Неприемливост - 02. 10. 2020

Неприемливост

Усещам се. Седя. Стая. Прозорци, светлина. През тях се виждат все същите сгради. Същото очертание на ръба на близката планина. Дишам. Усещам позивите на умора от ръцете, краката, глезените. Главата ми стои отгоре, понякога замъглена, друг път натежала, после бистра с някакъв поток от мисли. Разбирам, че продължавам да съществувам.
Камъните са си все същите. Сградите са си все същите. Улиците са без промяна. Хората навсякъде – гъмжило същото. Денят неусетно свършва с вечерта и нощта. Наоколо сякаш всичко си е същото. Денят се сменя неусетно с друг. Потокът продължава сякаш без промяна. Наоколо все същата суета. И всичко това остава и стои сякаш без никаква промяна. Всеки улисан в своите неща.
И трябва да приемеш тази реалност. И да се съгласиш, че продължава неизменно. Същата. Че всичко продължава да си стои. Че всичко продължава. И продължава да съществува.
А човекът, който е бил с теб го няма. Човекът, съществувал през целия ти живот заедно с теб, когото си обичал и който те е обичал, с когото всички дни са преминавали заедно, който е виждал всичко това, което и ти си виждал, който е възприемал всичко това, което и ти си възприемал, който е чувствал всичко това, което и ти си чувствал, който е обичал всичко това, което и ти си обичал… Сега го няма. Не съществува. Сякаш е изчезнал. Внезапно, непонятно, изведнъж, безвъзвратно, безнадеждно. Без никаква надежда да го намериш и да го върнеш. Без никаква надежда, че можеш да отидеш накрай света и да го откриеш и върнеш…
А всичко около теб сякаш е същото. И всичко около теб сякаш продължава да си съществува същото. Без промяна. Продължава. Съществува. Има го.
А човекът, който е бил с теб и си обичал изведнъж го няма. Човекът, който е бил с теб и те е обичал и отгледал, и е бил около теб и с теб, и който е чувствал и преживявал всичко, което е минавало през твоето сърце и твоята душа, го няма. Няма го. Няма я…
Останали са само спомени, снимки, образи, предметите, напомнящи около теб в дома – цял живот… И един гроб. В другия край на града. Но я няма, няма я, няма я…
И ти трябва да повярваш, че това е възможно. Да повярваш, че това е реалност. Ти трябва да го повярваш и приемеш.
Ти трябва да повярваш и да приемеш такава невъзможност, такава непонятност, такова невъзможно и неприемливо нещо.
Не можеш. Не искаш. Не можеш.
Гледаш и нищо не разбираш.
Душата се превръща в паяжина. Светът станал съвсем блед и тънък.
Седиш и усещаш позивите на умора от ръце, душа, сърце, глава и мисъл. Не можеш да приемеш абсурдността на такава реалност, на такъв живот, на такъв свят.
Душата се превръща във все по-разпокъсана паяжина.
Животът става все по-бледа сянка.
Реалността все повече се изпарява.