Андрей Андреев. Сельцо

Селце

Изгубено селце сред есента
ме срещна тази нощ и ми напомни,
че нашият живот е къща скромна
с пътека, със дървета и цветя.

И в къщицата някой дълги дни
е чакал близък глас отвън да чуе
и струя влажен въздух да нахлуе
във стаите с петмез и светлини.

Старица и старик, и шарен пес
прегърбени ме срещнаха на прага
и ми говореха с усмивка блага:
– Добре дошъл! Е, заповядай! Влез!

Аз влязох. Скръцна дървеният под.
Ръка целунах и сълза изплаках.
И после цяла нощ, загледан в мрака,
размислях за човешкия живот.

Андрей Андреев


Сельцо

Сельцо в долине среди гор пустых
по осени мне встретилось напомнив,
что наша жизнь– с дороги домик скромный,
гумно, подворье, садик и цветы.

И в домике тебя года ждали
и на столе готово угощенье–
джезва урчит к бекмезу и печенью;
портреты на стене– из снов вдали.

Старуха, старичок и пёстрый пёс,
сутулясь, меня стрели у порога:
– Привет тебе! Пришёл и слава богу!
Господь с добром тебя да к нам занёс!

Склонясь, вошёл под половичный скрип,
расплакался, расцеловал им руки,
и ночь без сна до нестерпимой муки
о жизни размышлял не до зари.

перевод с болгарского Терджимана Кырымлы