Андрей Андреев. Закат

Закат

Закат над речкой.
Не в седле я.
По сенокосу конь к прикормам. 
Луна к ночи белым белее;
поизумрудней– эти горы.

Река и горы,
небо, поле
мне перед сном ума вспытали: 
ты ворочаешься ль–
доколе,
или уходишь–
навсегда ли?

Все жизни я то ворочался,
то уходил... Оставил нечто,
забыл ли тут– в своих началах,
перед недостижимым вечно?

Вся жизнь, короткая такая,
следит с надеждой уходящих,
пришедшим часом потакая,
иных бросает, прочих тащит.

Я не пытаюсь– робко ль, смело-
куда и чем меня поманит
судьба,
и где под небом белым
увижу два надгробных камня,

почую- время истекает
к истоку жизни возвратиться-
одной из двух: моя какая,
ответь, закатная зарница.

И, одолев ночные дали,
с утра возьмсь за те же гусли:
вернулся я ль– и навсегда ли,
а ухожу– сюда вернусь ли?

перевод с болгарского Терджимана Кырымлы


Залез

Кон спънат. Залез над реката.
Ливада, вчера окосена.
По-бяла пред нощта луната.
А планината– по-зелена.

И всички те едно и също
ме питат, докато заспивам:
дали отнякъде се връщам,
или нанякъде отивам!

А цял живот това съм правил.
Завръщах се и заминавах.
Какво ли тука съм забравил?
Какво ли другаде спасявах?

Животът– къса, тънка нишка,
с добро и зло и в мен се вглежда–
за посрещачите с въздишка,
за изпращачите– с надежда.

И аз не питах накъде ли
съдбата път ще ми посочи
и под небета странно бели
ще виждам две надгробни плочи,

ще чувам стръвно да изтича
в мен времето ми отредено–
и върнал се, да коленича
до камък в нощите студени.

И времето– едно и също,
да питам, докато заспивам:
завинаги ли тук се връщам,
завинаги ли си отивам?

Андрей Андреев