Съветски поети, А-В. Електронна брошура

Владимир Солоухин

Руският поет, писател и публицист Владимир Солоухин (Владимир Алексеевич Солоухин) е роден на 14 юни 1924 г. в с. Алепино, Владимирска област. Първите му публикувани стихове са във в. „Призыв” (1939 г.). Завършва инженерно училище в гр. Владимир (1942 г.) и литературния институт „Максим Горки” (1951 г.). Работи в сп. „Огонек”, член е на редколегията на сп. „Молодая гвардия” (1958-1981 г.) и на сп. „Наш современник” (от 1989 г.). Автор е на стихосбирките „Дождь в степи” (1953 г.), „Разрыв-трава” (1956 г.), „Журавлиха” (1959 г.), „Колодец” (1959 г.), „Как выпить солнце” (1961 г.), „Имеющий в руках цветы” (1962 г.), „Жить на земле” (1965 г.), „С лирических позиций” (1965 г.), „Не прячьтесь от дождя” (1967 г.), „Аргумент” (1972 г.), „Славянская тетрадь” (1972 г.), „Седина” (1977 г.) и др., на книги с проза и публицистика като „Рождение Зернограда” (1955 г.), „Золотое дно” (1956 г.), „Владимирские просёлки” (1957 г.), „Терновник” (1959 г.), „Капля росы” (1960 г.), „Григоровы острова” (1963 г.), „Мать-мачеха” (1964 г.), „Письма из Русского музея” (1966 г.), „Третья охота” (1967 г.), „Чёрные доски” (1969 г.), „Трава” (1972 г.), „Прекрасная Адыгене” (1973 г.), „Олепинские пруды” (1973 г.), „По грибы” (1974 г.), „Посещение 3ванки” (1975 г.), „Приговор” (1975 г.), „Слово живое и мёртвое” (1976 г.), „Камешки на ладони” (1977 г.), „Время собирать камни” (1980 г.), „Продолжение времени” (1982 г.), „Смех за левым плечом” (1989 г.), „Древо” (1991 г.), „При свете дня” (1992 г.), „Солёное озеро” (1994 г.) и др. Носител е на много литературни отличия, сред които Държавна награда на РСФСР. Умира на 4 април 1997 г. в Москва.
ПАМЕТ

Закони свои паметта ми рони,
летя напред в стремителен маршрут,
а нейните обози многотонни
отзад скрибуцат и пълзят по път.

Но всеки час и всеки миг ненужно
придрънква и присвятка паметта.
И все й е едно – добро и тъжно,
цветче и плюнка, не подбира тя.

Пшеница или плевел къса вяло,
наслуки хваща в стария ни свят
изпято, прецъфтяло, преболяло,
с вълна на прилив носи се назад.

А тук не е пазар да търсиш още
по вкус и нужда, туй-онуй поглеж,
порои, бури, изгреви и нощи
прескачат ме в безумен всевъртеж.

Тя все едно е вятър разтревожен –
над нас прелита под простора син
и едновременно да люшка може
коприва, люляк, бурен и жасмин.
ПАМЯТЬ
(Из П. Боцу)

У памяти моей свои законы,
Я рвусь вперед, стремителен маршрут,
Ее обозы сзади многотонны,
Скрипят возы и медленно ползут.

Но в час любой, в мгновение любое
Как бы звонок иль зажигают свет.
Ей все равно – хорошее, плохое,
Цветок, плевок, ни в чем разбору нет.

Где плевелы, пшеница, нет ей дела,
Хватает все подряд и наугад,
Что отцвело, отпело, отболело,
Волной прилива катится назад.

Тут не базар, где можно выбрать это
Или вон то по вкусу и нужде,
Дожди, метели, полночи, рассветы
Летят ко мне в безумной чехарде.

Ей все равно, как ветру, что, тревожен,
Проносится над нами в тихий день
И всколыхнуть одновременно может
Бурьян, жасмин, крапиву и сирень.

-----

ВЪЛЦИ

Ний вълци сме, малко останахме – сиви и диви.
С гърмящи двуцевки ни всяка година избиват.
Разстрелват ни често, без стон на земята се роним.
Но ний оцеляхме, макар да сме вън от закона.

Ний вълци сме. Малко сме. Ний сме сами единици.
Ний също сме кучета, но с непокорни душици.
За вас – тас с попара, за нас – глад в полето студено,
пътечки за звяра. През преспи мълчим настървено.

Вас вкъщи ви пускат при снежни виелици смутни,
а нас обкръжават ни хайките зли все по-плътно.
През процепи гледате, ний единаци сме хали.
Вий всъщност сте вълци, но свойта порода предали.

Вий също и сиви, и смели в началото бяхте,
но питомци нечии станахте и издребняхте.
Угодно слугувате, просите хлебец пристойно,
верига с нашийник е ваша награда достойна.

Ний вълци сме. Малко сме. Ний сме сами единици.
Ний вълци сме, на непокорство войници!
Щом тръгнем на лов, треперете, страха ще прегазим.
От всичко ний, вълците, кучета най-много мразим.
ВОЛКИ

Мы – волки, и нас по сравненью с собаками мало.
Под грохот двустволки год от году нас убывало.
Мы как на расстреле на землю ложились без стона.
Но мы уцелели, хотя и живём без закона.

Мы – волки, нас мало, нас, можно сказать, – единицы.
Мы те же собаки, но мы не хотели смириться.
Вам блюдо похлёбки, нам проголодь в поле морозном,
звериные тропки, сугробы в молчании звёздном.

Вас в избы пускают в январские лютые стужи,
а нас окружают флажки роковые всё туже.
Вы смотрите в щёлки, мы рыщем в лесу на свободе.
Вы в сущности – волки, но вы изменили породе.

Вы серыми были, вы смелыми были вначале.
Но вас прикормили, и вы в сторожей измельчали.
И льстить и служить вы за хлебную корочку рады,
но цепь и ошейник достойная ваша награда.

Мы – волки. Нас мало. Нас, можно сказать, единицы.
Мы волки, и мы никогда не смиримся!
Дрожите в подклетье, когда на охоту мы выйдем.
Всех больше на свете мы, волки, собак ненавидим.

1964 г.

-----

В ДУШАТА МИ ВЪЗНИКВАТ БАРИКАДИ

В душата ми възникват барикади.
Тълпа и калдъръм в покоя мой,
покрайнини, оратори, отряди,
предатели, жандарми – после бой!
Войските на закона ме застигат,
въстаниците орда са за тях –
въстаналата част от мен се вдига
срещу частта от мен, ковяща страх.
Какво от туй, че вкъщи тиха нощ е,
че редом спи нечуваща жена,
с неспирно скърцане и грохот още
сред мен се води гражданска война.

Свистят фугаси, търсят враг радари,
от кръв и огън яростен тандем...
Когото и тоз огън да удари,
то удря тъкмо мен, да, само мен!
Беда към барикадите ми гледа,
издига разорението глас...
Но който и да удържи победа,
то я удържам аз, да, точно аз!

И както винаги ме пак очакват
с въпрос към мен приятелите там:
„Е, как живееш? Здравето ти как е?”
Мълвя: „Върви кръвопролитна бран!”
Не вярвайте на тихите ми мисли,
в измамен облик крият се беди.
По-лошо от смъртта е, че заспиш ли,
и някой трети в миг ще победи.
ВНУТРИ МЕНЯ ВОЗНИКЛИ БАРРИКАДЫ

Внутри меня возникли баррикады.
Сперва толпа, булыжник мостовой,
Окраины, ораторы, отряды,
Предатели, каратели – и бой!
Войска закона движутся к заставам,
Для них повстанцы – дикая орда,
Та часть меня, которая восстала,
На часть меня, которая тверда.
Что из того, что тихо ночью в доме,
Что рядом спя не слышит и жена,
Как в беспрерывном скрежете и громе
Идет во мне гражданская война.

Свистят фугасы, крутятся радары,
Огня и крови яростный союз…
И кто бы ни клонился под ударом,
То я клонюсь, один лишь я клонюсь!
Страшна беда как все земные беды,
Разорены цветущие края…
Но кто бы ни одерживал победу,
То я её одерживаю, я!

Как и всегда с вопросами при встрече
Ко мне друзья, знакомые мои:
– Ну как живёшь, здоровье как?
Отвечу: – Идут кровопролитные бои.
Вы моему спокойствию не верьте,
Обманчив внешний благодушный вид.
Лишь одного боюсь я хуже смерти
Уснёшь, а кто-то третий победит.

1968 г.

-----

КЪМ ПРИЯТЕЛИТЕ

Русия е жива отново,
щом живи сме в този свят...
Гробове, гробове, гробове –
не могат да се преброят.

В тила ги застрелваха, блика
към люде картеч и коси.
Къде са погребани, никой
не може днес да огласи.

Покри ги земята голяма
под равни вълни на треви.
В действителност гробове няма,
тя ями и дупки пови.

Убиваха хора тайно,
заравяха ги в тъма
в Тамбов, в Ярославл, в Полтава
и в Астрахан, в Кострома.

И в Петроград, обичайно,
разбира се, също в Москва.
Тези потоци безкрайни –
хора с куршум в глава.

На ордени кавалери,
свещеници, лекари са.
Селяни, землемери,
учители, мили в класа.

Под какви ли роси са изтлели,
недочакали сутринта,
гимназистките, плитки развели,
и момчетата-юнкери там?

Какви ли чада е отгледала
страната за страшно петно –
Пушкиновци и Грибоедовци,
герои на Бородино!

Русия могила братска е –
в редици един по един
в Казан, в Саратов, в Брянск
и в Киев, и в Крим...

Където съдба да те прати,
мъртвец ще настъпиш, знай.
Русия е гроб необятен,
той няма начало и край.

Събрано е в черната яма
имането цяло отвън:
и златоглавите храмове,
и ясен камбанен звън.

Имения, извори, паркове,
алеи в светлинен рой
и триумфални арки,
и бял манастирски покой.

В речния рай воденици
и мелници с крилен размах.
Старинни всекнижни редици
и старо сребро сред тях.

Конските гриви росни,
от панаир пъстрота,
празници и сенокоси,
милости и доброта.

Делнична скромност, да бъдем
в пролетния благослов.
Шаляпин, Рахманинов, Бунин,
Есенин, Блок, Гумильов.

На древни предания славни
познатия глас разбери.
Руски селца православни,
кедри, води и гори.

Русия е само могила,
Русия – под блок от тъма...
И все пак тя още е жива,
щом живи сме. Не е сама,

пазете се, трупайте сили,
приятели. Пак полетя!
Загинала не е Русия,
щом живи сме, жива е тя.
ДРУЗЬЯМ

Россия еще не погибла,
Пока мы живы, друзья...
Могилы, могилы, могилы –
Их сосчитать нельзя.

Стреляли людей в затылок,
Косил людей пулемет.
Безвестные эти могилы
Никто теперь не найдет.

Земля их надежно скрыла
Под ровной волной травы.
В сущности – не могилы,
А просто ямы и рвы.

Людей убивали тайно
И зарывали во тьме,
В Ярославле, в Тамбове, в Полтаве,
В Астрахани, в Костроме.

И в Петрограде, конечно,
Ну и, конечно, в Москве.
Потоки их бесконечны
С пулями в голове.

Всех орденов кавалеры,
Священники, лекаря.
Земцы и землемеры,
И просто учителя.

Под какими истлели росами
Не дожившие до утра
И гимназистки с косами,
И мальчики-юнкера?

Каких потеряла, не ведаем,
В мальчиках тех страна
Пушкиных и Грибоедовых,
Героев Бородина.

Россия – могила братская,
Рядами, по одному,
В Казани, в Саратове, в Брянске,
В Киеве и в Крыму...

Куда бы судьба ни носила,
Наступишь на мертвеца.
Россия – одна могила
Без края и без конца.

В черную свалены яму
Сокровища всех времен:
И златоглавые храмы,
И колокольный звон.

Усадьбы, пруды и парки,
Аллеи в свете зари,
И триумфальные арки,
И белые монастыри.

В уютных мельницах реки,
И ветряков крыло.
Старинные библиотеки
И старое серебро.

Грив лошадиных космы,
Ярмарок пестрота,
Праздники и сенокосы,
Милость и доброта.

Трезвая скромность буден,
Яркость весенних слов.
Шаляпин, Рахманинов, Бунин,
Есенин, Блок, Гумилев.

Славных преданий древних
Внятные голоса.
Российские наши деревни,
Воды, кедра, леса.

Россия – одна могила,
Россия – под глыбью тьмы...
И все же она не погибла,
Пока еще живы мы.

Держитесь, копите силы,
Нам уходить нельзя.
Россия еще не погибла,
Пока мы живы, друзья.

---------------------------------------------

Красимир Георгиев   14.01.2022 11:47   Заявить о нарушении

Владимир Тан-Богораз

Руският поет, писател и публицист Владимир Тан-Богораз (Натан Менделевич Богораз – Владимир Германович Тан-Богораз) е роден на 15/27 април 1865 г. в гр. Овруч, Волинска губерния. Завършва Таганрогската класическа гимназия. От 1885 г. е революционер в групата на народоволците, многократно е арестуван, през 1889 г. е интерниран за 10 години в Среднеколимск. Етнограф, етногеограф, северовед и етнокултуролог, през 1894 г. Императорската академия на науките го включва в състава на т.нар. Сибиряковска експедиция, изучаваща народите на Североизтока. От 1895 до 1897 г. живее сред чукчите. През 1900 г. участва в Северната тихоокеанска експедиция. Лингвист, изследовател на евенския език, чукотско-камчатските езици и езика на азиатските ескимоси. От 1896 г. публикува стихотворения, разкази и очерци в издания като „Казарма”, „Россия”, „Новая Россия”, „Родная земля”, „Русское богатство”, „Начало”, „Жизнь” и др. Съосновател е на организациите „Всероссийский крестьянский союз” (1905 г.) и „Трудовая группа” (1906 г.). От 1921 г. е професор в Института по история, философия и лингвистика и в други ленинградски висши учебни заведения. По негова инициатива през 1929 г. е основан Институтът за народите на Севера, директор е на основания от него през 1932 г. Музей на религията и атеизма. Член-кореспондент е на Академията на науките на СССР. Автор е на стихосбирките „Стихотворения” (1900 г.), „Стихотворения” (1910 г.), на романите „Восемь племён” (1902 г.), „Жертвы дракона” (1909 г.), „На озере Лоче” (1914 г.), „Союз молодых” (1928 г.), „Воскресшее племя” (1933 г.), на книгите с разкази, очерци и есета „Чукотские рассказы” (1899 г.), „Русские в Канаде” (1904 г.), „Северная охота” (1931 г.), „Колымские рассказы” (1931 г.), „Тунгусский сборник” (1931 г.), „Люди и нравы Америки” (1932 г.), на близо 130 научни монографии като „Труды по языку и фольклору” (1899 г.), „Материалы по изучению чукотского языка и фольклора” (1900 г.), „Областной словарь колымского русского наречия” (1901 г.), „Материалы для изучения языка азиатских эскимосов” (1909 г.), „Распространение культуры на земле. Основы этногеографии” (1928 г.), „Материалы по ламутскому языку” (1931 г.), „Чукчи. Социальная организация” (1934 г.), „Луораветланско-русский (чукотско-русский) словарь” (1937 г.), на „Собрание сочинений” (в 12 тома, 1910-1911 г.), „Собрание сочинений” (в 4 тома, 1928-1929 г.) и др. Умира на 10 май 1936 г. по пътя към Ростов на Дон в Ростовска област.
АЗ В МРАКА ПЕЯ

Сред непробудна нощ неспирно в мрака пея...
Кой чува моя глас, где има живина?
В тъмата търсещи очи напразно впервам,
безсилно чезне взор пред черна пелена.

Протегнати ръце високо вдигам тука...
Кой вижда моя лик? В тоз час се обади!
Кой вижда в тъмнината мойте слепи мъки,
приятел или враг, поне веднъж бъди!

Въздишка да ме сгрей, далечна, безприютна,
в зловеща тишина на ехо отглас чист.
И нека призрак ми се мерне – тайнствен, смутен,
или да блесне мълния сред мрачна вис...

Тревожно и самотно аз сред мрака пея...
Кой чува мойта песен? С ярките слова
зората славя, славя източната фея,
сияещия изгрев устремно зова.

На слънцето аз пея химн – тържествен, строен,
и песента се лее над мъглив покров.
Аз славя утрин бляскава и пладне знойно,
и моят глас звучи като молитвен зов.

Живея с песента. Лъч чудотворен чакам,
лети гласът към далнини и към била.
С молитва дишам на тъмница черна в мрака...
Ти, който слушаш мойта песен, тук ела!

Как дълго чакам утрото! Как пак се моля!
Гласът ми изнемогва. Пея в мрачен път.
Да дишам трудно е. В тъмницата неволя
как с тясната си броня стяга мойта гръд!

Унило погледа ми морен страх пронизва,
болезнено трепти гласът ми, стон е той.
Звъни ти, мой напев, звъни с отчаян призив,
буди в тъма студена сънен непокой!

Изгрей, зора, изгрей приветливо, широко!
Спри, свята дъще слънчева, зла няма нощ!
Божествено око към радостни посоки
след теб да блесне и прогони мрака лош!

Разсей тъгата ми и ужас малодушен,
в отслабващи гърди гласът ми пак да пей...
Разсей таз няма нощ, гробовен здрач задушен!
Небесна майчице, изгрей, зора, изгрей!
ВО МРАКЕ Я ПОЮ

Во мраке я пою, средь непробудной ночи...
Кто слышит голос мой, кто есть вблизи живой?
Напрасно я во тьму вперил пытливо очи,
Бессильный гаснет взор пред черной пеленой.

Я поднял высоко протянутые руки...
Кто видит облик мой? Откликнись в этот час!
Кто видит в темноте мои слепые муки,
Будь недруг то иль друг, откликнись мне хоть раз!..

Пусть вздох ко мне дойдет, далекий, бесприютный,
Как эхо, даст ответ в зловещей тишине.
Пусть призрак мне мелькнет таинственный и смутный
Иль молния сверкнет в угрюмой вышине...

Во мраке я пою, тревожно, одиноко...
Кто слышит песнь мою? Я славлю яркий свет,
Я славлю луч зари, владычицы востока,
Настойчиво зову сияющий рассвет.

Я солнцу гимн пою, торжественный и стройный,
И льется песнь моя без устали над мглой.
Я славлю блеск утра, я славлю полдень знойный,
И голос мой звучит молитвенной хвалой.

Я песней той живу. С надеждой чудотворной
Мой голос льется вдаль, мой голос рвется ввысь.
Молитвой я дышу сквозь мрак темницы черной...
Кто слышит песнь мою во мраке, отзовись!

Как долго ждать утра? Как долго мне молиться?..
Мой голос изнемог. Во мраке а пою.
Мне тяжело дышать. Безбрежная темница,
Как тесная броня, сдавила грудь мою!

Усталый взор поник в уныньи боязливом,
Уж голос мой дрожит болезненно, как стон.
Звени же, песнь моя, отчаянным призывом,
Буди холодной тьмы оцепенелый сон!

Взойди, заря, взойди приветно и широко!
Святая дочь утра, развей немую ночь!..
Пусть радостного дня божественное око
Блеснет тебе вослед и тьму прогонит прочь!

Развей мою тоску и ужас малодушный,
Мой голос укрепи в слабеющей груди...
Развей немую ночь, могилы сумрак душный!
Владычица небес, взойди, заря, взойди!

1896 г.

---------------------------------------------

Владимир Урусов

Руският поет Владимир Урусов (Владимир Глебович Верстаков/ Урусов) е роден на 10 януари 1947 г. в гр. Черняховск, Калининградска област. Завършва Московския минен институт. Работи като геофизик и инженер-геолог, по строителството на Наримската ВЕЦ, Чиркейската ВЕЦ, прокарването на тунели по Байкало-Амурската магистрала, като консултант в Централния научноизследователски институт по цветни и благородни метали и др. Публикува поезия в издания като „Наш современник”, „Москва”, „Литературная газета” и др. Член е на Съюза на писателите на Русия. Автор е на стихосбирките „Ровесник мира” (1975 г.), „Ну что, живу” (1981 г.), „Медленный ветер” (1982 г.), „Всплеск живой воды” (1986 г.), „Пособие по литературе” (2009 г.) и др. Живее в Москва.
ПОД ПАЛТА ДУШИТЕ В КРЪПКИ ПРАШНИ

Под палта
душите в кръпки прашни
дрипаво блещукат в мрачен ден,
те не се от люти зими плашат,
сгърчени от времето съвсем.

Сякаш в пламъка, платна изгарял,
плува подир вятъра човек
към страна, където чака старост
с жарка пепел
върху сняг вовек.

За земите там мълчиме ние,
в бездна думите потъват пак...
Как са ясни песни на кормчия,
колко близки в пуст архипелаг.
СКВОЗЬ ПАЛЬТО ИСТРЁПАННЫЕ ДУШИ

Сквозь пальто
истрёпанные души
светятся лохмотьями тепла,
не боятся лютой зимней стужи,
выжженные временем дотла.

Словно пламя выгибает парус,
и плывёт за ветром человек
в ту страну, где поджидает старость,
жгучим пеплом
рассыпая снег.

О земле таинственной – ни слова,
в бездну опускаются слова…
Как прекрасна песня рулевого,
как близки пустые острова.

---------------------------------------------

Красимир Георгиев   14.01.2022 11:49   Заявить о нарушении

Владимир Фирсов

Руският поет и преводач Владимир Фирсов (Владимир Иванович Фирсов) е роден на 26 април 1937 г. в с. Заболотие, Рославлски район, Смоленска област. Публикува стихове във в. „Московский комсомолец” от ученическите си години, а от 1955 г. сътрудничи активно на в. „Комсомольская правда”, сп. „Новый мир”, сп. „Огонёк” и др. Първата си книга публикува през 1959 г. като студент в Литературния институт „Максим Горки”, където се дипломира през 1960 г. Работил е като редактор в издателство „Молодая гвардия”, редактор на съветско-българския алманах „Дружба”, член на редколегията на сп. „Молодая гвардия”, главен редактор на сп. „Россияне”. Автор е на над 30 стихосбирки, сред които „Березовый рассвет” (1959 г.), „Вдали от тебя” (1961 г.), „Зелёное эхо” (1963 г.), „Горицвет” (1965 г.), „Избранная лирика” (1967 г.), „Два солнца” (1973 г.), „Музыка души” (1974 г.), „Глазами столетий” (1978 г.), „Избранные произведения” (в два тома, 1983 г.), „Горсть земли” (1985 г.), „Звездная песня неба” (1985 г.), „Стихотворения” (1987 г.), „Когда душа перерастает в слово” (1990 г.), „Озеро Диво” (1991 г.) и др., на книги с преводи от украински, български, молдовски, чувашки и др. езици. Член е на Международното общество на писателските съюзи, академик от Академията за руска словесност. Умира на 17 ноември 2011 г. в Москва.
В ЗАЩИТА НА СВОЯ САМОВАР
(Шеговито)

Колко са възкъси
нощите през юли!
Сутрин над морето
дим разстила вар.
На курорт с жена ми,
сякаш сме сред Тула,
сякаш сме сред Тула –
с моя самовар.

Гледат ме мъжете
със съчувствен прилив,
сякаш в тежкоболен
болката следят.
С очила прикриват
бръчките си криви
и като пчели сред малинак
жужат.

Не злобейте вие,
самовар не крия,
за съчувствие
не чувствам аз вина.
Очила насочват,
с поглед хищен пият
красота
от мойта хубава жена.

Заедно на плажа,
по пазари шарим,
без да крием своя
мил семеен чар.
Край жена си сякаш
аз съм самовара,
само че съм неин
личен самовар.

С чайната задача
всички дружно крачат,
сякаш са пожарникари
при пожар,
всеки баш летовник
пъргаво подскача,
бойко се натиска,
иска самовар!

Тари-бари-тари,
бари-рас-та-бари!
От различни плажни
ъгълчета май
жадно бронзовеят
разни самовари
и горещо чакат
въгленче и чай.

Ний вървим с жената,
в обща гордост светим,
и отново виждам,
кой ли ден, не знам:
мене завистливо
гледат ме мъжете,
а жени –
жена ми гледат с мрачен плам.

Присмех зад гърба ни
и ехидност парят
все за Тула с намек...
Завист – стара жар.
Чаят е добър
от всички самовари,
но най-благ и вкусен –
в своя самовар.

* Град Тула е смятан за родина на самовара – там се изработват най-добрите и най-сложните руски самовари.
В ЗАЩИТУ СВОЕГО САМОВАРА
(Шуточное)

До чего же
Ночи коротки в июле!
На рассвете по-над морем –
Белый дым.
Я с женою на курорте,
Словно в Туле,
Словно в Туле
С самоваром со своим.

На меня глядят сочувственно
Мужчины,
Как на сильно заболевшего
Глядят.
И, очками принакрыв
Свои морщины,
Словно пчелы на малиннике,
Гудят.

Не нуждаюсь я в сочувствии,
Не надо.
Мне сочувствия
Нисколько не нужны.
Сквозь очки они взирают
Жадным взглядом
На красу
Моей красавицы жены.

Мы по пляжу, по базарам
Ходим парой,
Не скрывая и не пряча
Торжество.
При жене и я навроде
Самовара,
Ну да только
Самовара своего.

И, стараясь друг за дружкою
Угнаться,
Торопливо,
Как пожарник на пожар,
Отдыхающие
Бойко суетятся,
Каждый жаждет,
Хоть на время,
Самовар!

Тары-бары,
Тары-бары,
Рас-та-бары!
Изо всех укромных пляжных
Уголков
Жадно смотрят, бронзовея,
Самовары
В ожидании
Горячих угольков.

Мы с женой идем,
Гордясь не без причины:
Примечаю я,
Который день подряд
На меня глядят завистливо
Мужчины,
На жену –
Угрюмо женщины глядят.

За спиной у нас –
Ехидненькое слово
Все про Тулу...
Ну да это ничего.
Чай хорош
Из самовара из любого,
Но надежней и вкусней
Из своего.

---------------------------------------------

Красимир Георгиев   14.01.2022 11:49   Заявить о нарушении

Владимир Харитонов

Руският поет Владимир Харитонов (Владимир Гаврилович Харитонов) е роден на 24 юни 1920 г. в Москва. Първите му публикувани стихотворения са от 1942 г. във в. „Вечерняя Москва”. Учи в Московския държавен институт по международни отношения (1946-1948 г.) и в литературния институт „Максим Горки” (1960 г.). Автор е на 20 стихосбирки, сред които „Запомни всё хорошее” (1963 г.), „Глоток солнца” (1967 г.), „День рождения” (1970 г.), „Суровая доверчивая Русь” (1973 г.), „Стихи и песни” (1975 г.), „Записка в патроне” (1976 г.), „День Победы” (1982 г.), „Избранное” (1983 г.), и на текстовете на над хиляда песни. Единственият поет-песенник, удостоен със званието „Заслужил деятел на изкуствата на РСФСР” (1973 г.). Носител е на десетки национални и международни награди. Сред най-известните му песни са „Как прекрасен этот мир”, „Мой адрес – Советский Союз”, „День Победы”, „Россия – Родина моя”, „Не плачь, девчонка”, „Остановите музыку” и „Ветераны”. Умира на 14 август 1981 г. в Москва.
ДЕН ПОБЕДЕН

Ден победен, как далечен бе от нас,
сякаш въгленче сред гаснещата паст...
Бяха километри, обгорели в прах –
Този ден ний приближавахме без страх.

Този Ден победен – с мирис на барут.
Този празник – в слепоочията смут.
Тази радост – със сълзи след славен път –
Ден победен! Ден победен! Ден победен!

Дни и нощи пред мартеновата пещ
с нас родината ковеше вражи крах...
Дни и нощи, с вяра влезли в бой горещ,
този ден ний приближавахме без страх.

Този Ден победен – с мирис на барут.
Този празник – в слепоочията смут.
Тази радост – със сълзи след славен път –
Ден победен! Ден победен! Ден победен!

Здрасти, мамо, върнахме се... част от нас...
Боси по росата в този светъл час!
През Европа, през света с герои бях –
този ден ний приближавахме без страх.

Този Ден победен – с мирис на барут.
Този празник – в слепоочията смут.
Тази радост – със сълзи след славен път –
Ден победен! Ден победен! Ден победен!
ДЕНЬ ПОБЕДЫ

День Победы, как он был от нас далёк,
Как в костре потухшем таял уголёк...
Были вёрсты, обгорелые в пыли, –
Этот день мы приближали, как могли.

Этот День Победы – порохом пропах.
Это праздник – с сединою на висках.
Это радость – со слезами на глазах, –
День Победы! День Победы! День Победы!

Дни и ночи у мартеновских печей
Не смыкала наша Родина очей...
Дни и ночи битву трудную вели –
Этот день мы приближали, как могли.

Этот День Победы – порохом пропах.
Это праздник – с сединою на висках.
Это радость – со слезами на глазах, –
День Победы! День Победы! День Победы!

Здравствуй, мама, возвратились мы не все...
Босиком бы пробежаться по росе!..
Пол-Европы прошагали, полземли, –
Этот день мы приближали, как могли.

Этот День Победы – порохом пропах.
Это праздник – с сединою на висках.
Это радость – со слезами на глазах, –
День Победы! День Победы! День Победы!

1975 г.

---------------------------------------------

Владимир Цибин

Руският поет, писател, литературен критик и преводач Владимир Цибин (Владимир Дмитриевич Цыбин) е роден на 11 март 1932 г. в с. Самсоновска, Киргизия, сега гр. Бурулдай. Публикува поезия от 1952 г. Завършва литературния институт „Максим Горки” (1958 г.), след което е преподавател в института. Превежда стихове от Гьоте, Рилке и поети от народите на СССР. Член е на Съюза на писателите (1961 г.). Член е на редколегиите на сп. „Молодая гвардия” (1961-1966 г.) и сп. „Знамя” (1973-1979 г.). Член е на управителните съвети на Съюза на писателите на РСФСР (от 1965 г.) и на ръководството на Съюза на писателите на СССР (от 1981 г.). Автор е на стихосбирките „Родительница степь” (1959 г.), „Медовуха” (1960 г.), „Пульс” (1963 г.), „Бессонница века” (1963 г.), „Ау!” (1967 г.), „Глагол” (1970 г.), „Избы” (1971 г.), „Избранное. Стихотворения. Поэмы” (1979 г.), „Травы детства” (1982 г.), „Ясь” (1982 г.), „Зной” (1984 г.), „Одна жизнь” (1988 г.), „Личное время” (1988 г.), на книгите с проза „Всплески” (1967 г.), „Капели” (1972 г.), „Всплески капели” (1973 г.), „Бессонница сердца” (1976 г.), „Колокола души” (1985 г.), „Личное время” (1988 г.) и др. Умира на 25 юли 2001 г. в Москва.
ОРФЕЙ

– Къде, Орфей, след бездната сме пак?
„В тракийските ливади блясък плува.
Там има слънце.” – Ослепях сред мрак.
„Морето плиска там.” – Море не чувам.

„Там бели хълмове разстилат чар,
весла със звън простора огласяват.”
– Жесток, Орфей, е твоят страшен дар.
„Аз пея, аз тъгата потушавам.”

– Ти погледни ме, виж как избледнях...
Погледна той, стаил в сърцето страх –
пред взора му завеса тъмна блика:

Край входа към подземен разрив сив
бледнее песента – до призрак див
на Хермес – сянката на Евридика...

* Според поемата на Овидий „Метаморфози“ тракийският певец Орфей слиза в ада, за да търси жена си Евридика. Владетелят на подземното царство Хермес се съгласява да му върне Евридика, но при условие, че не поглежда назад към нея, докато не излязат от ада. Орфей не устоява на условието, поглежда към Евридика и я губи завинаги. Бел. прев.
ОРФЕЙ

– Куда идём, Орфей, из бездны мы?
„В фракийские луга, на белозорье.
Там солнце”. – Я ослепла среди тьмы.
„Там море плещет”. – Я не слышу море.

„Уже виднелись белые холмы,
уже звенели вёсла на просторе”.
– Твой страшный дар, Орфей, страшней сумы.
„А я пою, я усмиряю горе”.

– Ты погляди, какою стала я… –
Он оглянулся, в сердце страх тая, –
пред ним качнулась тёмная завеса:

туда, на край, в подземный вход земли,
где песнь его последнюю несли
тень Эвридики с призраком Гермеса…

---------------------------------------------

Красимир Георгиев   14.01.2022 11:50   Заявить о нарушении

Владимир Чугунов

Руският поет Владимир Чугунов (Владимир Михайлович Чугунов) е роден на 22 април/5 май 1911 г. в селището Иланская, Красноярския край. Пише стихове от детските си години. От юношеските си години работи в Анджеро-Судженските мини. Завършва Томския геоложки институт (1935 г.). Публикува стихове, разкази и очерци във вестници и списания като „Борьба за уголь”, „Большевистская смена”, „Советская Сибирь”, „Красное знамя”, „Сибирские огни” и „Будущая Сибирь”. Работи в Новосибирск и на обекти в Казахстан. Доброволец е от началото на Великата отечествена война, участва като командир на стрелкови взвод в Курската битка. Автор е на стихосбирката „Горючий камень” (1939 г.). Загива на 5 юли 1943 г. в боевете край с. Безлюдовка, Белгородска област.
КУКУВИЦА

Куршум над моята глава изсвири,
случаен ли, прицелен ли бе той?
Натегнат като струна бе на лира
пронизаният с изстрела покой.

Сега куршумът ме отмина тука,
успокои сърцето своя хор,
в гората вечна весело закука
самотна кукувица върху бор.

Народната поличба е чудесна:
че сто години ще делим със смях
на буря ярост и на слънце песни,
с които свети руската земя.
КУКУШКА

Над головою пуля просвистела;
Шальная иль прицельная она?
Но, как струна натянутая, пела
Пронизанная ею тишина.

Меня сегодня пуля миновала,
Сердцебиенье успокоив мне,
И тот же час в лесу закуковала
Веселая кукушка на сосне.

Хорошая народная примета:
Нам жить сто лет, напополам деля
Всю ярость бурь и солнечного света,
Чем так богата русская земля.

15 апреля 1943 г.

-----

СЛЕД БОЯ

С теб, другарю, боят щом отмине,
дим барутен щом ни натежи,
да погледнем към небето синьо –
облак над главите ни кръжи.

И в затихващия оръдеен тътен
с цялата страна, народ велик,
в караула почетен да бъдем
редом над убития войник.
ПОСЛЕ БОЯ

Хорошо, товарищ, после боя,
Выдыхая дым пороховой,
Посмотреть на небо голубое –
Облака плывут над головой…

И в затихшем орудийном гуле,
Что в ушах моих еще звенит,
Вся страна в почетном карауле
Над убитым воином стоит.

10 мая 1943 г.

---------------------------------------------

Владимир Шчировский

Руският поет Владимир Шчировски (Владимир Евгеньевич Щировский) е роден през юли 1909 г. в Москва в семейството на царски съветник в оставка. Завършва музикално училище в Харков. Пише стихове от ученическите си години, посещава кръжока „Прорыв”. През 1926 г. става студент в Ленинградския университет, но през 1927 г. е изключен заради дворянския му произход. Работи като писар, оксиженист, редактор на радиопрограми и ръководител на самодейни кръжоци. Приживе не е отпечатано нито едно негово стихотворение. Загива като армеец през юли 1941 г. от пряко попадение на немски снаряд близо до гр. Геническ в Украйна. Много от творбите му са изгубени. Името му става известно след публикация на Евгени Евтушенко в сп. „Огонек” от 1989 г. Първата книга с негови стихотворения „Танец души” излиза през 2007 г.
ВСЕЛЕНАТА НЕ ЩЕ ПРЕГЪРНА

В захлас вселената превратна
не ще обгърна с волна гръд,
затворен съм сред глуха капка,
към друга капка няма път.
ВСЕЛЕННУЮ Я НЕ ОБЛАПЛЮ

Вселенную я не облаплю –
Как ни грусти, как ни шути,
Я заключен в глухую каплю –
В другую каплю – нет пути.

1938 г.

-----

НИЩОТО

То, нищото... Ще разпростре
пред любопитство страшна граница...
Макар и с тъмно битие,
със заповядано съзнание.
Изтля герой – бодил цъфти.
Смъртта заражда плод в живота.
Пороят, съживил зърното,
върви по сушави следи.
НИЧТО

Ничто… Пусть пролегло оно
Для любопытства грозной гранью…
Пусть бытие его темно
И заповедано сознанью.
Истлел герой – возрос лопух.
Смерть каждой плоти плодотворна.
И ливни, оживляя зерна,
Проходят по следам засух.

1941 г.

---------------------------------------------

Владислав Занадворов

Руският поет и писател Владислав Занадворов (Владислав Леонидович Занадворов) е роден на 15/28 септември 1914 г. в гр. Перм. Пише стихове от 1929 г., първите му поетични публикации са от 1932 г. в сп. „Штурм”. Завършва геологическия факултет на Пермския университет (1940 г.). Участва в геологически експедиции в Казахстан, на Колимския полуостров и зад Полярния кръг. Член е на ленинградската литературна група „Резец”. Публикува стихове в алманасите „Прикамье”, „Уральский современник” и „Омский альманах” и в издания като „Большевистская смена”, „Звезда”, „Тагильский рабочий” и др. Завършва военна подготовка и като младши лейтенант командва минометно подразделение на фронта. Автор е на повестта „Медная гора” (1936 г.) и на стихосбирката „Простор” (1941 г.). Посмъртно излизат книгите му с поезия и проза „Походные огни” (1945 г.), „Преданность” (1946 г.), „Избранные стихи и рассказы” (1953 г.) и „Ветер мужества” (1953 г.). Загива на 28 ноември 1942 г. в боевете край с. Русаково, Ростовска област.
ВОЙНА

Ти не знаеш, мой сине, какво е война!
Тя не е сред полето на боя огнище,
не е смелост и смърт. Тя е бурна вина,
всяка капка с решителен израз насища.

Тя от ден на ден пясък изсипва в блиндаж,
тя е нощен обстрел с ослепяваща сила;
тя е болка, разкъсваща мозъка наш;
тя е моята младост, в окопи изгнила;

тя е пътища мръсни, немилост сама,
безприютни звезди на нощувки окопни;
тя е с кръв напоените мои писма,
в здрача писани криво на твърд на винтовка;

тя в живота ни кратък е сетна зора
над земята разровена. В орис незнайна
под снаряди и бомби в жестока игра
на полето на боя е смърт всеотдайна.
ВОЙНА

Ты не знаешь, мой сын, что такое война!
Это вовсе не дымное поле сраженья,
Это даже не смерть и отвага. Она
В каждой капле находит свое выраженье.

Это – изо дня в день лишь блиндажный песок
Да слепящие вспышки ночного обстрела;
Это – боль головная, что ломит висок;
Это – юность моя, что в окопах истлела;

Это – грязных, разбитых дорог колеи;
Бесприютные звезды окопных ночевок;
Это – кровью омытые письма мои,
Что написаны криво на ложе винтовок;

Это – в жизни короткой последний рассвет
Над изрытой землей. И лишь как завершенье
Под разрывы снарядов, при вспышках гранат
Беззаветная гибель на поле сраженья.

1942 г.

---------------------------------------------

Красимир Георгиев   14.01.2022 11:50   Заявить о нарушении

Всеволод Багрицкий

Руският поет и литератор Всеволод Багрицки (Всеволод Эдуардович Багрицкий) е роден през 1922 г. в Одеса. Син е на поета Едуард Багрицки. От 1940 г. учи в Московския държавен театрален институт. Литературен консултант е на в. „Пионерская правда”, известно време работи във в. „Литературная газета”. Приживе е публикувал само няколко стихотворения. През 1942 г. е назначен в армейския вестник „Отвага” на Втора ударна армия на Волховския фронт. Загива на 26 февруари 1942 г. в с. Дубовик, Ленинградска област, при изпълнение на бойна задача.
БЕЗ ДА СЕ СЪБЛИЧАМ, ПРЕЖИВЯВАМ

Без да се събличам, преживявам,
на изгнила слама спя,
на премръзнал просяк къшей давам,
в смут разпъдил дразнещия глад.

Вкочанен, от вятъра се крия
край загиналите имена,
от дома си вест не ще открия,
дрипите за черен хляб меня.

Два пъти на ден смъртта ме тайнства,
бъркам планове, числа, размах,
и ликувам, че дори до двайсет
не живях.
МНЕ ПРОТИВНО ЖИТЬ НЕ РАЗДЕВАЯСЬ

Мне противно жить не раздеваясь,
На гнилой соломе спать.
И, замерзшим нищим подавая,
Надоевший голод забывать.

Коченея, прятаться от ветра,
Вспоминать погибших имена,
Из дому не получать ответа,
Барахло на черный хлеб менять.

Дважды в день считать себя умершим,
Путать планы, числа и пути,
Ликовать, что жил на свете меньше
Двадцати.

-----

ПАДНА ТОЙ СРЕД БОЯ ПЪРВИ

Падна той сред боя първи,
облаци пълзят сега...
Тъмно горско слънце къ́рви
донадвисва над врага.
Падна, носят го войници
през стаените треви...
С песен го изпращат птици,
свеждат кленове глави.
ОН УПАЛ В НАЧАЛЕ БОЯ

Он упал в начале боя,
Показались облака…
Солнце темное лесное
Опускалось на врага.
Он упал, его подняли,
Понесли лесной тропой…
Птицы песней провожали,
Клены никли головой.

1938 г.

-----

НЯМА ДА ЖИВЕЕМ КАТО РОБИ

Няма робство тук власт,
ний – родени в Русия,
туй съдба е за нас,
непокорност и сила.
НАМ НЕ ЖИТЬ, КАК РАБАМ

Нам не жить, как рабам,
Мы родились в России,
В этом наша судьба,
Непокорность и сила.

Не позднее 23 декабря 1941 г.

---------------------------------------------

Всеволод Лобода

Руският поет Всеволод Лобода (Всеволод Николаевич Лобода) е роден през 1915 г. в Киев. Съчинява стихове и разкази от 10-годишен. От 1930 г. учи във фабрично-заводската школа към Шчелковския химически комбинат, през 1935 г. постъпва в литературния институт „Максим Горки”. Сътрудничи със стихове и статии на сп. „Литературная учеба”, в. „Пионерская правда” и сп. „Костер”, работи като журналист във в. „Кузница”, сп. „Высшая техническая школа” и в радиото. През Великата отечествена война от 1941 г. е картечар и артилерист, публикува стихове и текстове за песни в дивизионния вестник. Загива на 16 октомври 1944 г. край гр. Добеле в Латвия.
НАЧАЛОТО

Гората се разцепва с вой,
разбой притуря.
Под клоните дула безброй
обдишват буря...

И стволове, и люде – в жар,
но ний сме мощни.
Крещим към мерника: „Другар,
уцелвай още!”

Земята тропот глух заля.
Каква е сила –
горички, ручеи, поля
размесва в жило!

И ето, към победен склон
след рота рота
ту пълзешком, ту на бегом
лети пехота.
НАЧАЛО

Лес раскололся тяжело,
Седой и хмурый.
Под каждым деревом жерло
Дышало бурей…

Стволам и людям горячо,
Но мы в азарте.
Кричим наводчикам: „Еще,
Еще ударьте!..”

Дрожит оглохшая земля.
Какая сила
Ручьи, и рощи, и поля
Перемесила!

И вот к победе прямиком
За ротой рота
То по-пластунски, то бегом
Пошла пехота.

13 сентября 1944

---------------------------------------------

Красимир Георгиев   14.01.2022 11:51   Заявить о нарушении

Всеволод Рождественский

Руският поет, писател и преводач Всеволод Рождественски (Всеволод Александрович Рождественский) е роден на 29 март/10 април 1895 г. в Царско село, Санкт-Петербургска губерния. Първите му публикации са от 1910 г. в сп. „Ученик”. Завършва историко-филологическия факултет на Петербургския университет (1926 г.). Участник е в Първата световна война и в Отечествената война. Привърженик е на литературните течения акмеизъм и конформизъм. Член е на литературното обединение „Цех поэтов” (1920 г.), от 1920 до 1924 г. е секретар на петроградския отдел на Всерусийския съюз на поетите. Работи като кореспондент на вестниците „На защиту Ленинграда”, „Ленинградская правда” и „Ленинский путь”, преводач и редактор в изд. „Всемирная литература” и др. Публикува поезия в издания като „Рудин”, „Арион”, „Новый Гиперборей”, „Ковш” и др. Член е на редколегиите на сп. „Звезда” и сп. „Нева”. Автор е на книги с поезия, проза, стихове за деца, мемоаристика и преводи, сред които „Гимназические годы. Стихи юности” (1914 г.), „Лето. Деревенские ямбы” (1921 г.), „Золотое веретено” (1921 г.), „Большая медведица” (1926 г.), „Федя-поводырь” (1926 г.), „В лесах Робин Гуда” (1926 г.), „Поющая земля” (1929 г.), „Весенний базар” (1929 г.), „Гранитный сад” (1929 г.), „Земное сердце” (1933 г.), „Родные дороги” (1947 г.), „Стихотворения” (1956 г.), „Русские зори” (1962 г.), „Страницы жизни” (1974 г.), „Читая Пушкина” (1966 г.), „Зо¬лотая осень” (1969 г.), „Шкатулка памяти” (1972 г.), „Добрый день” (1973 г.), „Жизнь слова” (1977 г.) и др. Умира на 31 август 1977 г. в Ленинград.
СЪНУВАХ

Сънувах... Но сън не умея
в задушната нощ да браздя.
Видях пак онази алея,
там гарвани люшкат гнезда.

И чух как липите сумрачни
се сплитат в безкраен дебат,
усетих авлиги да плачат,
огньове в поля да горят.

Дома си видях, зад стъклата
топеше се трепкаща свещ.
Сребриста къдрица брезата
дарява ми с нежен копнеж.

Към нас от полята мъгливи
с див дъх сенокоси летят,
съзвездия – с погледи живи –
оглеждат се в речния свят.

Аз често си спомням подробно
каква в тази вечер бе ти,
как в твоята рокличка скромна
луната блестяща пламти.

С наслада дъхът ни летеше
в прохладния нощен атлаз,
ти на деветнадесет беше,
на толкоз навярно и аз.
МНЕ СНИЛОСЬ

Мне снилось... Сказать не умею,
Что снилось мне в душной ночи.
Я видел все ту же аллею,
Где гнезда качают грачи.

Я слышал, как темные липы
Немолчный вели разговор,
Мне чудились иволги всхлипы
И тлеющий в поле костер.

И дом свой я видел, где в окнах,
Дрожа, оплывала свеча.
Березы серебряный локон,
Качаясь, касался плеча.

С полей сквозь туманы седые
К нам скошенным сеном несло,
Созвездия – очи живые –
В речное гляделись стекло.

Подробно бы мог рассказать я,
Какой ты в тот вечер была;
Твое шелестевшее платье
Луна ослепительно жгла.

И мы не могли надышаться
Прохладой в ночной тишине,
И было тебе девятнадцать,
Да столько же, верно, и мне.

1933 г.

-----

ГРОБЪТ НА БОЕЦА

Денят отиваше си – бавен, мрачен,
незнайна пътят търсеше следа,
и изведнъж под смърч шперплат изскача –
обикновена дървена звезда.

Гора нататък, блик река прецежда,
завой, потънал в храсти и трева.
Към малката табела се навеждам:
„Боец Петров”, година след това.

Венец от сиви клонки на елхички
е сплетен от приятелска ръка,
на пясъка разстлан, килим с иглички
приплъзва се под нашите крака.

Покой е, сякаш там не са гърмяли
оръдия, ракети в страшен бой...
Кой е? От Вологда ли, от Урал ли,
рязанец, белорус? Незнаен войн?

От буквите изтрити той отново
изправя се с лице на богатир
и поглед мрачен светнал е сурово
като река сред равна руска шир.

Аз виждам къщи, ветри нейде вият
и към незнайната съдба поел,
ти родна, непреклонна ти Русия,
покланям се пред твоя свят предел.
МОГИЛА БОЙЦА

День угасал, неторопливый, серый,
Дорога шла неведомо куда, –
И вдруг, под елкой, столбик из фанеры –
Простая деревянная звезда.

А дальше лес и молчаливой речки
Охваченный кустами поворот.
Я наклонился к маленькой дощечке:
„Боец Петров”, и чуть пониже – год.

Сухой венок из побуревших елок,
Сплетенный чьей-то дружеской рукой,
Осыпал на песок ковер иголок,
Так медленно скользящих под ногой.

А тишь такая, точно не бывало
Ни взрывов орудийных, ни ракет...
Откуда он? Из Вологды, с Урала,
Рязанец, белорус? – Ответа нет.

Но в стертых буквах имени простого
Встает лицо, скуластое слегка,
И серый взгляд, светящийся сурово,
Как русская равнинная река.

Я вижу избы, взгорья ветровые,
И, уходя к неведомой судьбе,
Родная непреклонная Россия,
Я низко-низко кланяюсь тебе.

1943 г.

---------------------------------------------

Вячеслав Афанасиев

Руският поет и журналист Вячесляв Афанасиев (Вячесляв Николаевич Афанасьев) е роден на 28 септември/11 октомври 1903 г. в гр. Тамбов. Учи в Тамбовския педагогически колеж „К. Ушинский” и във факултета за източни езици в Далекоизточния университет във Владивосток (1926 г.). От 1922 до 1938 г. работи на комсомолски обекти в Далечния изток. Член е на Съюза на съветските писателите (1934 г.). Сътрудничи активно на централния и периодичния печат, публикува поезия във вестници, списания и алманаси като „Литературный альманах”, „Красное знамя”, „Октябрь”, „На рубеже” и др. През 1930 г. работи във в. „Амурская правда”, през 1931 г. е кореспондент на в. „Тихоокеанская звезда”, представител е на далекоизточната секция на Съюза на писателите на СССР в Приморска област, оглавява литературното обединение „Красное знамя”. От първите дни на Великата отечествена война е в редиците на народното опълчение, участва в боевете за защитата на Москва и в партизанското движение в Смоленска област. Автор е на стихосбирките „Восток” (1935 г.), „Стихи” (1938 г.) и „Приморье” (1939 г.), след смъртта му излизат книгите с негова поезия „Стихи” (1957 г.), „Лирика” (1963 г.), „Избранное” (1970 г.) и „Имена на поверке” (1975 г.). Загива в боевете за освобождението на Смоленск през втората половина на септември 1943 г.
ТАМ, СЛЕД ОГНЕНИТЕ ЛОСОВЕ

Там, след огнените лосове
и наяве, и насън
есенни стрели с лъч носят се,
свирят в синия бездън.

Просвистяха, пак разсъмваща
тишина шурти към слух.
Само, надалече лумнала,
песен нечия дочух.

Неспокойно и изгарящо –
сред сърцето мил рефрен:
младостта ми ли прекарана
се завръща пак при мен?

Нека пътят й е паметен...
Друже, приближи до нас!
Колко думи са неказани,
колко песни чакат глас!
ВСЛЕД ЗА ОГНЕННЫМИ ЛОСЯМИ

Вслед за огненными лосями,
В сновиденье ль, наяву ль,
Золотые стрелы осени
Просвистели в синеву.

Просвистели, и рассветная
Вновь струится тишина.
Только издали заветная
Чья-то песня мне слышна.

Беспокойное и жгучее –
Что там в сердце, в глубине:
Или молодость кипучая
Возвращается ко мне?

Что ж,'пути ей не заказаны...
Друг далекий, подходи!
Сколько слов еще не сказано,
Сколько песен впереди!

1941 г.

-----------------------------------------------------------------
Електронна брошура
Антология на руската поезия. Съветски поети, А-В
В раздела са включени 327 превода от 179 съветски поети
Преводи от руски език на български език: Красимир Георгиев

Красимир Георгиев   14.01.2022 11:52   Заявить о нарушении