Христо Фотев. Предчувствие

Предчувствие

Однажды ночью тёмной ты меня убьёшь.
Подставит дождь неверное плечо–
я обопрусь, и через пять шагов
паду в твою испуганную память:
в нежданный мной незримый мавзолей.

Ты нехотя убьёшь меня.
Уж внемлю,
как убеждаешь опытную совесть,
старуху древнюю, печаль принять:
твердишь ей, что я жив среди живых...
И я, покорный труп, ещё сыграю
житьё на ять...
Меня на то украсишь,
прескромный мастер опытный гримёр–
удобрив мною «братские могилы»(*),
прибережёшь со временем на спор.

Тебе ль сознаться в ревности ко мне
и в жути перед нашим расставаньем?
Ах нет, старухи-совести стыдясь,
ты скажешь, спас меня– и будешь прав,
что жив я твой воистину мертвец
мертвее всех на свете,

а пока,
сменяя города и взгляды, я
отпраздную свое убийство на миру:
да расцелую смех твой в багреце
и в перламутре страха... Не боясь,
раскатисто стократно назову
по имени тебя.

В полночь– зима, вокзал, буфет,–
я зацелую твой готичный профиль
усталого как до смерти без сна,
тем ощутив твою любовь, печаль
и власть, и жалость... Мал, но крут,
по-доброму начну подзуживать тебя.
Ты пощадишь меня и дажу будешь рад мне
до странного неблизкого мгновенья
начала ускользанья моего, когда
ты ощутишь, что остаёшься сам...

Однажды ночью ты убьёшь меня:
под шум дождя в ночи бургасской вынешь
испуганною памятью всего–
вон чешуя дождя и тротуар.

перевод с болгарского Терджимана Кырымлы
* посмертные хрестоматии и прижизненные коллективные сборники, прим. перев.
 


Предчувствие

В една дъждовна, тъмна нощ ще ме убиеш ти.
Дъждът ще ми предложи крехкото си рамо,
ще го прегърна аз– с пет стъпки само
ще падна в ужасената ти памет,
тя– моят ненадеен мавзолей.

Не искаш, но ще ме убиеш ти. И аз слушам
как убеждаваш древната си съвест.
(Ти имаш опит, стар, печален опит).
Повтаряш й, че всъщност аз съм жив...
И аз, покорен труп, ще имитирам
прекрасния живот на жив... Ще ме гримираш–
ти, скръбен, непохватен козметик,–
ще ме рисуваш от буквар в буквар и съхраняваш
в глухия си вик.

Как ще признаеш, че си ме ревнувал?
И на какъв език– че с тъмен страх
си гледал с ужас как те изоставям?
Ще казваш, че си ме спасил– и ще си прав.
Ще казваш, че съм твой и че съм жив...
А аз ще бъда мъртъв, мъртъв, мъртъв–
по-мъртъв от най-мъртвия мъртвец.

Ще ме убиеш ти, но дотогава аз ще празнувам
странния си празник от поглед в поглед
и от град във град. Безумен– сред големия площад,–
аз ще целувам твоя смях,
облечен в червена рокля и седефен страх...
Ще те изричам, без да се страхувам
по всички стъпала на моя глас.

В среднощния бюфет на зимна гара
аз ще целувам острия ти профил
на смъртно уморен и на заспал.
И ще усещам тежката ти власт, любов и скръб, и жал...
Ще предизвиквам– и без да искам ще те наранявам,
аз– малък и жесток, но ти ще слушаш.
Ще ме щадиш, дори ще ми се радваш,
до оня странен и далечен миг, във който
ти ще почувстваш как ти се изплъзвам.
И как оставаш сам...

В една дъждовна, тъмна нощ ще ме убиеш ти.
В една дъждовна, глуха нощ ще ме обсебиш
докрай във ужасената си памет,
ще ме поемеш ти от оня люспест
дъждовен и бургаски тротоар.

Христо Фотев