Когато преминеш хребета на живота - 02. 09. 2020

Когато преминеш хребета на живота

Много хора в ежедневния си път, решавайки непосредствено възникващи житейски въпроси, преодолявайки пречки, преследвайки свои интереси, изглежда не се замислят особено за същността на своите действия. Други дори ако се замислят, винаги имат някаква готова своя „философия”, че те са прави, или, че няма друг начин, че „такъв е животът”.  В тези действия и на едните и на другите, за тях не възникват някакви личностни или душевни проблеми, свързани с императиви на чест, достойнство, справедливост, коректност, правота, правилното, доброто...

А може през целия си живот да си си мислел, че си добър човек, да си спазвал някакъв свой собствен код на честта, на своето достойнство, свой код на добротата, на справедливостта и на правдата, и колкото и всичко това да може да се окаже относително, да си си мислел, че това, което винаги си правил, е според тези твои канони, според този твой код на чест, истина, справедливост, доброта.  И може цял живот да си изпитвал искрена обич и загриженост към близките си, към своите родители, да си си мислел, че си добър, отдаден, обичащ, чист в отношението си към тях, за тебе те винаги са били всичко, най-ценното, най-скъпото.

Но идва един ден, един момент в живота ти, когато си превалил хребета на живота и вече започваш да се спускаш надолу, един ден, когато виждаш, разбираш и почваш да усещаш, че всичко е крайно, че и твоят живот един ден, доста скоро, ще трябва да свърши, един ден, когато това знание от чисто логическо разбиране се превръща в дълбоко вътрешно усещане и убеденост, превръща се в нещо, което не си изпитвал през предишната част на живота си, когато си имал чувството, че едва ли не животът ти ще продължава вечно, че пред теб има един огромен интервал от време, че хоризонтите пред теб са много далечни. Превръща се в дълбоко усещано и осъзнавано вътрешно чувство, част от теб, едно постоянно присъствие във всеки следващ ден.

И тогава изведнъж си даваш сметка колко много кошмари и угризения са се събрали и натрупали в съзнанието и в душата ти. Изведнъж разбираш колко погрешно е било твоето предишно усещане, че едва ли не си бил някакъв „светец” в живота си и в отношенията си към другите. Изведнъж започваш да разбираш, колко много грешки си допуснал и колко много не си направил по отношение на всичко онова, което винаги е било голямото и важното в живота ти. Колко много неща е трябвало да направиш по друг начин. И как вече е невъзможно да поправиш тези грешки, как вече е невъзможно да направиш онова, което си пропуснал, как вече повечето неща в живота ти са останали зад теб и са невъзвратими, как за всичко останало вече не ти достига време напред.

В ежедневните ти грижи и дребни повтарящи се задачки и проблеми за решаване и преодоляване всеки ден, в ежедневието на нещата, които ти се налага постоянно да правиш и да повтаряш всеки ден, за да продължаваш да живееш, ти вървиш в някакъв твой си „ограден коридор на повтарящия се ден”, ти си ограден и сякаш „зашеметен” в някаква „капсула на забвението”, отделяйки те през голяма част от деня от мисли и чувства за голямото и за важното в живота ти, както поради логиката на ежедневните малки и постоянно повтарящи се действия, които ти се налага да извършваш, така и поради обстоятелството, че в ума ти непрекъснато нахлуват някакви перманентно възникващи и възпроизвеждащи се във времето без смисъл и без край ангажиращи и отвличащи неща, информации, псевдостимули, които обществото непрекъснато се старае да ти създава, всеки ден, в постоянен омагьосан кръг, в тъпчене на едно място, повтарящи се до безкрайност агресивни елементи от средата и обществото, в които живееш, някакво безсмислено възпроизвеждащо се социално раково образование, опитващо се до безкрай да пуска пипала в ума ти, продукт на човешкото безумие, алчност и глупост, елементи от средата, които постоянно нахлуват в ума ти и се опитват да затиснат, да спрат, да отклонят и да унищожат твоите мисли за голямото и за важното в живота ти.

Но болезнените мисли за това голямо и важно за теб, всичките появили се и с всеки ден нарастващи угризения, съжаления и кошмари,  вече са се превърнали в една голяма вълна, надигнала се около теб, заобиколила твоя тесен „ежедневен житейски коридор”, вълна от озъбени или надсмиващи ти се елементи, стояща навсякъде около това твое малко затворено пространство на твоето ежедневно прагматично забвение, показващи се отвсякъде, използващи всеки един момент да се нахвърлят и да те залеят.

Кошмарите и угризенията за това колко много неща е трябвало да напрвавиш, но не си ги направил. Колко много неща си сгрешил и е трябвало по друг начин да направиш. Кошмарите и угризенията колко много хора си огорчил и обидил. Кошмарите и угризенията колко много неща е трябвало да направиш за родителите си и не си успял да ги направиш. Кошмарите и угризенията колко много пъти си огорчил и обидил дори майка си и баща си, които за теб са били всичко, най-ценното, най-скъпото, които винаги си обичал, и към които винаги си мислил,  че си бил най-добър и загрижен. Кошмарите и угризенията колко много пъти си обидил и огорчил близките си. Кошмарите и угризенията колко много пъти си обидил и огорчил майка си и баща си. А дори и да не са били толкова много пъти, в сравнение с периода на целия ти живот, за угризенията и кошмарите ти това сега няма значение, имало ги е, това е важното, имало ги е такива, каквито не е трябвало да бъдат допуснати, някои от тях превърнали се в огромни надвесени над теб сенки. Неприемливи, непоправими, в ситуации невъзвратими, неизлечими.

Защо не можеше да има поне един втори шанс в живота, да можеше да поправиш грешки, които си допуснал. Готов съм да плащам с много болка за свои грешки, но поне да имаше по един допълнителен шанс, за да се опитам да ги поправя.

Когато преминеш хребета на живота и видиш колко малко време ти остава, изведнъж си даваш сметка как угризенията, съжаленията и кошмарите за грешките, които си допуснал са се надвесили около теб и постоянно присъстват в деня ти. И вече сякаш няма значение колко време ти остава, защото ти знаеш, че нямаш втори шанс да поправиш това, за което сега съжаляваш. Остава ти единствено през времето, което имаш още, да си живееш всеки ден с този товар от съжаления и угризения за това, което вече е невъзвратимо, и което нямаш втори шанс да поправиш.

Готов съм да плащам с болка за допуснатите грешки, но да имаше поне по един втори шанс да мога да ги поправя. Да залича обиди и огорчения, които съм предизвикал за хората, които са били винаги най-скъпото за мен. Неволно, спонтанно, необмислено, без да си давам сметка, по начин, който тогава ми е изглеждал като част от някаква обичайна ситуация, малко нервно реагиране, някакъв уж разговор – а после, след години вече разбирам, давам си сметка, и това вече се превръща във вина, съжаление, болка и тежест, които не могат по никакъв начин да бъдат забравени.

Когато преминеш хребета на живота, виждаш колко малко време ти остава и за това, което е трябвало да направиш, но не си направил, можеш да изпитваш вече само съжаление, защото времето, което ти е отредено, вече не ти дава шанса да го направиш. Така както е трябвало да го направиш когато все още си бил от другата страна на този житейски връх, ако не беше живял с фалшивото усещане, че животът ти ще е едва ли не безкраен, че все още всичко едва сега започва, че имаш безкрайно много време пред себе си.

Когато преминеш хребета на живота, всичко започва все повече и повече да се повтаря, и в това повторение представата ти за времето се променя – вече не забелязваш как минават дните, вече се учудваш колко бързо са минали месеците, вече ти се струва, че времето е забързало своя ход.

Когато преминеш хребета на живота, разбираш, че няма втори шанс.

2.09.2020