Наказание - 9. 11. 2020

Наказание

Докато твоят мил и скъп човек е още жив – изрекъл си му ядни думи,
ядни думи - извиращи спонтанно и безмисловно от тъмните ненужни и вредни кътчета и пластове на твоя мозък, наслоени през годините на твоя живот, промъквали се неканени като крадци в твоето съзнание, окопали се там в дъното, ядни думи които се мъчат да се представят като ядни мисли, ядни думи, спонтанно изхвръкнали от дълбините на тази грозна тъмнота– в ежедневното напрежение и заради твоя сбъркан и необуздан ритъм на спонтанни и безмисловни реакции, които си се научил да си позволяваш към човека, който обичаш, сякаш пред него те нямат значение, сякаш този твой мил и скъп близък човек няма да ти се обиди, защото си се научил да си мислиш, че той ще приеме твоите ядни думи  и винаги ще ти прости, защото си се научил да си мислиш, че само пред него може, че той няма да им обръща внимание, защото знаеш, че той никога няма да ти навреди, ядни думи, които знаеш, че нямат нищо общо с твоето истинско отношение на обич, привързаност, грижа и уважение, и сякаш това би могло мъничко да те оневинява, и сякаш това би могло да е обяснение и оправдание за ядни думички, отново и отново да се развързват и разбутват там където се крият в грозотата на своята тъмнина, ядни думи, за които малко по-късно, след като си ги изрекъл, ще съжаляваш... Но човекът твой,  мил и скъп човек си е все още жив, понякога ще се извиниш с думи, друг път ще го покажеш с поведението си на обич, доколкото успееш, животът пак си продължава, ежедневните моменти следват един след друг, и двамата знаете какво е истинското отношение, че има само обич и уважение, че тези ядни думи са от друг свят и за друг свят, изхвръкнали без смисъл, без значението им, и нямат своя смисъл, и не са имали присъщото им значение, и ти си мислиш и вярваш, че и двамата го знаете, и ти си мислиш, че така раните и ехото от твоите ядни думички са заличени, заглъхнали, отшумели, изгладени, изчезнали, несъществуващи, дори и ако не си съвсем сигурен, надяваш се че е така, и сякаш всичко е отминало, и сякаш тези ядни думи не са били казани, и сякаш тези ядни думи не са съществували, и сякаш тези ядни думи не съществуват...

Но когато човекът твой, твоят мил и скъп човек, вече го няма, когато вече си е отишъл и не можеш и една думичка да си кажеш с него, тези ядни думи се появяват в твоята глава, те са останали, те продължават постоянно да стоят в твоята вселена, иска ти се да ги е нямало, но знаеш, че вече си ги изрекъл, иска ти се да не съществуват, да ги няма, но знаеш, че твоят мил и скъп човек ги е получил казани от тебе, иска ти се да не са били казвани, но знаеш, че си ги казвал и че винаги е било незаслужено, те постоянно се връщат към теб, те пробождат и прорязват душата ти, те раняват сърцето ти, те пронизват твоята същност, те се изправят непрекъснато пред теб и не искат да си отидат, те отново и отново се появяват в твоя ум и в твоята душа, те постоянно напомнят за себе си, те стават постоянна част от твоята мъка, те са твоето вечно наказание. И само можеш да се питаш, какво му е било на душичката на твоя скъп и мил човек, когато него все още го е имало и когато ти си изрекъл своите ядни думи. И не знаеш какво друго вече можеш да направиш. Защото е вече късно.

Твоите ядни думи ще си останат твоето наказание.

9.11.2020

519