.
Ну что с того, что я там был. Я все забыл. Я все избыл.
Не помню дат, не помню дней, названий вспомнить не могу.
Я топот загнанных коней. Я хриплый окрик на бегу.
Я миг непрожитого дня, я бой на дальнем рубеже.
Я пламя вечного огня, и пламя гильзы в блиндаже.
Ну что с того, что я там был. В том грозном быть или не быть.
Я это все почти забыл, я это все хочу забыть.
Я не участвую в войне, война участвует во мне.
И пламя вечного огня горит на скулах у меня.
Уже меня не исключить из этих лет, из той войны.
Уже меня не излечить от тех снегов, от той зимы.
И с той зимой, и с той землей, уже меня не разлучить.
До тех снегов, где вам уже моих следов не различить.
-----
ВСЕКИ Е ЗА СЕБЕ СИ ИЗБРАЛ
Всеки е за себе си избрал
път, жена, религия, посока.
Дявола избрал или пророка –
всеки е за себе си избрал.
Всеки според себе си избира
дума за любов и за молитва.
Шпага за дуел и меч за битка
всеки според себе си избира.
Всеки според себе си избира.
Щит и броня. Кръпка и тояга.
За разплата мяра да прилага,
всеки според себе си избира.
Всеки е за себе си избрал...
Аз избирам също – както мога.
Не тая към никого тревога.
Всеки е за себе си избрал.
КАЖДЫЙ ВЫБИРАЕТ ДЛЯ СЕБЯ
Каждый выбирает для себя
женщину, религию, дорогу.
Дьяволу служить или пророку –
каждый выбирает для себя.
Каждый выбирает по себе
слово для любви и для молитвы.
Шпагу для дуэли, меч для битвы
каждый выбирает по себе.
Каждый выбирает по себе.
Щит и латы. Посох и заплаты.
Меру окончательной расплаты
каждый выбирает по себе.
Каждый выбирает для себя...
Выбираю тоже – как умею.
Ни к кому претензий не имею.
Каждый выбирает для себя.
1976 г.
---------------------------------------------
Юрий Лошчиц
Руският поет, писател, литературовед, публицист, биограф и преводач Юри Лошчиц (Юрий Михайлович Лощиц) е роден на 21 декември 1938 г. в с. Валегоцулово, Одеска област. Пише стихове от ученическите години, първите му публикации са в поетичните сборници „Радуга” (1958 г.) и „Открытая земля” (1959 г.). Завършва филологическия факултет на Московския държавен университет (1962 г.). Работи като кореспондент, литературен сътрудник и редактор във в. „Ленинское знамя” (1962-1964 г.), в. „Пионерская правда” (1964-1965 г.), в. „Учительская газета” (1966-1970 г.), изд. „Молодая гвардия” (1974-1983 г.), в. „Литературная Россия” (1990-1994 г.) и електронния портал „Русское воскресение” (от 2000 г.), главен редактор е на сп. „Образ” (1995-1997 г.) и алманах „Тобольск и вся Сибирь” (2003-2007 г.). Превежда сръбска поезия. Член е на Съюза на писателите на СССР (1980 г.), от 2003 г. е в ръководството на съюза. Автор е на стихосбирките „Столица полей” (1990 г.), „Больше, чем всё” (2001 г.) и „Величие забытых” (2007 г.), на романите „Унион” (1992 г.) и „Полумир” (1996 г.), на документалните повести „Послевоенное кино” (2000 г.) и „Пасха красная” (2002 г.), на художествените биографии „Григорий Сковорода” (1972 г.), „Гончаров” (1977 г.), „Дмитрий Донской” (1980 г.) и „Кирилл и Мефодий” (2013 г.), на книги с публицистика и киносценарии. Носител е на много литературни награди. Живее в Москва.
АЗ СЪМ СИН НА ОФИЦЕР
Аз – син офицерски. Без злоба към мен.
Аз – син на дивизии гладни.
Аз – син на народа ни обезлюден
след тежки колизии бранни.
Аз син съм на труден славянски безкрай,
ту мрачен, ту в жито изправен.
Израснах почти като в славеев рай.
Сред рай. Но от Бога забравен.
Където роден съм, смъртта търся днес,
изричайки правото слово.
Готов е последният дървен кафез.
Душата ми не е готова.
Я – СЫН ОФИЦЕРА
Я – сын офицера. Прошу не шипеть.
Я – сын голодавших дивизий.
Я – сын обезлюдивших сразу на треть
сёл после известных коллизий.
Я – сын этих трудных славянских полей,
то хмурых, то блещущих житом.
Я вырос почти как в раю соловей.
В раю. Только Богом забытом.
Родился я там, где хочу умереть,
но – вымолвив правое слово.
Готова по мне деревянная клеть.
Душа вот ещё не готова.
-----
НАШТА ВЯРА ДЕТСКА Е
Нашта вяра детска е, човечна:
ще живеем, ще живеем вечно.
Татко, мама няма да умрат.
Нощем викнеш ли – грижовно бдят.
Идват и до теб застават нежно
с вяра, с искрена любов, с надежда.
НАША ВЕРА – ДЕТСКАЯ
Наша вера – детская, простая:
будем жить и жить, не умирая.
И отец, и мама не умрут.
Ночью вскрикнешь – сразу подойдут.
Подойдут и станут к изголовью
с верою, надеждой и любовью.
1972 г.
---------------------------------------------
Юрий Минералов
Руският поет, писател, литературовед и литературен критик Юри Минералов (Юрий Иванович Минералов) е роден на 30 май 1948 г. в с. Суха Калигорка, Киевска област. Завършва филологическия факултет на Московския държавен университет. Доктор на филологическите науки (1987 г.), професор е по художествена словесност, преподава в Тартуския университет (1972-1987 г.) и в литературния институт „Максим Горки” (1987-2012 г.), където завежда катедра руска класическа литература и славистика. Член на Съюза на писателите на Русия. Заслужил деятел на науката на Руската федерация (2004 г.). Автор е на стихосбирките „Эмайыги” (1979 г.), „Красный иноходец” (1995 г.), „Хроники пасмурной Терры” (2000 г.), „О, солнце моё!” (2003 г.), „Река времён” (2008 г.) и на много литературоведчески книги и учебници като „Теория художественной словесности”, „Поэзия. Поэтика. Поэт”, „Так говорила держава. XX век и русская песня”, „История русской литературы (90-е годы XX века)”, „История русской словесности XVIII века”, „История русской литературы XIX века (1800-1830-е годы)”, „История русской литературы XIX века (40-60-е годы)”, „Поэтика. Стиль. Техника”, „Контуры стиля эпохи”, „Введение в славянскую филологию”, „Сравнительное литературоведение” и др. Умира на 29 август 2012 г. в гр. Люберци, Московска област.
EXEGI & NON EXEGI MONUMENTUM (ДЕРЖАВИН)
Не паметник е – бор е рано денем.
В Русия зима е с магична стръв:
на бора – клонка с ябълка червена.
(Не плод, а червенушка – мляко с кръв!)
Издигнат или не – да видят може.
Но злите ненавиждат там и тук.
Върви, където сочи пръстът Божи.
След теб пусни да кривуличи слух.
С ненавистта им славен си, пророче!
Проникнал си до вътрешния свят –
в Русия що за ветрове клокочат,
езици чужди в нея що кроят!
Ти дръзна в отвратителна година
родина да обичаш без ура.
Избра по края остър да преминеш.
Не празни приказки, дела избра.
А с православно слово – важно дело,
след твоя зов народът не мълчи.
Бродете, слава и поет, отделно!
На бора птичка пее, студ бучи!
* Exеgi & non exеgi mоnumеntum (лат.) – Издигнах & не издигнах паметник.
EXEGI & NON EXEGI MONUMENTUM (ДЕРЖАВИН)
Не памятник – сосна поутру рано.
Зима в России вечно с колдовством:
на хвойной ветке – яблоко румяно.
(Не яблоко, снегирь кровь с молоком!)
Воздвиг ли, не воздвиг – увидят позже.
Но злые ненавидят здесь и там.
Иди, как перст указывает Божий.
А слух пускай петляет по пятам.
Их ненавистью славен ты, пророче!
До сердцевины ты уже проник,
что за ветра на Русь наносят порчу,
и что плетет всяк чуждый в ней язык.
Да, ты дерзнул в премерзкую годину
Отечество невыгодно любить.
Ты выбрал острый край, не середину.
Ты выбрал делать, а не говорить.
А православно слово – тоже дело:
на зов твой не безмолвствует народ.
Бродите ж, слава и пиит, отдельно!
Мороз гудет, с сосны снегирь поет!..
---------------------------------------------
Юрий Панкратов
Руският поет и публицист Юри Панкратов (Юрий Иванович Панкратов) е роден на 12 септември 1935 г. в гр. Семипалатинск, Казахстан. Учи в строителен техникум в Алма Ата, след което работи на строителни обекти в Средна Азия. Първите му поетични публикации са от 1953 г. Завършва Литературния институт „Максим Горки” (1960 г.). Публикува поезия в самиздатски издания и в официалния печат. Пише публицистични есета и монографии по въпросите на съвременната поезия като „О чувстве нового” (1959 г.), „Гражданственность – моя держава” (1963 г.), „Не в буре дешёвых оваций. О творчестве молодых поэтов” (1966 г.) и др. Автор е на стихосбирките „Месяц” (1962 г.), „Избранная лирика” (1964 г.), „Волнение” (1966 г.), „В светлый час” (1966 г.), „Светлояр” (1967 г.), „Месяц июль” (1973 г.), „Праздничный день” (1974 г.), „Лунь-озеро” (1975 г.), „Волшебный хлеб” (1983 г.), „Светом берёзы” (1986 г.), „Стихотворения” (1995 г.), „Река времени” (2014 г.) и „Под кроной звезд” (2014 г.). Умира на 6 октомври 2013 г. в Москва.
В СВОЯТА ГРАМАДА МНОГОЛИКА
В своята грамада многолика
дреме с разоряваща вина –
страшна със съдба с мечта велика,
страстна, странна, моята страна.
Звездните сцепления се стичат
зад гори, морета, с вихър друг,
сякаш струпани в ята логични
жерави, стремящи се на юг.
Орбита неведома ни хвана
в галактическия звезден път
и в пустини, с вечност окопани...
След плътта безсмъртен е духът.
Всичко свършва – и добро, и лошо,
чезнат суети и красоти.
Може само свято слово мощно
още, сякаш слънце, да блести.
Дълго чака чудото Русия!
По какви пророчества лети
в ден свещен небесният месия,
да й върне вяра и мечти...
ВСЕЙ СВОЕЙ ГРАМАДОЙ МНОГОЛИКОЙ
Всей своей громадой многоликой
дремлет в разорении она –
страшная судьбой мечты великой,
страстная и странная страна.
Улетают звёздные сцепленья
за моря, леса и скользкий луг,
словно неслучайные скопленья
журавлей, стремящихся на юг.
Мы внутри немереной орбиты,
меж галактик звёздного пути
и пустынь, что вечностью обриты…
Только дух не смертен во плоти.
Всё уйдёт – и доброе, и злое,
есть конец тщете и красоте.
Разве что останется святое
слово, словно солнце в высоте.
Долго ль станет чуда ждать Россия?
По каким пророчествам сочту
день, когда сойдёт с небес мессия,
чтоб вернуть ей веру и мечту…
---------------------------------------------
Юрий Ряшенцев
Руският поет, писател, сценарист и преводач Юри Ряшенцев (Юрий Якобсон/ Евгеньевич Ряшенцев) е роден на 16 юни 1931 г. в Ленинград. Завършва Московския държавен педагогически университет (1954 г.), след което 10 години е преподавател в училище. От 1955 г. публикува поезия в почти всички централни литературни издания. Превежда на руски стихове на украински, арменски, грузински и бурятски поети. От 1962 до средата на 1990-те г. работи като литературен сътрудник и член на редколегията в сп. „Юность”. Член е на Съюза на писателите на Русия (1970 г.), член е на руския ПЕН-център (1989 г.). Автор е на текстовете на много песни за театъра и киното и на сценични композиции за мюзикъли и рок-опери, по негови стихове изпълняват песни известни артисти като Михаил Боярски, Николай Караченцов, Алиса Фрейндлих, Андрей Миронов, Людмила Гурченко, Игорь Скляр, Армен Джигарханян, Светлана Крючкова и мн. др. Автор е на книги с поезия, проза и преводна поезия, сред които стихосбирките „Очаг” (1967 г.), „Часы над переулком” (1972 г.), „Иверская сторона” (1981 г.), „Високосный год” (1983 г.), „Дождливый четверг” (1990 г.), „Слава Богу, у друзей есть шпаги!” (1997 г.), „Прощание с империей” (2000 г.), „Любовные долги” (2000 г.), „В Маковниках и больше нигде” (2001 г.), „Ланфрен-Ланфра” (2002 г.), „Избранное” (2008 г.), „Царь горы” (2008 г.) и др. Живее и работи в Москва.
КРАВА
Петнистата крава прилича на карта – Европа,
покрита със сняг, – недоверие в нея видях.
Какви ли убийствени битки, какви ли потопи
са трупали в генната памет на кравата страх?
Дали е пътувала с Ной прапрабабата дойна,
козел-провокатор ли мамил бе в смъртните дни,
или са в съдбата говежда геройства безбройни,
но явен е страх наследен. Престани, престани
да гледаш към мен, сякаш мои предци до ковчега
не са ви допуснали – теб и козела наглец.
Синджир от каруци бе зорко Творецът прегледал –
вървят, май на всички повярвал е този Творец.
Руши се животът. Разкъсва се всичко всемирно.
Разпада се дружбата. Родството ще отзвучи.
О, дай да прегърна теленцето твое немирно,
да видя наивните недосетливи очи!
КОРОВА
У пегой коровы, похожей на карту Европы,
покрытой снегами, такой недоверчивый взгляд.
Какие кровавые бойни, какие потопы
в коровиной памяти генной живут и грозят?
Ходила ль прабабка кормящей на транспорте Ноя,
козлу ль провокатору верила в смертном пути,
иль было в говяжьей судьбе приключенье иное,
но явен фамильный испуг. Прекрати, прекрати
смотреть на меня, будто предок мой на борт ковчега
тебя не пустил и козла не забил под конец.
И так уж Творцу на меня за „телегой” „телега”
идут, и похоже, что всем им поверил Творец.
Всё рушится в жизни. Всё рвется и там, где не тонко.
Остыла и дружба. Вконец оскудело родство.
О, дай мне обнять твоего озорного телёнка,
дай мне заглянуть в несмышлёные очи его!
1997 г.
-----
МОЖЕ БИ Е НОЩТА
Може би е нощта ни за бесни слова идеал.
Нощем пошлият ум изтощен е мъртвешки заспал.
Всичко, що бе убито, забравено, търси реванш.
Къс по къс се откъсва във времето залъкът наш.
Вятър син на перваза мушкато досеща за степ,
сякаш свежа е вест, че мъртвецът не може без теб...
Не пали светлината, да следваш вълната недей.
Щом го има, да чака. Щом няма го, нека живей!
Както искаш наричай я тази щастлива тъга:
през безсъница мрачна на десния хълбок сега,
на леглото прострян, без с ръка да надигам глава,
аз разсичам пространството там от Кура до Нева.
Прелетяващи фарове светкат в белосан таван,
сякаш облаци тверски стремително люшкат се там.
Зад далечен хълм вчера изгуби неясна следа.
Туй е славна нощ... Колко години са до сутринта?
МОЖЕТ, НОЧЬ
Может, ночь – это лучшее время для бешеных строк.
Ночью пошлый рассудок расслаблен и спит, как сурок.
Что, казалось, убито, забыто, встаёт на реванш.
Время медленно рвётся, как тот кобулетский лаваш.
Синий ветер врывается в фортку, герань теребя,
словно свежая весть, что умершим нельзя без тебя...
Не поддайся толчку, не зажги электрический свет.
То, что есть, подождёт. И да здравствует то, чего нет!
Называй как угодно счастливую эту тоску:
хоть бессонницей чёрной, хандрой – я на правом боку,
не вставая с постели, с руки не подняв головы,
рассекаю пространство от жёлтой Куры до Невы.
И, светясь от промчавшихся фар, белизна потолка
проплывает, как будто тверские прошли облака.
О, за дальним холмом то, что мы называем вчера.
Это, кажется, славная ночь... Сколько лет до утра?
1979 г.
---------------------------------------------
Юрий Смирнов
Руският поет Юрий Смирнов (Юрий Васильевич Смирнов) е роден на 27 август 1933 г. в гр. Архангелск. От края на 50-те години посещава сбирките на литературното обединение „Магистраль”. Учи в Ленинградското висше инженерно-техническо училище (1952-1956 г.), завършва Московския институт за инженерно строителство (1959 г.). Работи като инженер в Научноизследователския институт за експериментално проектиране (1962-1974 г.) и в обединението „Союзводпроект” (1974-1975 г.). От 1976 г. учи в литературния институт „Максим Горки”. Член е на Съюза на писателите на СССР (1970 г.). Въпреки че е относително преуспяващ автор с много поетични публикации в периодичния печат и в централните литературни списания, голяма част от неговите стихове са в сферата на т.нар. неофициална култура. Публикува поезия във вестници, списания и алманаси като „Литературная газета”, „Московский комсомолец”, „Новый мир”, „Сельская молодежь”, „Смена”, „Знамя”, „Москва”, „Юность”, „День поэзия” и др. Автор е на стихосбирките „Обруч” (1969 г.), „Времена года” (1974 г.) и „День рождения” (1976 г.). Умира при неизяснени обстоятелства на 21 ноември 1978 г. в Москва.
ИЗ ЕСЕНЕН ПОМРЪКВАЩ ГРАД ВЪРВЯХ
Из есенен помръкващ град вървях.
По улиците бродещ през привечер синя,
девица там в тълпата аз видях,
с черти на древногръцка бе богиня.
С природна грация бе надарена тя!
Възторжен поглед не успявах да прикрия.
„Какво се спря, май търсиш си шамар по шия?” –
изрече и към здрача отлетя.
ОСЕННИЙ ГОРОД ТИХО УВЯДАЛ
Осенний город тихо увядал.
Я брел по улицам сквозь полусумрак синий,
И вдруг в толпе я деву увидал
С чертами древнегреческой богини.
Какую грацию природа ей дала!
Я отвести не мог восторженного взгляда.
„Ну что уставился, по шее, что ли надо?” –
Сказала и куда-то проплыла.
1950 г.
---------------------------------------------
Яков Белинский
Руският поет и преводач Яков Белински (Яков Львович Белинский) е роден на 18 април/1 май 1909 г. в гр. Кролевец, Черниговска губерния. Първите му публикувани стихове са от 1930 г. в сп. „Смена”. Завършва Московския архитектурен институт (1939 г.). Работи като архитект. През Великата отечествена война е военен кореспондент. Твори в литературното направление социалистически реализъм. По негови стихове се изпълняват десетки популярни песни. Превежда поезия от полски, сръбски, унгарски, румънски, монголски и др. езици. Член е на Съюза на писателите на СССР (1948 г.). Автор е на стихосбирките „Взятые города” (1947 г.), „Бой и любовь” (1957 г.), „Звездный час” (1961 г.), „Шаги” (1964 г.), „Потому что люблю” (1968 г.), „Талант любить” (1969 г.), „Двое, идущие рядом” (1972 г.), „Лирика” (1973 г.), „Ярмарка чудес” (1975 г.), „День, равный жизни” (1979 г.), „Избранные произведения” (в два тома, 1981 г.) и на книгата с проза „Гвардия, вперед” (1943 г.). Умира на 22 май 1988 г. в Москва.
НЕ ОСТАРЯВА ДУШАТА НА ВЕТЕРАНИТЕ
Помним грохота, в битки земята раздрана,
всеки ден, сред войната горил далнина.
Не старее душата, душа смела на ветерана
от световната втора война.
Нека с време добро вехнат старите рани,
сбрани в стръмния път към победа една.
Не старее душата, душа смела на ветерана
от световната втора война.
Да излезем в оставка все още е рано,
не покой, на сърцата им дай светлина.
Не старее душата, душа смела на ветерана
от световната втора война.
Мир земята крепи, свят на мир непрестанен.
Но готови сме ний за съдба фронтова –
не старее душата, душа смела на ветерана
от световната втора война.
НЕ СТАРЕЮТ ДУШОЙ ВЕТЕРАНЫ
Помним грохот огня, помним дальние страны,
Каждый год, каждый день, опаленный войной.
Не стареют душой, не стареют душой ветераны,
Ветераны второй мировой.
Пусть заноют порой наши старые раны.
Мы к победе, друзья, шли дорогой крутой.
Не стареют душой, не стареют душой ветераны,
Ветераны второй мировой.
Нам в отставку пока уходить еще равно,
Не сдаются сердца, им не нужен покой.
Не стареют душой, не стареют душой ветераны,
Ветераны второй мировой.
Прочный мир на земле, мир крепить неустанно.
Но готовы всегда мы к судьбе фронтовой, –
Не стареют душой, не стареют душой ветераны,
Ветераны второй мировой.
1966 г.
---------------------------------------------
Ярослав Смеляков
Руският поет, литературен критик и преводач Ярослав Смеляков (Ярослав Васильевич Смеляков) е роден на 26 декември 1912/8 януари 1913 г. в гр. Луцк, Волинска губерния (сега на територията на Украйна). Участва в литературните кръжоци на в. „Комсомольская правда” и сп. „Огонёк”. Член е на Съюза на писателите на СССР (1934 г.). От 1934 до 1937 г. е репресиран. През 1937 г. е отговорен секретар на в. „Дзержинец”. Участник е във Великата отечествена война, като попада в плен. През 1945 г. след връщането му в СССР е затворен в лагер на Гулаг в Тулска област. След освобождаването му през 1948 г. работи като отговорен секретар на в. „Сталиногорская правда”, но през 1951 г. отново е арестуван и до 1955 г. е интерниран в заполярния гр. Инта. Реабилитиран е през 1956 г. Пише поезия в стила на социалистическия реализъм. Автор е на книгите „Работа и любовь” (1932 г.), „Кремлёвские ели” (1948 г.), „Лампа шахтёра” (1949 г.), „Строгая любовь” (1956 г.), „Разговор о главном” (1959 г.), „Работа и любовь” (1960 г.), „Золотой запас” (1962 г.), „День России” (1966 г.), „Связной Ленина” (1970 г.), „Декабрь” (1970 г.), „Служба времени” (1975 г.), „Стихотворения и поэмы” (1979 г.) и др. Носител е на Държавна награда на СССР (1967 г.). Участва в ръководствата на Съюза на писателите на СССР (от 1967 г.) и на Съюза на писателите на РСФСР (от 1970 г.). Умира на 28 ноември 1972 г. в Москва.
ОПИТ ЗА ЗАВЕЩАНИЕ
Умра ли, мойто тяло старо
с печална строгост, без сълзи
ти погреби край малка гара
под нежен навес на брези.
Това ми е необходимо –
да може в нощния сумрак
без спирка покрай мен да мине
с потракване забързан влак.
В дълбоката земя ще чакам
самотно, тъжно ден след ден,
но ще лети и святка в мрака
прозорче на вагон край мен.
А тоз проблясък без прокоба
ще е искрица в жизнен ред
и избледнявайки над гроба,
ще чезне някъде напред...
ПОПЫТКА ЗАВЕЩАНИЯ
Когда умру, мои останки,
с печалью сдержанной, без слез,
похорони на полустанке
под сенью слабою берез.
Мне это так необходимо,
чтоб поздним вечером, тогда,
не останавливаясь, мимо
шли с ровным стуком поезда.
Ведь там лежать в земле глубокой
и одиноко и темно.
Лети, светясь неподалеку,
вагона дальнего окно.
Пусть этот отблеск жизни милой,
пускай щемящий проблеск тот
пройдет, мерцая, над могилой
и где-то дальше пропадет...
1945 г.
-----
ГРОБИЩЕ ЗА ЛОКОМОТИВИ
Локомотивен пристан.
Гробище за ръжда.
Стари комини пискат
сякаш към нас с вражда.
Сякаш разпад на мисъл –
ленти и шайби в смърт.
Страшната пещ топи се,
лостове губят твърд.
Счупени термометри:
цифрички и стъкло –
мъртвите не измерват
има ли градус зло.
Зрение нямат, в сиво
маже очи боклук.
Времето подари ви
вечни спирачки тук.
Страдат вагони криви,
няма в купето вик,
няма жена красива,
няма да пей войник.
С нощния пясък вятър
сипе забравен зрак.
Юноша буталата
няма да чисти пак.
Няма да нажежава
релси и колеса
вашата стара слава
с трудови чудеса.
Тези метални шпори
плод са на труд плодил:
шлосери и миньори,
село и град сплотил.
Шапка свали, другарю!
Дни на война гърмят.
Тази ръжда изгаря
бузите с труден цвят.
Скръбно не ще запея,
думи не ще покров.
Тихо ненавист зрее,
тихо цъфти любов.
Всичко е тук желязо.
Нека ни учи пак.
Бавно, спокойно пада
първият зимен сняг.
КЛАДБИЩЕ ПАРОВОЗОВ
Кладбище паровозов.
Ржавые корпуса.
Трубы полны забвенья,
свинчены голоса.
Словно распад сознанья –
полосы и круги.
Грозные топки смерти.
Мертвые рычаги.
Градусники разбиты:
цифирки да стекло –
мертвым не нужно мерить,
есть ли у них тепло.
Мертвым не нужно зренья –
выкрошены глаза.
Время вам подарило
вечные тормоза.
В ваших вагонах длинных
двери не застучат,
женщина не засмеется,
не запоет солдат.
Вихрем песка ночного
будку не занесет.
Юноша мягкой тряпкой
поршни не оботрет.
Больше не раскалятся
ваши колосники.
Мамонты пятилеток
сбили свои клыки.
Эти дворцы металла
строил союз труда:
слесари и шахтеры,
села и города.
Шапку сними, товарищ.
Вот они, дни войны.
Ржавчина на железе,
щеки твои бледны.
Произносить не надо
ни одного из слов.
Ненависть молча зреет,
молча цветет любовь.
Тут ведь одно железо.
Пусть оно учит всех.
Медленно и спокойно
падает первый снег.
1946 г.
-----
ЕВРЕЙКАТА
Прокламация, масова стачка,
тук и там в таз огромна страна.
В деветнайста еврейката стана
комисарка в народна война.
Да пере не умее, не ражда,
не е майка, жена е едва;
революция дело е важно –
тя разбира и знае това.
Пръска капки чекистко мастило,
леден месец в прозореца виж;
и мълчи огнестрелната сила
на обтегнат на хълбок каиш.
Неугледна е, гений тревожен,
блед пророк в ярка бран прикован –
никой никаква милост не може
да очаква в делата й там.
Само мисли стоманени греят
и пронизват бунтовния свят.
Враговете треперят пред нея,
а и свойте дори се боят.
Но вървят си годините, тичат,
идват гари, пазари, разсвет,
а за теб в туй движение никак
няма път ни назад, ни напред.
Все пак времето внася поправки
и в познатия бурен Нарком
към негласна, но с почет оставка
ще те тласкат: върви в своя дом.
В кабинета си строг неподкупно,
в тази твоя килия за чест,
като малки деца простодушно
ще разпитваш последните днес.
И началници с нови позиции
свойски грубичко, с весел размах,
в безнадеждна забрава старице,
ще си спомнят, че строга бе с тях.
Всеки своята участ заплаща,
ще те съди светкавичен съд –
после теб под конвой ще те страшно
по съветска земя поведат.
Снизхождение няма да видиш,
пак е този железен режим:
проститутки, търговки, обиди –
нелюбима среда в свят любим.
Не отстъпваш от принципи, чакаш
(без писма и колети търпиш),
в полутъмните гнили бараки
четирнайсет години седиш.
Остролица старица бездомна,
съхранила безжалостен глас.
В подобреното столично лоно
да се върне, решиха тогаз.
Светят новите жилищни площи,
тук живея, работя, творя.
На опашка в кварталната поща
след чекистката аз се редя.
И с почуда следя я, с въздишка –
тях животът безброй ни е дал –
плахо как пенсионната книжка
към гишето побутва с печал.
ЖИДОВКА
Прокламация и забастовка,
Пересылки огромной страны.
В девятнадцатом стала жидовка
Комиссаркой гражданской войны.
Ни стирать, ни рожать не умела,
Никакая не мать, не жена –
Лишь одной революции дело
Понимала и знала она.
Брызжет кляксы чекистская ручка,
Светит месяц в морозном окне,
И молчит огнестрельная штучка
На оттянутом сбоку ремне.
Неопрятна, как истинный гений,
И бледна, как пророк взаперти, –
Никому никаких снисхождений
Никогда у нее не найти.
Только мысли, подобные стали,
Пронизали ее житие.
Все враги перед ней трепетали,
И свои опасались ее.
Но по-своему движутся годы,
Возникают базар и уют,
И тебе настоящего хода
Ни вверху, ни внизу не дают.
Время все-таки вносит поправки,
И тебя еще в тот наркомат
Из негласной почетной отставки
С уважением вдруг пригласят.
В неподкупном своем кабинете,
В неприкаянной келье своей,
Простодушно, как малые дети,
Ты допрашивать станешь людей.
И начальники нового духа,
Веселясь и по-свойски грубя,
Безнадежно отсталой старухой
Сообща посчитают тебя.
Все мы стоим того, что мы стоим,
Будет сделан по-скорому суд –
И тебя самое под конвоем
По советской земле повезут.
Не увидишь и малой поблажки,
Одинаков тот самый режим:
Проститутки, торговки, монашки
Окружением будут твоим.
Никому не сдаваясь, однако
(Ни письма, ни посылочки нет!),
В полутемных дощатых бараках
Проживешь ты четырнадцать лет.
И старухе, совсем остролицей,
Сохранившей безжалостный взгляд,
В подобревшее лоно столицы
Напоследок вернуться велят.
В том районе, просторном и новом,
Получив как писатель жилье,
В отделении нашем почтовом
Я стою за спиною ее.
И слежу, удивляясь не слишком –
Впечатленьями жизнь не бедна, –
Как свою пенсионную книжку
Сквозь окошко толкает она.
1963 г.
Електронна брошура
Антология на руската поезия. Съветски поети, О-Я
В раздела са включени 186 превода от 102 съветски поети
Преводи от руски език на български език: Красимир Георгиев
Съветски поети А-В 327 превода от 179 поети http://stihi.ru/2021/01/02/4
Съветски поети Г-К 196 превода от 98 поети http://stihi.ru/2021/01/06/84
Съветски поети Л-Н 157 творби от 89 поети http://stihi.ru/2021/01/09/19
Съветски поети О-Я 186 творби от 102 поети http://stihi.ru/2021/01/11/95
Общо за съветски поети 866 творби от 468 поети
Съветски поети, О-Я. Електронна брошура
© Copyright: Красимир Георгиев, 2021
Свидетельство о публикации №121011100095
Свидетельство о публикации №121011100095
Рецензии