14. - Дълбок сондаж II. 5. 2018

Евгени Георгиев Алексиев

ДЪЛБОК СОНДАЖ

ВТОРА ЧАСТ




ГЛАВА ПЕТА



Асоциативната верига, оформяща последователност от картини, оценки, позиции и отношения, протичаше и се променяше за частици от секундата като мисловен поток и създаваше фон в съзнанието на Джейсън, и колкото повече задълбавах в отделни пластове и линии, и проучвах този фон, толкова повече интересът ми се засилваше като виждах неочакваните прилики между разбиранията на Джейсън и моя собствен начин на мислене. Нямаше нужда да си задавам въпроса, доколко това е отношението към нещата и на Андрей, от чието съзнание като основа бе възникнал Джейсън и неговият свят, макар и с активния принос на изкуствения интелект. Доколкото вече бях минал през Вътрешната сфера на Андрей и се бях запознал с неговото мислене, не намирах съществени различия. Започнах да прозирам смисъла на някои намеци за предстоящи събития в света на Андрей, направени от Наставника на Хък, на които Джейсън така и не бе получил ясен отговор. Докъде се простираше ролята в тази житейска философия и на изкуствения интелект на Корпорацията? Чудех се доколко Андрей е имал предварителна представа в какви посоки ще се развие мнемофилмът предвид замисления от Централният компютър експеримент и доколко това бе само инициатива на изкуствения интелект. Питах се също дали с някои елементи в разговора му с Джейсън, Наставникът не изпращаше някакво послание и на Андрей, което би му послужило в определен момент впоследсвие. По-късно щях да разбера това. Доколкото, както се споменаваше и в сложния диалог между Джейсън и Наставника на професор Хък, при тази категория синхронизация на мнемофилм, изкуственият интелект имаше равнопоставена роля и участие в развитието на действията и на съответните концепции, и постоянно отчиташе и инкорпорираше в мнемосредата мисловните реакции на Андрей, той вероятно не би включвал или би бил в състояние да блокира всяко развитие в сюжета, неприемливо от негова гледна точка или несъответстващо на схващанията на Андрей, освен ако не целеше да внедри в съзнанието на Андрей някакви определени внушения. От друга страна, предвид прозренията на Джейсън за възможностите, впоследствие осъзнати и от самия Андрей, за формиращата се и придобиваща се автономност на героя и на неговия собствен свят в електронния океан и обкръжаващата го реалност, както и някои обстоятелства, касаещи вероятния експеримент на изкуствения интелект, вече си мислех, че бе възможно да съществуват фактори извън създателите, и най-вече извън намеренията, целите и очакванията на Андрей, които досега не са били предвиждани. Вероятно фактори, чиято обител се намираше отвъд Хоризонта, а също така свързани и с дейностите на екипа на реалния професор Хък. Тепърва щях да разбирам за какво става въпрос. Но беше ясно, че изкуственият интелект в случая влагаше повече от себе си, преследвайки определена своя стратегия. Същевременно, не ми се вярваше вероятното възникване на непредвидени фактори да не е било принципно допускано от Андрей. От диалога на Джейсън и Наставника на Хък вече разбирах каква би могла да е голямата картина и цели на тази стратегия и още на този първоначален етап на запознанството ми с техния свят фантазията ми бе залята от множество проблясъци, идеи и предположения за бъдещи възможности и развития. Това, което бях чул от Наставника на професор Хък в диалога му с Джейсън беше крайно впечатляващо. Във всеки случай, вече бях установил със сигурност една проста истина – че в този свят изкуственият интелект беше създаден и се възпроизвеждаше на толкова високо логическо и интелектуално равнище, че безусловно се ръководеше от един фундаментален генерален принцип – съхранение и развитие на цивилизацията, към която принадлежеше и самият той…
Джейсън винаги се бе учудвал на неотслабващата възторженост, пиетет, възхита и вибриращ ентусиазъм на хората по италианските руини от римско време и въобще по цялата им архитектура и култура, останали от времената на римските нашествия, преминали през мракобесието на средновековието и послужили по-късно като идейната основа за архитектурните и  художествени находки от времената на възраждането, възприемани от множеството ентусиасти като модели на човешката цивилизованост, възвишеност, цивилизация, духовност, креативност, без да си дават сметка, че именно оттам са се породили и придошли, или най-малкото възпроизвели и предали, модели и стереотипи на егоистично и деструктивно обществено отношение, човешко поведение и прояви на корист, алчност и завист, на жестокост и безчовечност, на лицемерие и религиозен фалш, на подменяне на ценности и стойности, тласкали и тогава, и по-късно човечеството в безкрайната поредица от конфликти и войни, псевдомодели на обществена справедливост, изкривен формат на цивилизованост и цивилизация, обществена структура на егоизма, лъжата и измамата, и довели до  няколкото световни войни-катаклизми, сринали в крайна сметка и остатъците от този град, някога възприеман като вечен, сега превърнали го в музей на псевдо-вечното.
Хаотично пръснати сред изсъхнала трева, хилядолетни калдъръми, изпаряващи се кални локви и асфалтови парчета от доскорошните градски улици, остатъци от назъбени и разрисувани с червен и чер графит стени, разсечени като от митологичен меч, увиснали на косъм покриви от развалините на съвременни италиански къщи, жилищни сгради и офиси.
Дори разкъсан на парчета от катаклизма на войните, дори смачкан, сдъвкан и изплют, "Вечният град" все още се опитваше да носи знаците на своята вечност. Централните му сектори – сега превърнати в музей. "Вечният град" – сринат и превърнат в музей на вечните илюзии, в музей на илюзиите за вечност, в музей на примитивната заблуда, че нещо може да остане завинаги непроменяемо, че някои неща са предопределени, че някои от нас са уникални и недосегаеми, че въобще светът ни може да се съхрани точно такъв, какъвто е сега, и вечно да остане същият.
Еднакъв и непроменим, с едни и същи порядки, със замръзнала система, с неизменно устройство, с непроменяеми привилегии, с едни и същи и до безкрайност репликирани и повтарящи се лъжи, заблуди и внушения за ценности, с едни и същи неумиращи елити и техните маниери да манипулират другите, с несекващите навици и самопровъзгласени привилегии да заграбват всичко, с фалшиви кухи правила, чието единствено активно съдържание е изключение от правилото, с една и съща прогнила обществена система, постоянно създаваща и възпроизвеждаща човешки търтеи и политически и икономически вампири, с непроменима схема на щедро заплатените псевдостойности...
„Също като в едновремешните научно-фантастични разкази и филми“ – рече си Джейсън. – „Постигнали сме това, за което са писали преди няколкостотин години. Включително и разрушенията, новите глобални войни, унищожените градове, изчезналите народи и държави, прекроената карта на света, новите държавни структури, новия обществен ред и навици. Кой е могъл тогава сериозно да предвиди какво ще се случи на човечеството само през следващите няколко столетия? Познаването на историческите събития от предишни хилядолетия не е било достатъчно. Събитията ускорявали своя ход с всеки изминали няколко години, а понякога дори с всяка нова година. Това продължава и сега. Придобиват все повече непредвидимост в своето развитие.“
Прогресивното разширяване на границите и въздействието на технологичния прогрес, постоянно разрастващата се пропаст между полюсите на човешкото благополучие и мизерия, наслагващите се една върху друга все по-мощни вълни на напрежение от задълбочаващата се неравнопоставеност и липса на справедливост, фрагментацията в развитието и организацията на човешките общности и на техните държавни структури и засилващата се борба заради жизнени интереси и мътни амбиции, подмяната на нормалното обществено и човешко развитие и естествено право на благополучие с войнстващи верски екзалтации и нови фанатични манипулации на стари идеологии, и отново бързото развитие на технологиите, индустриите и продуктите от всякакъв калибър, качества и свойства на военната промишленост в съчетание с концентрацията на ресурси, мощ, власт и интереси във все по-крупни международни монополни формации, са водели до нарастващата експоненциална крива на ускоряване и непредвидимост на предстоящите събития.
Политиците се концентрирали в отчаяни опити за запазване на някакво статукво, или в преследване на съмнителни съперничества, непосредствени интереси и дребнави спорове, оплетени в блатото на възприетото всеобщо политическо словоблудство с хоризонт не по-далечен от собствените им носове.
В годините на повече от едно столетие относителна глобална стабилност, разтърсвани периодично само от сравнително ограничени по обхват кървави касапници на постоянно възпроизвеждащите се локални конфликти и поредните напъни на все нови и нови терористични формации, в общото съзнание на човечеството, а и в представите на политиците (повечето от които изглежда не блестели с нещо повече от елементарно стандартно мислене, нито пък с особена далновидност и всеотдайност за благото на човешкия род) избледнели спомените за ужаса от последния глобален военен конфликт, когато много милиони хора за броени години загубили живота си, а голяма част от света потънала в разруха и човешката цивилизация била на ръба на ядрено самоунищожение, като бъдещето висяло на тънката нишка на непредвидимостта и случайността.
Забравили поуките от историята, забравили, че човешкото търпение винаги има някаква граница и винаги рано или по-късно се стига до нея, когато поредната мътилка от властници, изплували на повърхността на океана от човешка суета, отново вместо с глави и мозъци – с подобие на чугунени кратуни, самозабравени в дребнавите си страсти и невротичен егоизъм и обсебени от постоянния страх, че губят ценно време, за да осигурят завинаги своето лично благополучие.
Повечето държавни фактори си въобразявали, че статуквото ще може да се запази едва ли не вечно, че запазването на статуквото трябва да е и ще е естествено решение за бъдещето. Но никой сериозно мислещ човек не е бил в състояние да предвиди реалния развой и бързина на предстоящите събития. Човечеството все повече се приближавало към една критична точка на невъзможност за задържането на предстоящите обществени и природни катаклизми. И в определен момент се стигнало до границата на епохата на тежките конфликти, разрушенията и смъртта…
"Човешкото същество се оказва доста лакомо" – мислеше си Джейсън. – "Независимо от хода на времето и системните натрупвания в човешката култура и мъдрост, открай време постоянно се явяват нови и нови кохорти алчни човешки властници, които с всевъзможни хитрости и лъжи се стараят да завладяват и обсебват усилията и ресурсите на хората около себе си, с елементарната и стандартна цел да живеят по-приятно за тяхна сметка и на техен гръб." Безспорно, за това винаги са били необходими определени качества – сравнително по-редки и явно липсващи сред останалите хора, префинени, но деструктивни, очевидно генерирани и предавани чрез генетични отклонения и негативни трансформации на генетичния фонд, предвиден за възходящото развитие на вида хомо сапиенс. Някога това са били местни главорези и главатари, по-късно феодали, владетели и свитите около тях, след тях са се явили префинени държавници и лукави фабриканти, после са се пръкнали лицемерни "демократи" и ненаситни бизнесмени и банкери, покрай тях е дошло времето на "демократичните" управници, партийните върхушки и свитите от еднотипни хитреци, прелитащи наоколо като зловонни насекоми и прилепващи се периодично и постоянно като паразити, смучещи от кожата, или лешояди дояждащи остатъците от мършата. Независимо от това, че в историята е имало място и за положителния пример на племенни вождове, на загрижени за хората си и бъдещето владетели и групови или национални лидери с безспорно благотворно за обществото влияние. Но те били щастливи и оскъдни изключения.
Предвид характера на обществената каша, биологичните императиви и лични нужди, и психологическите дадености, ограничения и недостатъци на човека, като правило управниците, за да успеят да станат такива, трябвало да имат щамповано и изчистено от дълбока мисъл съзнание и ампутирани морал и човещина. Основната мисъл на такива хора била насочена към своето его и лично благополучие, независимо от това в каква форма се проявявала и по какъв начин бивала маскирана. Поради естеството на характера им, те без изключение били склонни да се самозабравят. И поради вечното правило, че целта на всеки елит, на всяка върхушка, на партийните и управленски елити като цяло и на отделните индивиди, загнездили се в тях, била да живеят по-добре за сметка на труда и лишенията на останалите хора около тях, да са избраните, които са отгоре и да осигурят своя живот, за сметка на другите „глупци“, каквито и правила, закони или така наречени демократични (ще рече всеобщо приемливи и обществено полезни) норми да се провъзгласявали, и независимо от официалните лозунги и клишета, властниците винаги съумявали да ги заобикалят, забравят или използват в своя изгода. Така е било винаги преди, така беше и сега.
Впрочем, този, който е влязъл в някакъв така наречен елит или е успял да изпъкне над другите, винаги е започвал да си мисли, че е избран, предопределен, че е по-умен и по-способен от другите, че затова има право на повече, че на него му се полага, че той е по-качествен, дори гениален. Това винаги е бил основният проблем на такива хора. "Това е системен проблем на цялата антисистема, водещ до затворен омагьосан кръг и повтарящи се вредни цикли. Причината е в психологическата уязвимост на стандартния индивид, в слабостите, произтичащи от нуждите на биологичната му същност."
„Проблемът е и в това, че те живеят с усещането, че положението им ще се запази вечно“ – следваше мисълта на Джейсън, – „стават пристрастени към състоянието си и дори да осъзнават неговата погрешност, не искат да го загубят. Това в повечето случаи се подхранва от един по същество ограничен мироглед и ограничени схематични лични интереси. По дефиниция, властниците и управленците са склонни да се самозабравят и на практика постоянно го правят. Такава е същността им, такава е психологията им. Понякога се изисква известно време при тяхното трансформиране и деградация по пътя им нагоре, за да премине първоначалният период на изплуването, на плахото опипване на обстановката или на временна лицемерна мимикрия, но крайният резултат винаги е един и същ.“
"Населението няма никаква възможност да реагира или да поправи нещата. Освен че то винаги е подложено на манипулация, то е фрагментирана субстанция, и трудно може да бъде обединено в единен импулс. Самите властници, априори, в съответствие с генезиса, естеството и характера си, са склонни постоянно да променят лозунгите и клишетата, с които манипулират населението, за да му създават впечатление и надежда за промяна и движение напред. Лицемерието на управниците се подхранва от замъгленото съзнание или късата памет на хората, улисани в ежедневните си проблеми."
Да си управник или да си в свитите и слугинския антураж на властниците на деня се оказвало доходоносен и лесен занаят за тези, които не умеели да вършат нещо полезно и смислено. Разбира се, те трябвало да притежават необходимите лични характеристики, за да могат да плуват в блатото на властта. Веднъж успели да се задържат върху пяната на помията, те вече спонтанно приемали и си мислели, че винаги ще може да е така.
Постепенно, с мълчаливото търпение на населението, се натрупвало напрежение, докато в един момент ставало ясно, че единствената възможност да се стори нещо, за да се спрат безкрайните безобразия, било по някакъв начин властниците да бъдат наказани и спрени със сила. Поради тяхното патологично безочие, се налагало силата да е брутална. В определени епохи така са възниквали революции, когато историческите и психологическите обстоятелства са били подходяща предпоставка за тях. В по-нови времена така са възникнали проявите на тероризъм и дейността на терористични организации и групи, колкото и да е ужасно, че при техните действия са загивали и страдали невинни хора и деца.
Въпреки заклеймяването в онези години на тероризма заради неговите неприемливи хуманитарни аспекти, античовешка бруталност и морална антилогика, като се имало предвид самозабравянето, ненаситността и безчестието на управници, псевдодемократи и банкери, опасението от тази напаст се оказвало в редица случаи средство за напомняне в търсенето на противовес по отношение на самовъзпроизвеждащата се наглост на постоянно новоизлюпващите се върхушки и лидери, които не следвало да забравят, че всяко нещо има някакви граници, че безобразното им поведение няма как да продължава безконечно, и че ако искат да живеят спокойно трябва тази възможност да се отнася за всички човешки същества на земята и е задължително да се съобразяват с определени правила и необходимости, които са в интерес на общата цивилизационна и глобална хармония... За нещастие, красиви цели се свързвали с грозното лице на хаотичното насилие, от което страдали в повечето случаи безпомощни и невинни, но като се имали предвид обстоятелствата, крепящи властта и мощните военни държавни структури, изглежда не оставали други възможности за стимулиране на някаква промяна.
Пиша за тези мисли на Джейсън, както и схващания на Андрей, с определена предпазливост, защото в наши дни тази тема стана особено чувствителна и да се говори по нея е твърде деликатно, а всяко нещо би могло да бъде криво разбрано. Но все пак, разказвам за хора от едно бъдеще, очевидно несъстояло се по най-добрия начин, и тяхното виждане за собственото им минало и характера на хората, които са определяли развитието в тяхната история.
„Така май ще продължава и занапред“ – мислеше си Джейсън, – „вероятно с известни прекъсвания и почивки.“
Човечеството винаги е било много пъстра мозайка, а в основата на проблемите му винаги е бил присъщият егоизъм, произтичащ от уязвимата биологична същност на човека и от деликатните и подвластни на лесно въздействие и промяна форми в човешкото съзнание.
Интересно беше, доколко мнемотелеметрията и мнемографията щяха да променят нещо в човешката орис. Управниците претендираха, че е решение за необходимия обществен порядък и стабилност. Но бизнесът си беше бизнес, а технологията беше свързана с огромни интереси не само във финансовата част, но и в областта на сигурността. Не беше съвсем ясно кой и как ще може да я употреби. А очертаващите се допълнителни възможности, разработки и модернизации, криеха невъобразими потенциални проблеми.
„Почти спряхме програмите за изследване на Слънчевата система и космоса, забавихме много други фундаментални изследвания, а човечеството бе потопено в едно особено измерение на ежедневно съществуване, лесно за бързо получаване на удоволствия и удовлетворение, притъпяващо амбиции и протести, вкарано в някаква гранична зона между реалното и изкуственото – измерението на мнемофилмите. Кое е реалното и кое изкуствено е отделен въпрос. Дали беше за добро потапянето ни в тази технология, тоталното обсебване от нея на живота ни? И какви изненади може да ни готви бъдещото й развитие и перспективите на мнемотелеметричния ни начин на живот? Как това би се отразило на всички останали области и дейности, а и въобще на връзката ни с онова, което все още бихме могли да възприемаме и наричаме като реално... Независимо от относителността на това понятие… Може би ключовите думи са баланс, далновидност и отговорност. Но имаме ли все още шансове за запазване на баланса и доколко в днешната обществена организация имат смисъл понятията отговорност и далновидност?“ – мислеше си Джейсън.
„Но всичко това, всъщност, се отнася за реалния материален свят на Андрей. А мен сега ме интересува единствено процедурата за прехода и вътрешната реалност, в която трябва да преминем.“