Андрей Андреев. Люди

Люди

Люди, отвечайте: в самом деле
вы, мои товарищи в пути,
крайней ли своей достигли цели,
я свою ль особую настиг?

После нас, в лицо смотревшим солнцу
с трудною землёю на уме,
понизу ничто не остаётся:
отошли как ветер отшумел?

Наши ли надежды и тревоги,
словно летний сумрак до зари,
без следа истаяли в итоге?
Маковка моя ещё горит.

Гром грохочет, груши отцветают–
в полночи, на зорьке, на заре,
стелются туманы, звёзды тают–
в бархатном чернёном серебре.

То ли вы молчите, я ль не слышу?
Звёзды блещут жаркие вдали–
вдоль пути земного неба выше,
а в округе маки расцвели.

перевод с болгарского Терджимана Кырымлы


Хора

Хора, с мен по пътища вървели,
хора, с вас по пътища поел,
стигнахте ли крайните си цели,
стигнах ли до крайната си цел?

Вгледани във звездните огнища,
сведени над сухата земя,
мигар тука не остана нищо,
само вятър лек ли прошумя?

Вашите надежди и тревоги
се стопиха като летен мрак,
в който тук-таме просветва огън,
сякаш сред поля зелени мак...

Отдалече светъл гръм се носи,
крушов цвят сред сумрака вали.
Виждам ранни звездни сенокоси,
срещам късни сребърни мъгли.

Но защо от вас не чувам нищо,
а от земния ви звезден път
греят само звездните огнища?
И край мене макове цъфтят.

Андрей Андреев