Ти знаеш, майко - 05. 07. 2020

Ти знаеш, майко
Евгени Георгиев Алексиев

Ти знаеш, майко,
Никога не е била при нас такава ситуация,
Че думи мои остри, непремерени,  а и оказали се чак и тъй обидни,
Да са излизали при мен от душа лоша или празна, или от сърце към тебе зло,
От липса на душа, на обич, чувства най-дълбоки, състрадание и притеснения безспирни.
Такова никога не е било.

Ти знаеш, майко, знаеш ли?...
Аз сърдех се на себе си и на живота,
На чувството си постоянно вътре вредно за надвиснала прокоба,
Страхувах се да не допуснем грешки,
И изведнъж фатално да не се обърка пак при нас съдбата,
И сърдейки се на живота тъй и вътрешно страхувайки се,
Самонавивах уморения си, може би дори и болен, мозък
Докато загубя самообладание и равновесие на думи.

Сега това тъй много ме боли.
Дори когато е било случайно, дори съвсем не като правило и постоянно,
Защо ли в чувствата на моята душа изглежда
Че в капката "отрова" дори и океанът ми от доброта към теб се е загубил и изчезнал.

И вместо в случаи подобни да създам покой,
И вместо с благи думи да ти вдъхна радост, щастие, успокоениие,
И вместо аз за тебе да постигна облекчение,
Обратното се случваше  –
Че аз добрата ти душичка наранявах и изпълвах
Със мъка, горест,  скръб, обида, болка, огорчение.

Ти знаеше това, нали го знаеше?
Дори да знам, че си го знаела – не ми помага.
Защото аз сега спокойствие не мога да намеря,
За съвестта ми нямам мир, и нямам примирение.

И знам, че в  капката "отрова",
Дори и океанът доброта изчезна.

Аз знам, че майчино сърце за всичко ще прощава,
Към своето детенце Майка зла умисъл не задържа.
Защо тогава постоянно всичко толкоз силно ме измъчва,
Защо от мъка пак сълзите си не сдържам.
И мисля си аз постоянно
Как всичко е било във твоите очи и в твоята душа.

Защо аз постоянно си повтарям,
Че капката "отрова" океана доброта отравя.

Назад аз времето да върна
И всичко непремерено да спра и залича,
Изпуснатите в напън глупав остри думи,
Изречените във импулс болезнен криви и ненужни звуци,
Във благ и топъл глас,
В присъствие спокойно и щастливо, всеки следващ миг,
И с много обич - постоянно да я виждаш, чуваш и усещаш - да превърна,
Да променя, и да поискам пак, и пак, отново твоя прошка да получа.

Защото капката "отрова"
и океани доброта изтрива.

Но вече тебе тук те няма,
Назад във времето ми ти остана,
А и напред във времето Отвъд ме чакаш.

За прошка и успокоение е късно,
За примирение? – за него никога не ще е рано.
Не знам как времето назад да върна,
По-лесно е в Отвъд да се превърна.

Така се получава,
Това впоследствие се осъзнава,
За чувствата ни и към края на живота,
Че капката "отрова"
Дори и океаните от доброта убива.

05.07.2020