Евгени Георгиев Алексиев
=== ДЪЛБОК СОНДАЖ ===
ПЪТЯТ НА ИНТЕГРИРАНОТО СЪЗНАНИЕ
/"Йога" на интегралното съзнание/
Посвещавам на моята майка, на моята майчица,
която не издържа да доживее да види тази книга отпечатана на хартия.
Мислите ни са диви коне, препускащи волно сред подвижни пясъци,
които могат всеки миг да потънат и да се загубят завинаги.
Писаните думи са юздите, с които можем да ги възпрем,
насочим и съхраним, и заедно да продължим нататък.
ГЛАВА ПЪРВА
НЕБЕСНИТЕ СЕЛЕНИЯ
1.
Йога в Индия
През 2001 година заминах за Индия. В определен период, всяка сутрин ходех на йога. Ставах в 5 часа сутринта, взимах си топъл душ и след като се разсъня потеглях след 5.30. Пътувах до „Шивананда йога веданта натараджа център” около половин час. По това време на деня движението в Делхи все още не бе натоварено. Но пристигането ми до там изискваше своето. Сутрин усещах с цялата си същност свежестта на предстоящия ден. Докато вдишвах различните аромати, навлизащи през отворения прозорец на колата ми, наблюдавах хора, излезли на сутрешна разходка с кучета, други отиващи в някаква посока, или просто застанали и очакващи деня. След като бивах събуден от разнообразни и екзотични чуруликания, крясъци или обаждания на многобройните птици по дърветата пред прозореца ми, аз бях настроен да възприемам специфичното настроение и вибрации на свежите делхийски утрини, спокойствието на появилите се по улиците делхийски жители, незнайно кога в тъмните зори. Докато пристигна до Центъра вече започвах да забелязвам как движението по булеварда пред мен все повече се сгъстяваше. Занятията започваха в 6.30. След час и половина, когато вече се завръщах, по улиците беше лудница от хаотично движение. Но се чувствах толкова балансиран, удовлетворен, спокоен, че не ми правеше никакво впечатление. Удоволствието сутринта от усещането за хармония, предизвикано от свежестта, чистотата и специфичния дъх на изгряващото и разтварящо се утро, се заместваше от спокойствието, удовлетворението и равновесието след участието в практиката. Това продължаваше известно време.
В Центъра имаше добра библиотека, а във фоайето редовно се събираха броеве от издаваното от тази институция списание. Веднъж разглеждах едно от изданията и се загледах в снимките на един от техните ашрами – този, намиращ се в най-южната част на Индия. Имаше и снимка на неговия духовен и административен ръководител. Виждах, че човекът не изглеждаше като някакъв аскет - не бе слаб, изпит, атлетичен, видът му някак си не се припокриваше с определени мои представи за физиката на един майстор или учител по йога, каквито си бях създал донякъде както от снимките и графиките в различни книги за йога на аскети, практикували някога в Индия в изолирани гори и хималайски пещери, така и донякъде от собствените ми логически размишления и съзерцания по темата и, въпреки, че разбирах религиозното и духовно съдържание, път и цели на йога и на йогисткото усъвършенстване, медитация и философия, от дълбоко вкорененото ми към онзи период интуитивно и логически изградено възприятие, че основна цел и смисъл на йога практиките е да осигури съвършено здраве, пълен физическо-психически телесен баланс и хармония, и от само себе си разбираемо - идеално структурирана външна физическа форма и дълголетие.
По онова време бях най-ентусиазиран, участвах редовно в практиките, често ходех на занятията по два пъти на ден – и сутрин и вечер; освен редовните часове по Хата йога с упражнения, релаксации и пранаяма (практиката от час и половина всеки път започваше и завършваше с песнопение), в Центъра имаше различни други събития и прояви, в които взимах участие, чествания с пеене на мантри, специализирани часове по някаква тема, годишнини с пуджи, вечери с редовни хиндуистки ритуали – това бе комплексна институция, която бе едновременно и място за практика, и храм, и средище за семинари, лекции и срещи, и подслон за някои постоянно пребиваващи. Всяка вечер имаше церемония пред олтара. А олтарът се намираше на едната стена в главната зала за практикуване, тази, в която редовно ежедневно се упражняваха преминалите предварителните няколкоседмични встъпителни курсове на подготовка, в които се обясняваха и усвояваха отделните упражнения и елементи, повтаряни след това ежедневно в постоянния комплекса на основната практика. Усещах как продължавам да напредвам, започвах да се сгъвам все повече, позволявах си някои обърнати пози като „Скорпион”. И тъкмо тогава гледам това списание, обхващат ме съмнения как така този йога, учителят "свами" в един от основните ашрами на това течение на йога в Индия, не ми изглеждаше нито като гимнастик, нито като аскет, нито и като йога майстор от моите митологични представи.
Всъщност, този "свами" бе предстоятелят на институцията в Индия на организацията на Свами Вишнудевананда Сарасвати. Някога изпратен от своя учител Свами Шивананда Сарасвати в Канада, за да разпространява йога по света, Вишнудевананда създал оттам своята мрежа от центрове и ашрами в различни страни, включително и върнал учението и метода на практиките на своя учител обратно в Индия, създавайки центрове и ашрами, редом с школите на други някогашни ученици на Свами Шивананда, станали на свой ред учители, майстори, основатели на школи, университети, институции, центрове и ашрами, както и редом с многобройните школи и институции на учениците на други учители и майстори от миналото, превърнали се на свой ред в учители, майстори и основатели на производни, аналогични или съвсем нови и с претенция за оригиналност течения, школи, учения и институции. (Поне в това отношение йога и източните бойни изкуства много си приличат.)
Седях си във фоайето на Центъра тогава, разлиствах списанията и някак си с недоумение ми се струваше, че ръководителят на тази институция в Индия, чието седалище бе в южния ашрам, който при това май не бе по националност индиец, струва ми се, че бе италианец, нямаше вида на различни йога майстори, които бях виждал в разни книги на снимките им от младини.
Размишлявайки по-късно на тази тема, сещах се за така наречените „конторшънисти” – гумените хора, които в цирка или при разни демонстрации се сгъваха и разтягаха по всевъзможни начини и влизаха в стъклени кутии, изпълнили пространството като сардели в буркан, плътно заемайки всеки кубически сантиметър в тях с плътта си, макар че те всъщност нямаха нищо общо нито с практиката, нито с философията, нито с целите на йога. Като се остави настрана спецификата на цирковото шоу, не всеки знае, че има такива физиологични отклонения, влизащи в категорията на болестните състояния, свързани със състоянието на колагена и тъканите в организма - кожата става разтегателна, гъвкавостта излиза извън всякакви обичайни норми. Такива хора - "конторшънисти", още на млади години демонстрират гъвкавост, каквато майстори в Хата йога едва ли могат да постигнат в разцвета на своята практика докато все още физическите им възможности и развитие са във фазата на възход.
От друга страна, да не говорим и за това, че "свами" далече не ми изглеждаше и като участниците в разни спортни състезания по йога, защото към тях винаги съм бил предубеден и за тях съм смятал, че нямат много общо с духа и практиката на йога. Веднъж бях попаднал случайно в интернет на съобщение за някакво едромащабно национално състезание по йога, състояло се в моята родна страна, в което високопарно и самодоволно се обясняваше, как наш йога направил поза „Скорпион” и така засрамил индийците!
Та тогава в Центъра си позволих да споделя своите съмненията и размисли (съвсем накратко, все пак) с един от преподавателите по йога. Той бе индиец със смугла кожа в сравнително по-зряла възраст и бе един от постоянните инструктори, работеше като учител по йога в Центъра. Често участвах в практики под негово ръководство. Преподавателите в институцията бяха не един и в разните дни различни от тях водеха занятията, често прихождайки от някой друг център или от някой от ашрамите. Понякога часовете се провеждаха и от някои напреднали ученици. Упражненията всеки път се правеха по точно установена схема и последователност, и с ясни елементи и методика. След съвместното изпяване от групата на мантрата в началото на занятието, през цялото време от час и половина се поддържаше постоянен еднопосочен гласов контакт между инструктора и практикуващите, както при изпълнението на комплекса "поздрав към слънцето" - "сурия намаскар", техниките от пранаяма и асаните, повтаряйки ритмично "вдишвай" - "издишвай", така и при междинните релаксации, последователно упоменавайки телесните елементи, към които практикуващите следва да прехвърлят и насочат своето внимание и концентриране за релаксиране.
Между другото, много пъти впоследствие съм виждал снимки на йога учители, при което съм се учудвал и замислял в аналогичен дух, например снимки на Свами Шивананда Сарасвати, когато е на възраст, снимки на Свами Вишнудевананда на по-стари години, снимки на Б.К.С. Айенгар на стари години, или снимки на други от учениците на Свами Шивананда, заминали да разпространяват йога по света или в различни части на Индия и създали паралелни организации и течения – Свами Сатянанда Сарасвати, Свами Сатчидананда или Свами Чинмаянанда Сарасвати, Свами Венкатесананда като възрастни, както и на учениците на Шивананда, останали в Ришикеш и продължили неговото дело в "Обществото на божествения живот" - Свами Чидананда Сарасвати и Свами Кришнананда Сарасвати, всички те почти обожествявани от своите ученици, всеки от тях определян като "Негово светейшество" и като светец от своите последователи в страните и регионите по света, където през десетилетията те са се установявали и са създали организации и школи. Признавам, че с любопитство разглеждах техните биографии, времетраенето на техния житейски път, фотографиите им от по-стари години, анализирах датите им на раждане и датите, когато са постигнали "махасамадхи", или с други думи - "съзнателно са напуснали своето тяло", както техните последователи съобщават; търсех информация за здравословното им състояние и дали са боледували в последния етап от живота си преди напускането на този свят, и се опитвах да преценя състоянието им по фотографиите им и доколко през по-голямата част от живота си, включително и през последните си години, са практикували Хата йога или са се отдавали само на духовни търсения, практики и проповядване. Установих, че в най-голяма степен, а и може би единствено, сред споменатите имена, на представите ми съответстваше видът на Свами Чидананда, избран през 1963 година след смъртта на Свами Шивананда за президент на "Обществото на божествения живот" в Ришикеш. Неговият живот - 92 години, е бил сравнително по-продължителен от живота на Свами Шивананда и на повечето от неговите ученици и учители по йога, а Свами Чидананда и в по-напредналите си години е имал аскетичния вид, който, по отношение на изброените майстори по йога, може би в най-голяма степен съответстваше на моите представи за физическите въздействия на редовните практики на майстора в йога. Спрял съм се нарочно само върху някои имена на ученици на Свами Шивананда, защото Центърът в Делхи, който посещавах, бе негово наследство, част от организацията на неговия ученик Вишнудевананда, и защото ако трябва тук да изброявам повече имена на индийски майстори и учители по йога от 20 век, а още повече и от предишни епохи, списъкът и текстът би станал огромен. Единствен от споменатите по-горе, Б.К.С. Айенгар прави изключение като непринадлежащ към школата и учениците на Шивананда, но го включвах в моите разсъждения в горния контекст, защото Айенгар е дал значително наследство, включително със свои книги, с фотографии на собствени изпълнения от зрелите си години, и с фотографии от последните години на живота си, и има много добра база за сравнение, анализ и размисъл. Във всеки случай, нформацията и за неговия последен житейски период и за продължителността и на неговия живот - 95 години, също не се вписваше в едновремешните ми митологични представи за смисъла, целите и задължителните физиологични и физически ефекти от посвещаването и истинското практикуване на йога. Въобще, никога в представите ми един житейски цикъл от деветдесет и няколко години не ми е изглеждал като достатъчен и оправдан, за да се стигне до изчерпване на жизненият потенциал и енергия, и животът да приключи, особено в сферата на йога, единствената система и метод на живот, с корени и източници, извиращи от дълбините на времето и на човешката история и мъдрост, и измислени и призвани, освен с духовните и божествените елементи на тяхната философия, да осигурят оптималния жизнен баланс и хармония, нито като достатъчен период, за да прибегне някой майстор или учител към "съзнателно напускане на тялото си". Всякакви други благотворни върху живота методи и системи, природосъобразни и природополезни практики въздействия, приемах просто като отделни аспекти или частични изражения на йога-метода, макар и с други имена или географски произход. За мен, йога-методът, система или философия, бе обобщаващо понятие, изразяващо в абсолютна пълнота извора и квинтесенцията на живота, независимо от различните трактовки и тълкувания, включително и сред представителите на индийската йога - традиция.
Бях забелязал, че учителите-майстори по йога фигурират в книгите си със снимки със собствени изпълнения на по-сложните асани само ако те са били заснети в по-ранните им години. Обикновено асаните в книгите им, във видеозаписи или при публични прояви се демонстрираха със снимки или изпълнения на техни млади ученици. Майсторите, когато вече бяха на възраст, се показваха на снимки или видеозаписи или с публични духовни проповеди и лекции, или с технически поучения относно практиките, но в собствено изпълнение или с демонстриране на пранаяма, или най-много с някоя от най-елементарните асани, евентуално с асана за релаксация или с поза, демонстрираща медитиране; личният им пример в напредналите им години се изразяваше най-вече с поучения, инструкции, обяснения, указания, както и с духовни лекции и наставления.
Разбира се, виждал съм и някои редки изключения на демонстрации от йоги на възраст или от пътуващи "садху", макар в повечето случаи да са се дължали на съхранената гъвкавост на тазобедрените стави /нещо напълно разбираемо при техния режим на хранене и начин на живот, при който по-голямата част от времето си прекарваха седейки с кръстосани крака или в лотос на земята/ и да са включвали някои определени асани или техники, като в нередки случаи, при техните периодични спирания и лагерувания в градове и селища по време на безкрайните им пътувания и обиколки между свещените места, храмове и ашрами из Индия, и особено по време на масови многохилядни и дори многомилионни всенародни празненства и сборища като "Кумбх Мела", при мнозина от тези "йоги", членове на различни религиозни ордени и пътуващи монаси и "садху", демонстрациите и изпълненията им на едни или други асани са се оказвали обвити в дима от наркотичните им цигари и направени сякаш не като част от системна и жизнено необходима практика, а като показен знак за някакво умение и принадлежност към определена общност и същност, смесващи се в едно странно общо цяло с невероятното множество на хилядите съдрани навеси и палатки, накацали посред нечистотиите на многохилядната човешка суета и глъч.
Преди време си бях мислел, че йога трябва априори да притежава потенциала да дава някакво невероятно дълголетие, да консервира човека и той да не остарява, че е възможно биологичните процеси да не се отразяват върху практикуващия йога по стандартния начин, както се отразяват на всички други хора, че йогата може да остава „млад красив и хубав до безкрайност” и неща от този сорт. Бях си мислел, че йогата, който практикува постоянно и както трябва, следва да доживява поне до 120-130 години. Най-малко! Защо това да е въпрос само на генетични дадености, или на божията воля! Щом човекът има йога практика и начин на живот… Може би още тогава си бях представял, че йога практиката би могла да стигне в ефектите си дотам, че да се отразява и да въздейства дори на генно равнище.
В един момент, при новите информационни възможности през 21 век, започнах да попадам на снимките и видео записите на учители и майстори по йога, направени в различни периоди през годините, и да забелязвам, че следите на времето, отпечатъците на старостта не ги бяха пощадили и се натрупваха и върху тях. Някои си бяха отишли на шестдесет, на седемдесет, други – на седемдесет и няколко, на осемдесет години – нещо немислимо за мен преди време! Разбира се, за повечето от тях последователите им твърдяха, че те бяха преминали в „махасамадхи”, сами бяха решили съзнателно и преднамерено да напуснат физическото си тяло и да преминат отвъд. А аз се чудех, защо все пак не бяха предпочели да поостанат още известно време с учениците си, които ги обичаха и имаха нужда от тях. Може би те бяха смятали, че са изпълнили своето предназначение и роля и са оставили в този свят необходимото наследство и напътствия? Може би бяха смятали, че е дошъл моментът да получат очакваното, заслужено и окончателно „освобождение” от „самсара”? Можеше ли да се знае със сигурност какви бяха мотивите във висшите духовни сфери, когато учителят бе достигнал до този свой жизнен етап? Но същевременно, аз виждах, че някои от тях преди да си отидат бяха боледували и бяха пребивавали на лечение в болници. Наистина, имаше ги и впечатляващите истории за йога учители, обявили предварително деня и дори часа на своето напускане и преминаване отвъд! Веднага се сещах за историите, които се разказваха за Йогананда и за аналогични интерпретации по-късно – за напускането на този свят от Сатянанда. Особено загадъчна ми изглеждаше историята за предварително оповестеното преминаване в „махасамадхи” на Йогананда, извършил го преди няколко десетилетия в сравнително по-млада възраст, за което последователите му пишеха в книгите за неговия живот. Пълна мистерия. Но аз не съм бил там. А в света винаги е имало много неща, които се твърдят. Трябва ли да ги възприемаме внимателно, или просто безрезервно да приемем и повярвяаме?… Така си мислех по онова време. Сега, когато вече съм преминал през Вътрешните сфери, виждам тези обстоятелства и събития по малко по-различен начин.
И така, аз попитах тогава онзи преподавател, учител и инструктор в "Шивананда йога веданта натараджа центъра" в Делхи, защо съответният водач на ашрама изглеждаше малко пълен, нима той не практикуваше всеки ден йога асани (като си мислех, че ако практикуваше как би могъл да е такъв, нали и асаните и хранителният режим предполагаха определен баланс на организма). А този преподавател в Центъра само ми се усмихна и ми отговори съвсем накратко с една фраза: "Хата йога е само основата."
Всъщност, до определен момент, макар и с логичната си мисъл да го разбирах, не бях успял да го почувствам и вътрешно да го възприема - че йога не се състои в това да можеш да прекарваш часове наред в поза „лотос”, да правиш шпагати или да стоиш сгънат на две.
Когато бях в Индия и навсякъде виждах по тесни улици в някои селища и покрай пътища техните малки магазинчета или малки наколни дървени бараки с работилници, в които едва имаше място да се седи по цял ден на дървения под във възможно най-прибраната поза, започнах да разбирам от какви обстоятелства някога в дълбоката древност още преди хиляди години е произлязла идеята за йогистката поза „лотос”. Но това е свързано с друга тема - за генезиса и развитието на йога.
2.
Преди много години осъзнах няколко важни неща. Бе минало немного време след моето завръщане през 1998 година от едно няколкогодишно пребиваване в Италия, по време на което активно се бях интересувал от последните достижения и граничните концепции на фундаменталната наука и занимавал с теориите и мистериите във физиката и космологията.
Първото бе, че пространството на вселената ни, което ни изглежда празно, всъщност има невидима за нас структура. Точно контактът и взаимодействието с нейните елементи са причината пресичайки го физическите обекти, включително и светлината, да имат ограничена скорост, както и да възникват други ефекти, например измененията в така наречения ход на времето или по-точно, аз бих казал - промени в синхронизацията на обектите.
Триизмерното ни пространство, в което, според нашите възприятия и стандартните ни разбирания, се намират галактики, звезди, планети, енергии, междузвезден прах, молекули, атоми, протони, електрони, кварки, полета, кванти, може би и така наречените "тъмна материя" и "тъмна енергия", и в което можем да определим дистанции между отделни видими обекти (и въобще между обекти, подлежащи на идентифициране с нашите технологични възможности), техни относителни координати и различните относителни посоки от тях и към тях, в неговата същност ни изглежда просто пустота и вместилище, в което между всичките тези микроскопични, малки, големи и гигантски обекти, сякаш няма нищо друго освен тази празнота, отсъствие на каквото и да е съдържание. Същата празнота, която се разпростира и вътре във всеки един обект на различните нива, навсякъде между съставляващите го елементи, независимо от мащаба. Но това е само нашата илюзия поради невъзможността ни да забележим, установим и възприемем структурата на пространството и нейните елементи. Само наличието и въздействието на пространствена структура и състав биха могли да обяснят различните наблюдавани и предполагаеми ефекти при движението и нейното пресичане с различни скорости. И точно характерът на взаимодействието с тази невидима за нас структура обяснява защо при определени условия можем да говорим за изкривяване на пространството.
Второто бе, че вселената ни е толкова неописуемо голяма по отношение на човешките мерки и възможности, а максималната скорост на движението ни през пространството на този вселенски фон изглежда толкова безсмислено и безпомощно нищожна, и същевременно явлението на разума - безкрайно уязвим в тази космическа стихия, но по уникален начин осъзнаващ всичко това - е толкова невероятно и грандиозно, че единственото нещо, което би могло да внесе някакъв смисъл в такава странна и обезкуражаваща ситуация и да превъзмогне това явно вселенско противоречие, би било ако в природата все пак са предвидени и съществуват някакви механизми и възможности за пряко и мигновено пресичане на тези безкрайни и безгранични космически простори. В противен случай мястото на нашия велик и уникален разум в заобикалящата го Реалност би ми изглеждало толкова нищожно и безсмислено, че реалността ни би могла да се окаже абсолютен абсурд.
Безумно необятна и грандиозна реалност за нищожните човешки мащаби. Безумно грандиозна същност на способността на разума да осъзнава цялата тази реалност, в сравнение с нищожните човешки мерки и уязвимост от вселенските стихии на неговия притежател и ограничените му възможности да взаимодейства материално с тази реалност. Неописуемо и болезнено противоречие.
Третото бе, че Реалността е толкова сложна, комплексна и величествена, че би било много по-малко вероятно всичко около нас да е резултат на случайно стечение и да се състои само в това, което ние сме в състояние да наблюдаваме, да видим, да регистрираме и да осмислим. Би било просто невероятно да няма множество аспекти в тази Реалност, които за сега нито можехме да забележим, нито можехме дори да си представим.
Някои неща можеш да ги осъзнаеш и възприемеш интуитивно, без да е възможно да се докажат, или може никога да не разбереш за тях и да не те развълнуват. Аз бях разбрал в най-големите дълбочини на моите интелектуални съзерцания и на моите интуитивни възприятия, че Вселената ни и голямата Реалност представляват прекалено комплексна и необятна същност, за да може всичко, което виждаме и разбираме да е резултат на случайно стечение на обстоятелства, и за да считаме това, което виждаме и разбираме за достатъчно, всеобхващащо и единствено.
При тази невероятна комплексност и величественост, в която се включва и уникалният характер на човешкия разум, в мен се пораждаше силното усещане за същност невидима и недостижима, скрита зад фона, за разумни (или от човешка гледна точка божествени) въздействия, сили и намеса от съвсем друг, непонятен и недостижим от нас порядък.
3.
Пътят ми към личната ми Вътрешна сфера, в началния период на нейното осмисляне и откриване, преминаваше по най-естествения начин, разбира се, през овладяването на вътрешните пластове на моето собствено съзнание, и като същинско начало, най-напред на моите собствени сънища. Основен елемент в упражненията ми през този първоначален период бе визуализирането. Добре осъществената визуализация сякаш за момента и ментално и физически ме прехвърляше в друго измерение и представляваше добра подготовка за ефективното ми навлизане "навътре". Като споменавам за визуализации, си спомням как тогава попаднах в ледената пустиня. И как започна всичко с Вътрешните учители.
В една зимна вечер в София в началото на 2012 година чаках на една трамвайна спирка. През последните дни бе доста студено, температурите бяха паднали много ниско, улиците – отрупани със сняг, бяха замръзнали пътищата. Бил съм и при много по-ниска температура много години преди това в Москва, когато термометърът една зима бе достигнал до минус 40 градуса. Май беше през 1978 или 1979 година. Но вече отдавна бях забравил онова усещане, а и тогава не излизахме много навън, радиаторите на парното бяха нагорещени, върху тях можеше да се пекат пържоли, обличахме се с кожуси и с ушанки. Когато излизах на улицата брадата и мустаците ми замръзваха и се образуваха малки ледени висулки. Всъщност, споменът ми е и за една болница в Москва, в която бях попаднал точно в този период. Там беше сравнително хладно, може би нещо не бе в ред с радиаторлите в това обширно помещение…
Все пак, и в София през онези дни през 2012 година бе доста студено. Особено значение имаше леденият бръснещ вятър, който удвояваше усещането за студа. Студ на едно безкрайно ледено поле, сред което се оказваш сам. Напомняше ми за едно занятие като войник през 1977 г. в полето на Сливница, не чак толкова далече от София – 122 милиметровите гаубици подредени и готови за окопаване, камионите дръпнати настрани – в техните покрити с брезент кароцерии бе най-желаният подслон, палатките още неразпънати, като вървиш през преспите, кишата и калта, вятърът с бясна сила набива в лицето ти ледени иглички и те избутва назад, през заснежената въздушна възглавница виждаш само едно пусто обширно бяло поле, в което няма нищо друго освен камиони и гаубици... Но защо разказвам всичко това за студа и трамвайната спирка? Поредният период от няколко дни с по-студено време в София, поредната административна суета около почистването на пътища и улици, поредният повод за властите да се оплакват от природата и с нея да обясняват и оправдават други свои проблеми. Връзката тук е с визуализацията. Визуализирането на едно безкрайно ледено поле, сред което се оказваш сам.
Бях на тази спирка вечерта след работа. Чаках трамвая и това чакане се проточи. През последните дни автомобилът ми бе замръзнал и аз висях по спирките. Докато чаках, леденият вятър брулеше лицето ми, беше студено, въздухът леден, лицето ми се охлаждаше все повече, усещах болката на студа по кожата на бузите, устните, носа, челото. Студът създаваше болка. Леденият вятър напомняше за самотата. Самотата и слабостта на човека сред стихията на този невъобразим, огромен, необятен свят; дребният човек бе сред ужасния студ на пустотата.
Бръснещата ледена болка ме накара да се замисля колко е хубаво, че наоколо имаше сгради, трамвайна линия, все пак места, където би могъл да влезеш, да се скриеш, да се съхраниш, да оцелееш. Ами ако наоколо нямаше нищо? Ако беше наистина съвсем сам? И не бе нужно да си представяш сега ледената пустота на необятния космически вакуум. Там студеното е от такъв порядък, че не можеш да го почувстваш, нито да си го представиш. (Още повече, че в космическия вакуум при липсата на налягане кръвта ти би закипяла.) Но ако си сам сред белотата на една покрита само с лед и сняг безкрайна равнина?
Усещах тази ледена ослепяваща с белотата си плоскост около мен. Ледена равнина, продължаваше до хоризонта във всички посоки, една безкрайна заснежена равнина. Студено, леденият вятър бръснеше лицето ми, охлаждаше го до болка. Болеше. Болка от студ. Бях сам в ледения студ сред тази равнина покрита със сняг, без хълмове, без нищо друго освен снежна бяла ледена повърхност до безкрай във всяка една посока. Не беше от значение как бях попаднал тук. Студът така вледеняваше погледа и съзнанието ми, че единственото, което възприемах, беше настоящия момент. Моментът на обреченост. Осъзнаването, че това е предстоящото преди един неизбежен край.
4.
Прозренията ми за структурата на пространството и невидимата за нас скрита вътрешна същност на Реалността и в часност на нашата Вселена бяха интуитивно просветление и убеждение, но не бяха просто само някакви своеволия на моя ум, от дете захранен с логиката на научната фантастика и изкушен от научните хоризонти и абстрактното мислене, а бяха следствие от търсенията ми сред творенията на редицата известни светила във фундаменталната наука, в които, както се оказа, оставаха множество бели петна, противоречия и твърдения за различни явления, същинските причини за които те всъщност не бяха успели задоволително да обяснят, като бяха завуалирали тази своя неспособност с редица формули и теории за наблюдаеми и възможни процеси и ефекти.
Само по себе си, наличието на невидими за нас структура и състав на пространството, за което би трябвало автоматично да се навяват мисли от някои класически и вече утвърдени и общопризнати теории, включително теорията на относителността, води до логическото продължение с разбирането за наличие и на други макроскопични измерения и за невидима за нас вътрешна същност и вътрешна реалност.
Една от обсъжданите в миналото възможности за пряко преминаване през определен аспект на тази вътрешна същност бе свързана с идеята за естествено наличие на „червейни дупки“, а друга – за отваряне на проход за преминаване през така нареченото хиперпространство. Допусках, че самите „червейни дупки“ биха могли да пресичат само определен аспект на това "хиперпространство", което от своя страна е аспект на вътрешната реалност.
Всъщност, в разните теории „червейните дупки” се асоциираха с някакви неопределени хипотетични широкомащабни „огъвания” и „изкривявания” на пространството, които щели пряко да свързват две отдалечени точки, а не както аз ги разбирах като реални „скоростни проходи”, преминаващи през вътрешна среда извън познатите ни три измерения.
Първоначално, в контекста на фантастичността на такава хипотеза, „червейните дупки“ се представяха като достатъчно големи за преминаване на масивни физически тела. Дори се говореше за евентуалното съществуване на подобни „дупки” в центъра на „черните дупки”. Впоследствие се заговори и за възможността да съществуват микроскопични „червейни дупки“, разпръснати на нивото на така наречената „квантова пяна”. Така например, видях статия на Стивън Хокинг, публикувана през 2010 година, в която говореше за такива микроскопични „червейни дупки“, теоретизирайки за някакви фантастични възможности за пътуване във времето, които, според мен, ще си останат само като негови добри пожелания в академичните и фантастично-популярните му публикации.
Представих си безбройните микроскопични „червейни дупки” във версията им като „огънато пространство” и „слепени” отдалечени точки, представляващи разнокалибрени изкривявания на познатото ни вселенско триизмерно пространство, но същевременно съществуващи на нивото на квантовата пяна, пръснати навсякъде като мрежа около базовите елементи в тази „пяна”, свързващи две или едновременно повече точки, или пък дори всяка точка в пространството ни с всички останали – имах усещането, че така същността и размерите на вселената ни можеше да се сведат до една точка, представляваща чудовищно оплетен възел от изкривени пространства… Забавна постановка. С други думи – абсурдно и безсмислено, поне на нивото на нашето човешко мислене и възможности за разбиране. Поне на нивото на тривиалната ни представа за света, вселената, пространството, измеренията, космоса.
По отношение на структурата на пространството, можеше да възниква известна аналогия с квантовата пяна, макар че в случая със структурата, от гледна точка на човешките възприятия и представи в пространството нямаше нищо, докато за квантовата пяна се приемаше, че е в основата на обектите и енергиите, чиято същност бе изтъкана от съответните кванти. Тоест, според науката ни, не съществуваше структура и състав на триизмерното ни пространство, което представляваше просто една празнота (която обаче можеше да се "огъва", както и да поставя ограничения и условия за движещите се през нея обекти), но съществуваха квантите, които съставляваха основа на реалността - квантовата пяна. Поне според съответните направления и теории в науката, които масово се приемаха. Същевременно, освен всепроникващата и разпростираща се навсякъде празнота както между обекти, така и между съставляващи ги елементи и частици, беше ми ясно, че вътре в самата дълбока структура на отделните материални частици, в основата на която стояха споменатите кванти, между тях също имаше много празно пространство, в което продължаваха да действат съответни сили и енергии. В този контекст допуснах, че структурата на пространството следваше да е разположена на още по-микроскопично ниво от нивото на „квантовата пяна”, независимо от това какъв вид "кванти" щяха да се окажат в основата на самата тази структура.
5.
ЛЕДЕНАТА ПУСТОТА
Бях добре облечен. Хубави обувки с дебели подметки. Те ще запазят сухотата и топлината на краката ми. Имах здрави панталони и добра връхна дреха, ръкавиците опазваха ръцете ми. Само на лицето изпитвах студ. Лицето ми подложено на леден бръснещ вятър. Кожата се вледеняваше и болеше от студа. Болка от студа. Осъзнавах, че на цялата планета аз съм сам. И каква полза от тези топли дрехи. Нямах храна. Но дори и да имах. Храната въобще не беше повод сега за размисъл. Не, не беше ледена планета. Не беше и извънпланетна самота. Но знаех, че това е ледена пустиня, простираща се на стотици километри във всяка една посока. Аз съм сам в средата. Никой няма да пристигне да ме отведе. Колко време щях да ходя в този студ? Колко километра щях да издържа? До кога ще стигнат силите ми и кога ще падна сринат на земята върху лепнещия лед? Имах въздух, кислород, благодатта да мога поне да дишам. Но леденият въздух се врязваше болезнено в гърдите. Колко време ще съумея да вървя напред охлаждан от замръзналия вятър, брулещия лед в лицето? Силите ще се изчерпват, влагата на моя дъх и на дробовете ми ще свършва, ще се обезсилвам постепенно, докато минавам километри по снега тялото ми ще отслабва и желанието да продължавам ще изтлява като изгаряща свещ. Колко време ще успея да крача напред по тоя лед? Желанието ми да продължавам постепенно ще се разпада и ще се свива като точка в тъмнотата на безкрая и най-естествено ще ми изглежда да се спра и да заспя в снега. Колко километра ще успея да премина? Желанието ми да продължавам ще изтлее и ще изчезне по най-естествения начин, а идеята ми и стремежът ми да съществувам неусетно ще избледнеят и ще се свият до една желана крайна точка на последен миг забвение и преход към вечното спокойствие. Знаех си, че съм обречен. Разбирах, че никога няма да изляза от тук. Финалният етап и епизод на моето съществуване и на цялата реалност около мен бе предопределен и безвъзвратно ограничен и сведен до тази бяла ледена повърхност, до забулената в снежни вихри безкрайна празнота пред мен, до този миг, до тук. Сега вече се съмнявах, че това е само равнина обширна стотици километри. Усещах, че е друго място, в което някак съм попаднал. Там нямаше отвъд друго нищо. Пустинята от лед и сняг въобще не свършваше. Вървенето ми по снега измръзнал, гладен, дори да имах сили и да съхраня желание, никога нямаше да има край, нямаше да ме доведе до никъде. Но не, то щеше скоро да приключи. Желанието самоволно щеше да се разтопи и свие в невидима точка. Щях да вървя така докато падна обезсилен и заспя завинаги. Това беше.
Бях се примирил, че това е краят. Стоях в средата на заснежената безкрайна равнина. Вледенен, скован до болка от студа. Погледнах към небето. Звезди не виждах, само сивота. Ще мога ли сега докато все още дишам, докато съм жив да си представя грандиозността на този свят, безкрайната многообразност на всичко това около мен? Да си помисля за необятната пустота между звездите. Пространството отдалечаващо галактики. За тази чудовищна в своите мащаби и невъобразима в същината и безкрая си празнота. За вътрешната логика на онази потресаваща обикновените ни уязвими малки мозъци реалност, за същността на цялото това заобикалящо и никога несвършващо пространство, за непонятни структури, сингулярности и измерения, за пламтящите ядра на изгарящи звезди, за състава и същността на енергията, за структурата на материята и за онова, което е отвъд пространството и вътре в него, вътре в същността на тази Реалност? Ще мога ли сега, в последните мигове на живота си, когато знам, или поне предполагам, че за мен всичко в тази реалност ще свърши и ще изчезне, да съзерцавам и да мисля за тези висши същности и категории, които цял живот ме бяха изумявали и истината за които винаги бях търсил, да се абстрахирам и да се наслаждавам за последен път на тяхната грандиозност, или сега всичко това просто вече нямаше никакво значение и смисъл за мен?
Безкрайно ледено и мразовито поле и в тази неизбежна ситуация ти остава единствено да използваш последните си часове и мигове, за да съзерцаваш – вселената, реалността, пространството, всичко, което знаеш, усещаш и предполагаш за тях. И ако можеш да отвориш своето съзнание и то да потече, да се разлее, да излети навън, да се слее...
Леденият вятър бръснеше лицето ми и все повече ме охлаждаше, а аз стоях прав на място и се питах, дали ще мога да почувствам грандиозността и същността на тази невъобразима и необятна реалност, сред която аз бях една точка. Съзнанието ми се освобождаваше. Съзнанието ми се разширяваше и някак си излизаше извън сферата на очертанията на малкия ми череп. Усещах го сега как се разтваря и обгръща една все по-обширна зона на пространството около мен. Съзнанието ми се разширяваше и се издигаше нагоре, разливаше се настрани, обхващаше все по-голяма територия, повърхността отдолу, сивотата отстрани, заледената планета отпред и космическата пустош около нея…
Все още стоях на трамвайната спирка позамръзнал. Около мен сновяха хора. Пред мене линия и сгради. Някой каза, че трамваят аварирал две спирки по-нататък… Сега си спомних, че по този начин съзнанието ми се беше разширило когато ме бяха вкарали в тунела на един апарат за магнитно резонансно сканиране. Тогава вече легнал не трябваше да мърдам. Не беше подходящо да поискам да изляза. Но защо ли в този миг усещах дискомфорт? Аз не страдам от клаустрофобия, но самият факт, че трябваше да стоя там неподвижен, обгърнат и затворен от стената на апаратурата, без никаква възможност да помръдна или да изляза… Това ме притесняваше. Тогава аз затворих очи и се отпуснах. Започнах да издишвам равномерно. Усетих как съзнанието ми се освобождава, то постепенно се разширяваше и се разливаше. В един момент усещах своето съзнание обгърнало изцяло залата на рентгеновия кабинет. Гледах залата отгоре, а също я гледах и отстрани, от всеки ъгъл. Възприемах я като цяло, всъщност аз бях вътре в залата и изпълвах нейния обем, а залата бе вътре в мен. В този миг аз се сливах със залата и за моето „Аз” не бе от значение къде точно и как е разположено моето тяло. Тогава почувствах спокойствие. Съзнанието ми беше излязло и обхванало цялото пространство на помещението около мен.
Когато описвах тази история и пишех този текст, си спомних за баща си. Как броени дни преди да си отиде, преди безмълвно да ни напусне завинаги, го бяхме завели на скенер и го бяхме вкарали в такъв тунел. Изпитваше много силни болки в кръста. И сигурно много други болки. Но той така ни вярваше. Така ни вярваше! Вярваше ни, че знаем какво правим. Вярваше ни, че ще му помогнем да се излекува, да оздравее и да се оправи. Бяхме го вкарали в този тунел за скенер. Едва успяхме да го поставим да седне и да легне. Стенеше от болките. Легна разположен както лекарят му каза, без да може да се движи, вътре в този тунел. Търпеливо ни изчакваше. Той дори не помръдна. Той ни вярваше. Тогава е изпитал същата самота и дискомфорт вътре в тунела. Но не каза нищо. Не се оплака. Изтърпя го. Но ние не успяхме да го спасим. Той толкова ни вярваше, че знаем какво правим. Сега чета този текст и съзнанието ми се свива. Вледенява се много повече от онази отчайваща ледена пустота. Свива се самотно и виновно до една тежка буца в гърдите ми. Тази буца ме притиска и ми тежи когато виждам баща си в тунела на скенера и когато виждам неговия последе поглед и жест, преди да го загубя, преди да си отиде. Никога не можах да си простя, че тогава не разбрах, че това е неговият последен жест, с който нещо искаше да ми каже, и без да се съобразя в този миг излязох от стаята и го оставих сам. Никога след това нямаше да може да ме види и аз нямаше да мога да се сбогувам с него. Някой ден ще го намеря там, където е…
Един ден, застанал по средата на ледената пустиня, гледайки нагоре към звездите и към пространствата на небесната пустош, съзнанието ми отново ще се разшири и ще се разлее, ще обхване всичко около пустотата на тази земя и ще отиде при него. Там ще го намеря отново.
Когато бях на ледената спирка и мразовитият вятър вледеняваше очите ми, те бяха сухи и визуализираха необятната ледена повърхност. Сега плача и очите ми визуализират ледената пустота в душата ми, от която ще изляза, през която ще премина, когато съзнанието ми е готово да преплува отвъд.
6.
НЕБЕСНИТЕ СЕЛЕНИЯ
В периода около 2000-та година, когато осъзнах, че сънищата предоставят уникални възможности за овладяване на собственото съзнание и за пряк контакт с реалността, имах и друго значително прозрение.
През 2000 година започнах да разглеждам идеята за някакво макар и далечно подобие на микроскопичните „червейни дупки“, разпространени на базово равнище навсякъде в нашия материален свят и триизмерното ни пространство, които са проводник на информация към и през вътрешната същност на реалността ни. Ще ви кажа по какъв повод.
Въпреки че винаги е имало голяма неяснота какво съдържание се влага в някои понятия като душа и дух, имаме сравнително ясна представа какво принципно предписват някои религии за живота ни след физическата ни смърт. Що се отнася до религиите и тяхното място в съкровищницата на познанието, съпоставено с научните методи за познание, също преди години стигнах до извода, че макар и привидно различаващи се по своята форма и традиции, всички религии изразяват една и съща същност и източникът за постигането на познанието за тази същност в течение на вековете е един и същ. В хиндуизма и будизма се говори за прераждане и самсара и приемане на различна форма и същност в зависимост от натрупаната карма. В християнството и в исляма се говори за преминаване в рая или в ада, в зависимост от човешкото поведение приживе. При хиндуизма и будизма се говори за постигане на мокша и нирвана. В хиндуизма преди постигане на мокша се минава през самадхи, като с махасамадхи се преминава по своя воля окончателно отвъд. Но ако според хиндуизма и будизма сме се прераждали, оказва се, че не си спомняме нищо за предишните ни животи. Дори ако някой твърди, че при особени обстоятелства можело да се появят спомени. Според някои, можело и да си спомним в състояние на медитация или някакъв вид психосеанс, наречен "регресия". Но дори ако съзнанието има такива изключителни възможности, по правило в живота си никой няма нормални – ясни, систематизирани и достъпни спомени за свои предишни животи, а ако при някакви обстоятелства, в състояние на "регресия" или евентуално на медитация, има някакви проблясъци, видения, представи или "спомени", няма как да се определи дали това е памет от предишни прераждания и животи, или са просто някои разбулени и изплували нагоре досега скрити пластове от дълбините на океана на елементите на съзнанието от настоящия живот. Този, който желае да вярва, може с лекота да приеме тези пластове за възстановени и преоткрити впечатления и "спомени" от предишните си животи. Тази вяра идва от хилядолетна традиция и без съмнение е изпълнявала своята важна социална роля. В идеите за кармата и прераждането едно прераждане на предишен индивид в нов индивид, който не носи ясни и достъпни спомени за същността, качествата и живота на своя предшественик, изглежда удобна религиозна постановка за подхранване на вярата във важността да придобиваш правилната и добра карма и съответно да спазваш определени норми на поведение. Иначе вярата в прераждане без наличието на ясна приемственост на самосъзнанието и паметта от предишния живот, а още повече прераждане, обяснено с мъгляви понятия за проектирането в нов индивид и в нов живот на абстрактен дух или душа, чиято същност се определя още по-мъгляво, винаги са ми изглеждали крайно ирационални. Но за вярващите вярата е полезна, необходим житейски елексир. Вярата може да има своята позитивна социална роля, а освен това е можно психологическо средство, често източник на неочаквани жизнени сили. Освен това, всяка вяра произхожда от един и същ източник и отразява една и съща крайна истина.
Ако липсата на спомени от прераждането е объркваща, по-ясен е примерът с преминаването на душата в рая или в ада. Кой преминава – духът или душата? Каква е разликата между тях? И тук се стига до основния въпрос.
Разглеждах възможността за преминаването в рая или пропадане в ада като изразители на трансформиране в други състояния или измерения. Очевидно бе, че за да има смисъл нашето преминаване в това място или състояние, то душата ни, която преминава там, трябва да е носител на нашата пълна същност. Ако преминавайки в рая, ние нямаме своето цялостно самосъзнание, не сме самите себе си, нямаме своите спомени, тогава цялата процедура би била лишена от смисъл. Същото би се отнасяло и за евентуалното ни страдание в другото място или състояние, наричано ад. За да сме щастливи и възнаградени или за да страдаме за греховете си, то би трябвало да сме самите себе си с всичките си спомени за делата си приживе. Иначе не би имало смисъл. Следователно преминаващата в рая или в ада душа би трябвало да съдържа пълната същност на човека, неговото цялостно съдържание от целия му живот.
Но къде се натрупва, съдържа и съхранява цялостното съдържание от живота на човека? Не е паметта, защото тя е само част от съзнанието, хранилище с множество елементи, което има нужда от отделен оперативен механизъм. Сама по себе си паметта е струпване на данни и не изразява и същността на самосъзнанието. Освен това, личната човешка памет би могла да бъде безвъзвратно увредена и загубена по един или по друг начин.
Когато в такава светлина съпоставях понятията за душа, дух, съзнание, самосъзнание, личностна самоидентификация, идентичност, интелект, ум, разум и мозък, можех веднага да изключа понятието „мозък” като материален носител и „интелект” като изразител на общо относително качество на определени способности и прояви на мозъка. "Разум" е по-скоро понятие за наличие на качество, отличаващо от мъртвата материя или евентуално от липсата на разумност при представители на растителния и животинския свят, както и причисляващо към определена категория прояви на отразяване, осмисляне и въздействие в заобикалящата ни реалност. Свързваме този вид прояви с понятието живот, но човешката ни представа за живот произтича от нашия собствен земен биологически механизъм и би могла да се окаже ограничена. Ние не можем да определим в каква форма разумът би могъл да съществува и да се появява в различните региони на вселената ни, а още по-малко в голямата Реалност. "Ум" е по-близко до "интелект", но е събирателно понятие, което освен относителното качество на способностите, включва и общата представа за способността за съзнателно функциониране на индивида и неговия мозък. При „самосъзнание” и „личностна самоидентификация” има определена аналогия – усещането ни за собственото „Аз“ и за непрекъсваемостта на неговото съществуване, което е абсолютно необходимо допълнение към съзнанието. От своя страна личното "съзнание" изразява в пълнота нашата същност в контекста на окръжаващата ни реалност, и осмислянето и отразяването на тази реалност, включително с интелектуалните, емоционалните и сенситивните процеси и състояния. Но както съзнанието не би могло да има разумно личностно реализиране без наличието на оформено и функциониращо самосъзнание, така и самосъзнанието в никакъв случай не може да се разглежда като вторично, подчинено или по-маловажно спрямо съзнанието, но не би могло да се проявява и отделно. По-скоро, би могло да се каже, че самосъзнанието е висшата еманация на съзнанието. В този смисъл, въпреки че има определено обособено собствено значение и съдържание, бихме могли да визираме самосъзнанието и като обща категория, неразделно включваща и съзнанието.
В същото време, съзнание, разум и интелект донякъде се доближават в нашите представи като понятия, изразяващи определено качество, липсващо, според стандартните ни разбирания, при мъртвата материя. Но докато за едно животно може да се каже, че не притежава разум, то не може да се определи, че му липсва съзнание, а в различни случаи може да се говори и за определена степен на интелект.
Какво бе възприятието ми за отношението към тези понятия, категории или същности на „душата”? Като изключа абстрактните хиндуистки представи за абсолютния дух, индивидуалния дух и дуалистичната или недуалистична природа и връзка между тях, стоящи във фундамента на хиндуистката религия и философия, според моите представи понятието „дух” се отнася към „душата” като комплекс от качества или състояние и проявление на определени нейни аспекти. (Това не се променя от обстоятелството, че производните понятия „душевен” и „духовен” имат вече съвсем различно съдържание и съответно голямо различие помежду си.) Разбира се, стигайки до същността на "дух" и "душа", аз се съобразявах с достигнатата от самия мен истина като се абстрахирах от разни религиозни тълкувания на концепции от различни философски и религиозни източници, с различен географски произход или древност, за отношенията "душа – дух", обвързаност или освободеност от „телесните вериги” и други подобни, в които обикновено тълкувателите или разказващите препредават на търсещите и неосведомените със свои думи и повтарят като папагали онова, което някъде са научили и е вече казано преди десетилетия, векове или хилядолетия, и в които концепции най-често се получава една каша от недефинирани ясно по смисъл понятия с абстрактно съдържание или тафтологии от рода, например, как "съзнанието успява да контролира съзнателните си процеси".
Виждах, че „душата” най-пълно изразява и представлява съвкупност от същността на изброените понятия, накратко – изразител е и съдържател на собственото „Аз”. Често за удобство правех аналогия между собственото „Аз и „самосъзнанието” или „личностната самоидентификация”. Тази аналогия е не съвсем точна, но и не е фатална, защото „самосъзнанието” е крайният резултат във всеки един момент от самото ни възприятие за непрекъснатото съществуване на собственото „Аз”, резултатът от възприятието ни за съществуването на собствената уникална идентичност, а „личностната самоидентификация” изразява по-скоро самия процес на това възприятие, чрез който се стига до реализацията на „самосъзнанието”, макар че би могла да се разглежда и като крайния резултат от процеса. Докато собственото „Аз” в неговата завършеност и цялостност, включващо и „съзнанието”, изразява съвкупната същност без едни или други граници на дефиниции и би могло да се каже, че е изразител и идентично със собствената душа. В този смисъл душата като понятие би изразявала всеобхватната същност и съдържание на разумния индивид. (Съвсем субективно и неправилно би било впечатлението или тълкуването, че понятието "душа" представлява само някаква съвкупност от емоционални качества, състояния и прояви или би изразявало само положителни характеристики на човека.)
Когато обмислях всичко това, разбирах, че ако при преминаването в рая на нашата същност носител бе нашата душа, бе напълно естествено да се предполага и очаква, че за нашето реално и пълноценно трансформиране в това състояние или пристигане на това място, душата ни трябва да съдържа пълнотата на нашето съзнание, самосъзнание, личностна самоидентификация, интелект, памет, цялата информация и съдържание на нашето съществуване. Но човек постоянно се променя в течение на своя живот.
Ако душата все пак до отделянето си би трябвало да има някакъв материален носител, който да съхранява цялата лична житейска информация и да е в състояние да я отнесе при своето отделяне от тялото, възниква въпросът каква същност и информация ще притежава душата на невръстното дете, на неуравновесения младеж или на възрастен човек, страдащ например от неприятни болести или поразен от деменция? Ако за младежа неговата душа изразява неговата незряла същност в момента със спомени от сравнително краткия му живот, едва ли това ще е така за възрастния човек, който в своя живот е преживял различни периоди, спадове и върхове, придобити качества и поражения от възрастта. Паметта за събитията в различни периоди е различна, макар че теоретично може да допуснем, че при здрав мозък тя се складира, подрежда и съхранява, независимо дали постоянно се запазва пряк достъп на оперативните процеси на съзнанието ни до всеки неин елемент. Но не винаги мозъкът остава здрав, хората се разболяват и променят, често промяната е драстична и безвъзвратна. Неминуемо тялото и мозъкът остаряват, човек се разболява, паметта и цялото му съзнание се променят, интелектът намалява, поведението от само себе си се видоизменя, някои хора губят частично или напълно паметта си, други преди смъртта си се оказват в инциденти. В повечето случаи, когато приближава краят на човешкия живот, дори ако самосъзнанието е напълно запазено, съзнанието вече не е същото като това, което е било в различните периоди на живота му. В този смисъл, какво ще съдържа и носи нашата душа, когато пристигнем в рая? На какво точно ще е носител душата ни, когато стигнем до момента на нашето преминаване отвъд? На нашата същност когато сме били млади, на средна възраст или в състояние на старост или дори на забрава? Би било абсурдно да се допусне, че би имало смисъл при преминаването си в рая (или в ада) същността на човешките качества и състояние, която изразява и носи душата, да е само тази, до която човекът е стигнал преди смъртта си. Не би имало смисъл да се разглежда преминаването в рая на човешката съзнателна същност, ако душата я изразява и съдържа само към съответния момент преди смъртта, когато човекът е изпаднал в състояние на безпаметна кома или е болен от алцхаймер, или е страдащ от деменция, или е преминал през някаква катастрофа и една част от същността му е била унищожена, или дори ако просто само е загубил голяма част от своите спомени и качества, които е имал в различните етапи на живота си. Какво би било моето успокоение, че ще отида в рая водейки безгрешен начин на живот, ако там ще стигне само една част от мен, тоест няма да съм аз, а само някакви остатъци от моята същност и моя живот? Преминавайки през портите на рая моите остатъци дори може и да не разбират кои са и от кого са. Какъв е смисълът тогава приживе да се притеснявам? Така или иначе, в рая или в ада, това най-вероятно няма да съм самият аз, а само моментна частичка, моментна проекция от финалното ми състояние, която едва ли би имала моето самосъзнание, и дори при най-добрия случай би представлявала само определен аспект на моето "Аз" и на моя живот. Това не би била моята душа, това не бих бил самият "Аз".
Тогава осъзнах, че ако душата на човека го напуска при смъртта и отлита към Селенията на вътрешната или божествена същност на Реалността, тя не би могло да е матрица и носител само на неговата същност и качества в края на неговия живот. Тя би следвало да обхваща и съдържа всичко, от началото до края на живота му, абсолютно всичко. Същевременно, в представата на религиите, понятието за душата не съдържа идеята за някаква "скрита" в душата или в мозъка своеобразна "капсула", която да записва всичко и да го съхранява за сетния миг.
Още тогава разбирах, че в тази необятна идеално организирана комплексност със специално място в нея на човешкия и на всеки друг разум, би било крайно невероятно и огромен безсмислен разход ако не се изгражда и не съществува някаква специална специфична структура или информационна матрица за човешката същност, която да го изразява, да се запазва и някъде да се влива. И ако това е душата на човека, която след смъртта му го представлява в Селенията на Реалността, след като напусне неговото временно тяло, тя не може да е само някаква абстрактна неизяснена категория, както постоянно звучи от всякакви текстове, свързани с религиозни догми, библейски перипетии и трансцедентни учения, без да е ясно какво всъщност съдържа и означава.
Този ред на мисли ме накара да разбера, че ако религиите наистина са носители в различни форми на една и съща истина, получена или прозряна от просветлени хора в различни моменти през хилядолетията, и ако преминаването отвъд, или преминаване в рая наистина би трябвало да има някакъв смисъл, то носителят на преминаващата човешка същност или иначе казано душата, би трябвало да съдържа в себе си пълния и интегриран образ и съдържание на човека от целия му живот, да съдържа в комплект пълна информация за всички елементи и характеристики на неговата същност и възприетата от него заобикаляща го реалност от всеки един отделен миг по време на целия му живот. Душата не би имала смисъл като абстрактна категория, която не е носител на пълния конкретен облик на нейния собственик. Тя няма смисъл като изразител само на отделни фрагментирани свойства или белези. Душата би имала смисъл само като матрица, носеща цялата информация за индивида.
Не би могла да представлява нещо частично и едностранчиво, а единствено би имала смисъл ако представлява абсолютна еманация на цялата същност на човека и всички негови качества, натрупани от момента на раждането до неговата смърт.
Единственият смисъл би бил ако душата представлява същността и качествата, натрупвани и реализирани през целия живот на човека, а като се има предвид неопределената разделност в хода на времето и същността на материята и движението, процесите на тялото и съзнанието на човека би трябвало да са се отразявали и съхранявали непрекъснато във всеки един минимален времеви отрязък (независимо на какво квантово или субквантово ниво той се проявява и какво означава това) през целия му живот от раждането до момента на смъртта.
И ако душата има нужда от тялото на човека като материален носител, а тялото му се променя и деградира с годините, следва изводът, че това отразяване и съхраняване, записването на тази матрица трябва да става по някакъв друг начин и директно някъде другаде. Така един ден когато и ние преминем отвъд ще се срещнем с нашите близки и ще ги видим в пълния им образ, такива каквито ги помним като събирателен образ през целия ни живот и дори много повече от това, а не само в образ от последните дни от техния живот. Когато стигнах до тази мисъл, разбрах, че единственият начин всичко това да е възможно е по някакъв начин да се предава постоянно информация за нашия живот до вътрешната същност на реалността, където тя постоянно да се записва и съхранява.
Като имах предвид идеята за възможността за бързо преминаване на пространството по алтернативен път през вътрешната същност, разбрах, че единственият възможен начин да се предава такава информация за нашия живот би бил чрез принцип, аналогичен на този на „червейните дупки“, при положение че специфични микроскопични подобия на „червейни дупки“ са съставна част на структурата на нашето пространство и изпълняват ролята на своеобразни "сензори" и комуникационни канали за предаване на информация за всяка вибрация и за всеки елемент от нашия живот и битие.
Тогава осъзнах, че всеки миг от човешкия живот, всяка негова мисъл, всяко негово действие, движението на всеки атом, всеки електрон, или кварк в неговото тяло, в неговия мозък, всяка една вибрация на елементите, съставляващи кварките и електроните, всяка една вибрация до базовото ниво, се копират и записват директно в Селенията, като тази информация мигновено и директно се отразява и предава постоянно чрез "сензорните възли", през шуплите и проходите в базовата структура на пространството до сърцевината на Небесните селенията, по подобие на това както един макроскопичен материален обект би могъл да премине през "червейна дупка" или проход през структурата на пространството и за един миг директно да стигне до средата или до другия край на Вселената, ако въобще можем да говорим за "среда" или "край", преминавайки през онази същност, която наричаме Хиперпространство или през какъвто и да е друг аспект, измерение или проявление на вътрешната реалност.
Това означава постоянно отразяване, проектиране и предаване на информация във всеки минимален времеви отрязък за всеки минимален елемент във вибрациите и движението на частиците, които съставляват нашето тяло и неговите енергии. Когато мислех за тази необходимост, разбрах, че всичко в тази идея отива доста по-далече и че подобна информация би трябвало да се предава не само за нашия живот, но и за цялото наше обкръжение, тоест за всеки отделен елемент, съставляващ нашата реалност. Това проектиране и записване е присъща част от явленията в основите на реалността. Информацията се предава на базово ниво на вибрацията на елементите и оформя записа за събитията в реалността ни на различните им равнища.
Така започна всичко. От надеждата ми, че когато преминем отвъд ще имаме възможността да се срещнем с нашите любими и то в техния цялостен облик. Така започна пътят ми към Вътрешните сфери.
Няколко години по-късно, когато през 2008 година моят баща ни напусна и си отиде, аз знаех, че един ден много скоро ще направя възможното, за да премина през Вътрешните сфери и да го намеря някъде там сред Селенията.
През всички тези години това беше един от стимулите да търся пътя към Вътрешните сфери, да търся и възможностите за достъп до моята лична Вътрешна сфера чрез практиката на Йога на интегралното съзнание.
7.
Свободата
През 2002 г. един индуистки монах – пътуващ садху ми обясняваше в един ашрам в Ганготри – последното селище близо до ледника, от който извира реката Ганг, какво (според него) означава „принципът на непривързаността”.
Пътуването ми от Ришикеш до ледника преминаваше през Утаркаши, поредица от крайпътни селища и стигаше до Ганготри, откъдето продължаваше по една планинска пътека, изрязана в склона и виеща се покрай коритото на реката, минаващо през долината на около трийсет-четиридесет метра по-долу. Бях наел за водачи трима индийци с една стара лимузина. Преминахме покрай главозамайващи пропасти и склонове с размер на цели планини в сърцето на Хималаите по тесни шосета без мантинела, на места наполовина затрупани от откъснало се от планината огромно парче скала или пресечени от появил се отнякъде воден поток. След като пренощувахме в Утаркаши, продължихме до Ганготри, където шосето свършваше. В задължението на моите водачи влизаше да ми осигуряват храна и те готвеха на газово котлонче някакви буламачи с леща и ориз, но аз бях решил да съчетая поклонението си пред извора на Ганг с упражнения от йога и ядене предимно на банани. Щяхме да останем и в Ганготри една нощ, за да се аклиматизираме, макар че височината не бе особено голяма – ледникът се намираше на почти четири километра над морското равнище, а се бяхме запътили и към хълма над него – Тапован, само още петстотин метра по-високо. Пътеката към ледника в този пролетен период още не бе възстановена от зимните срутвания, на места се губеше под заледената снежна маса покрила стръмния склон – моите водачи кой знае защо притичваха по хлъзгавата плоскост, сякаш се страхуваха от лавини. По пътеката от време на време се разминавахме с някой индийски садху, местен или тръгнал в търсене на просветление. Изпреварваха ни жилави тибетски шерпи с груби обувки без връзки на бос крак, които почти тичаха натоварени с огромни сандъци два пъти по-големи от самите тях с поддържащи товара ленти опрени на челата им, запътили се вероятно към една от двете бази по пътя до ледника. Базите бяха с продълговати дървени бараки, но имаше и някакви малки палаткови конструкции, в които успяваше да се вмести само един човек. Макар и на височина по-малко от четири километра, вечерта във втората база, където пренощувахме, видях един сикх усилено да повръща, изглежда не се бе аклиматизирал и не му понасяше височината. Два дни след като бяхме стигнали до Ганготри, пристигнахме и до ледника, и през пътечката над неговото начало с ледената пещера Гаумукх, от която извираше реката, се изкачихме по един кишаво разкален склон върху платото Тапован, с грандиозната му гледка към искрящите в слънчевите лъчи далечни върхове на Багирати и Шивлинг. Там не успяхме да се разберем с един настанил се на това място садху в бели одежди върху груб вълнен червен пуловер, който подпомаган от някакъв европейски младеж си градеше нещо като навес-колиба, защото този монах не говореше, даваше вид, че е поел обет за мълчание и през цялото време ми правеше разни знаци с ръце, предлагайки ми да си купя малка иконка с индийско божество.
Разхождахме се по-предната вечер в Ганготри, преди да поемем по пътеката, и покрай коритото на реката, криволичеща през селището сред привличащи погледа причудливи изгладени от времето и водата скални маси с кехлибарени оттенъци и златисти жилки, и покрай просяци с бинтовани разядени от проказата ръце през един мост стигнахме до едно духовно обиталище – местен ашрам. Влязох вътре и в едно обширно полумрачно помещение видях седнал в дъното до стената домакина на обиталището и двама преминаващи монаси – пътуващи садху. Вероятно и те бяха тръгнали към ледника – в последната отсечка на пътеката към него се виждаха следите от преминавали и пребивавали в различни периоди духовни люде – някакви заслони, някакви навеси, някакви пирамидки от заоблени речни камъни и изрисувани по тях знаци. Малко по-рано през деня бях видял тези двамата по уличките на Ганготри и ги бях питал накъде са се запътили, а те ми бяха казали, че просто пътуват. Сега ги срещнах отново в ашрама. Приветствах домакина, а той мене, поздравих и монасите. Започнахме някакъв разговор за тяхното пътуване, за тяхното почитане на божествата, който в крайна сметка стигна до идеята и принципа за непривързаността. Та ето какво ми казаха с „поучителен” израз тези двама садху.
Говореше единият от тях и обясняваше. В определен момент на своята начална младост той е напуснал семейството си като се е "преродил духовно", напълно забравяйки майка, баща и братя и прекъсвайки завинаги всякакви връзки и контакти с тях. Това било необходимо за неговото „прераждане” и за духовното му израстване в съответствие с „принципа на непривързаност” за абстрахиране от всякакви зависимости и привързаности, за постигане на свободата, която е необходима за всеотдайно посвещаване на религията и божествата, за истинското поемане по духовния път и постигането на просветление. Тогава като го слушах си помислих, че може би в едно многолюдно семейство и с богове, в които наистина вярваш, такова действие не беше толкова странно или болезнено, но в света, от който аз идвах... Когато му казах, че това ми изглежда неприемливо, той ми отговори, че аз нищо не разбирам. Така приключи нашият разговор с тези хиндуистки монаси садху.
Този принцип има важна роля в религиите в тази част на света и е разпространен не само сред индийските садху и всякакви пътуващи представители на хиндуистки монашески ордени, които живеят без лични притежания и се придвижват на групи из страната. Имат си одежда, тояга, канче за храна… Будистите, например, свързват всички страдания с нашите желания. Удовлетворяването на всяко едно желание води до неговото повторно появяване в по-голям размер и до възникването на нови и нови желания. Освобождаването от всички желания би ни освободило и от страданията – за целта е необходимо постигането на състояние на непривързаност. В класическата Раджа йога на Патанджали този принцип е наименован като „апариграха” и е един от няколкото принципа в „яма” – първата от двете части на моралния кодекс на йога, обобщен в „Йога сутра”. Пак в същия текст на друго място се разбира, че постигането на състояние на независимост от всякакви обвързвания дава възможност за достигане до абсолютно съзнание, което се определя като „кайваля” и води към „мокша”. Счита се, че обобщавайки принципите в „яма” и „нияма”, Патанджали се е основавал на правилата за поведение в живота и в обществото, записани в по-древните индийски Дхарма сутри. В будизма има други наименования. За точния превод на съдържанието на „апариграха” съответно се правят различни тълкувания и варианти, но смисълът е един и същ.
8.
Дхарамсала
В края на 2004 година бях в Шимла в Индия и отидох в един будистки манастир. Като заговарям за будистки манастири и великолепни поразяващи душата будистки храмове, освен за множеството каквито съм видял и в Индия, и в Япония, в Китай, в Тайланд и на други места по света, си спомням специално как малко по-рано, през 2003 година посетих Дхарамсала, където е седалището, правителството и домът на Далай Лама, но това е друга история за спокойствие и посветеност, за полумрачни зали на храмове, в които можеш да потънеш в себе си, за разноцветие и светлина, за въртящи се барабани пълни с листчета с молитви, за разпалени дискусии на тревата в двора между отдадени и жестикулиращи монаси... Спомням си една нощ, в която шофирах сред някакви гори и строящи се пътища покрити с втвърдена глина и насипани с пясък, по тесни шосета сред планински местности и през кръстовища без опознавателни знаци или насочващи табели, докато през нощта най-накрая успяхме да се доберем до така нареченото селище Мак Леон Гандж. Това беше Дхарамсала, улици, къщи, магазини, някой ресторант, някой хотел и манастирът, храмовете, площадът и сградите на правителството на Далай Лама.
Шимла
Посещението си в манастира в Шимла бях запомнил с нещо по-специално – интересно бе това, което чух от първа ръка за начина им на медитиране извън всякаква показност и претенции. В този манастир точно по това време протичаше някакъв вид церемония с танци с маски и тяхна музика с определен вид тръби и барабани, явно насочена към разгонване на зли духове и постигане на благоденствие, а също и част от ежедневния порядък на тази обител. Но не това е идеята, не за церемонии срещу духове разказвам. Докато ги наблюдавах от една веранда над вътрешния двор заедно с няколко възрастни монаси и една моя приятелка индийка с нетипични за повечето индийци азиатски черти, защото тя произхождаше от един щат в североизточния регион на Индия от другата страна на Бангладеш, прилежащ към границата с Бирма, преименувана на Мианмар, а точно тогава в Шимла бе завалял пороен дъжд и едни деца-послушници продължаваха да свирят с дългите си тръби и да думкат с барабаните под дъжда на площадката на дворчето на манастира, а в центъра на кръга им играеше някаква страшна маскирана фигура с вид на демон, та докато ги наблюдавах близо до мен стояха възрастните монаси и аз се обърнах и заприказвах с двама от тях.
Медитации
Попитах монасите нещо за церемонията и стана дума за медитацията. Обясниха ми, че този, който в момента водеше церемонията, бе получил това право след като бе преминал тримесечна изолация с медитиране сам в стая без да излиза. За участие като водеща фигура в различните церемонии, какъвто бе случаят с маскирания „демон”, били нужни права, които се заслужавали с различни периоди на изолация и медитиране. И ми показаха една двуетажна продълговата постройка отсреща с няколко прозорчета.
"В тази килия” – каза ми единият събеседник, – „има монах, който е там и не е излизал от шест месеца. Там му носят храна. Стои вътре в изолация и медитира. В съседната стая монахът е в изолация от една година. А в онази килия там монахът е в изолация вече от три години".
После ми обясниха за различни други случаи на изолация, продължаваща различни периоди, години наред, а аз се опитвах да си представя през какъв поглед този монах щеше да вижда света и окръжаващата го реалност, когато щеше да излезе след няколко години изолация и да се разходи по улиците на Шимла и през местния пазар.
Но темата с различен вид феноменални прояви на хора, посветили се на върховната същност, индийски садху, будистки монаси и други подобни, бе обширна. Виждал бях хора, действително посветени на своите божества, за да могат да изминават стотици километри по шосета между различни градове и селища, лягайки на земята и простирайки се на асфалта с опънати напред ръце в молитва след всеки две свои крачки, или издържащи дни и седмици наред неподвижни в неестествени пози.
Бях посещавал в различни части на света множество от най-значимите християнски храмове, както и някои от най-големите и древни джамии в света, бях обхождал сикски, бахайски и какви ли не още храмове, и към всички техни свещенослужители, тяхната вяра и посветеност, се отнасях с уважение като не правех сравнение с поклонниците и посветилите се в хиндуизма и будизма.
Молитвата, както и проявите на отшелничеството както в християнството, така и в исляма ако бяха истински и откровени също представляваха своеобразен свой вид медитация, като степента на резултата им зависеше най-вече от посветеността, искреността и силата на вярата - зависеха не от вида на религията, а от истинността и начина на осъществяване.
Разбрал бях, че всички форми на вярата бяха насочени към една и съща същност, и произтичаха от един и същ източник. Всички те представляваха невероятно мощни инструменти за въздействие върху собствения живот, физика и съзнание. Всички те можеха да имат и много полезна функция за постигане и запазване на порядъка и благополучието сред хората.
Възприемах медитирането на монасите в манастира в Шимла като един пример, изразяващ метод, разпространен без съмнение на много места, който бе съвременна проекция на една многовековна традиция на усъвършенстване на практиките в медитацията, в опознаването през вътрешните пластове на своето съзнание на собственото „Аз“ и в търсенето отвътре на прекия контакт със същинската външна реалност. Сред множеството начини, форми и прояви на медитиране, това бе същността на един подход, при който тази практика бе насочена към постигане на автентичност в търсенето на целта и бе свободна от ненужна показност и имитация.
9.
В светлината на разговора ми с двамата монаси в ашрама в Ришикеш, по-късно обмислях какво всъщност представлява свободата и какво е необходимо, за да се чувстваш свободен.
Каква е връзката на възприятието за състояние на свобода с необходимостта да се откажеш от привързаност към близки и приятели и да изоставиш хората, които обичаш, и които сигурно имат нужда от теб? Какви са смисълът и същността на един или друг вид свобода? Може ли да се абсолютизира, че привързаностите пречат на способността да се чувстваш свободен? До каква степен би било морално човек да се съобразява напълно с подобен принцип? В отношение на какви материални или идейни причини той би могъл да бъде оправдан? Каква всъщност би могла да е причината човек да не се чувства свободен, като се изключат ситуациите на физическо потисничество? До каква степен в подобни ситуации привързаността и стремежът към самото постигане на свобода биха могли да се вместят и да не противоречат на постигането и съблюдаването на същия този принцип на непривързаност?
Мислех си за свободата, но не в онзи религиозен смисъл в хиндуизма и в будизма, в който я свързваха с „освобождаване от веригите на телесното”, прекъсване на „самсара” и върховно „сливане”. Но дори и в такъв смисъл (мислейки си за продължителността на живота на майсторите в йога и моето недоумение и разочарование в контекста на разбиранията ми и очакванията ми за ефективността и въздействието на тази хилядолетна система в чисто физически план, освен нейните духовни и религиозни смисъл и цели) - какво би могло да е оправданието за един майстор в йога да бърза да осъществява махасамадхи със самоволното окончателно напускане на своето тяло и преминаване отвъд, в преследване на собственото си просветление, мокша, освобождение и свобода, когато на този свят той има ученици и последователи, които го ценят и които все още се нуждаят от неговото присъствие и напътствия (ако приемем, че смъртта на такива майстори действително е представлявала махасамадхи)? Освен това, не бях чувал в хиндуистката представа за кармата, за преражданията и освобождението от самсара да се предопределят някакви привилегии и придобиване на по-благоприятно положение отвъд с преминаване чрез майсторско и преднамерено махасамадхи, вместо по най-естествения начин с обичайното нормално изчерпване и приключване на живота, било поради болест, било поради старост. Не би ли представлявало осъществяването на махасамадхи израз на егоизъм, непонятен за един истински майстор в йога или ненужна и глупава демонстрация на някакви способности за съзнателно и волево прекъсване на собствения си живот? Как принципът на непривързаността, ако би бил ефективно прилаган, би се отразявал в отношението на учителя към неговите ученици и има ли нужда учителят да се чувства свободен от тяхната посветеност, вярност и послушничество? Какви биха били отношенията в системата гуру - ученици ако и гуруто и учениците успешно и в пълна степен прилагаха принципа на непривързаност, доколко такива отношения биха могли да се съхранят и каква би била ефективността на обучението в такава среда?
Тогава се зароди идеята, че, погледнато през призмата на ежедневието в земното ни съществуване, извън абстракциите за божественото сливане в „мокша” и абсолютното спокойствие на ума и блаженство в „нирвана”, всъщност най-трудно достижимата свобода е свободата от собствените амбиции. По-късно, при едно от първоначалните ми влизания във Вътрешната ми сфера, когато още започвах да се уча да пътувам в нея, успях да обсъдя тази тема с един от моите Вътрешни учители. По-нататък ще ви разкажа за разговора ми с него.
В обичайния житейски ритъм и в непосредствен прагматичен план, извън висшите цели и категории в медитацията или идеите за финалното „освобождение” в различни форми в религиите, свободата от собствените амбиции е може би най-абстрактната и същевременно най-конкретната и смислена, и поради това - най-великата. И може би - най-трудно достижимата.
Разбира се, в материалния триизмерен свят, в който биологически съществуваме (поне така си мислим), на роба, на потиснатия, на болния, на бедния – на тях на първо място им е нужна друг вид свобода. Други видове свобода - свобода от експлоатиране и малтретиране, свобода от болести и физически недъзи, свобода от финансова зависимост и нужда. Не можем да ги упрекнем за стремежа и да ги укорим за амбицията да бъдат свободни физически, от унижения, от болки и от глад.
Когато разглеждам, обаче, по-висшите и комплексни състояния на възприятието за свобода, се питам кое е първичното – свободата от собствените амбиции или постигането на източния принцип на непривързаност. Идеалното състояние на тотална непривързаност може би априори би трябвало да включва и свободата от собствени амбиции. Дали би изключвало, обаче, привързаността на този, който го е постигнал, към самото това състояние и целта, с която то е свързано? Дали би изключвало амбицията да се задържиш в това състояние и да постигнеш „мокша” и „нирвана”, да стигнеш до границата с отвъдното?
Поне такава амбиция ми се струва по-благородна, чиста и абстрактна в сравнение с повечето други. Абстрактна – да, но защо по-благородна? Има множество благородни амбиции. И все пак – дори постигналият определена висока степен в състоянието на непривързаност изглежда не може да е напълно свободен.
Доколко състоянието на тотална непривързаност теоретически е възможно? И ако то не е възможно, какъв е смисълът тогава да се говори за принцип на непривързаността, ако той ще се постига частично и ще се прилага в различни степени, в зависимост от индивида и ситуацията?
Отказът от родителите е свързан с идеята за осъществяване на „духовно прераждане”, което си е религиозна постановка, но за онези, които вярват в нея, най-вероятно има ефект, макар и такъв подход към прилагане на принципа на непривързаността да изглежда примитивен. От друга страна така е по-лесно за постигане – с изкуствено отстраняване на възможни външни дразнители и препятствия.
Какво ще рече свобода от собствените амбиции, възможно ли е пълноценното постигане на такава свобода? Можеш да преследваш благородни идеи и амбиции, но да запазваш свободата си спрямо тях и като цяло възприятието си за свобода. Можеш да запазваш привързаността си към хора, идеи, цели, но и да постигнеш свобода от ненужни, болни, изкривени амбиции и суета. Можеш ли? А повечето амбиции са такива – дори много от тях не са напълно осъзнати и изяснени – пораждат мътния импулс на неудовлетвореността. Изглежда трудно осъществимо.
Точно в това се състои постигането на духовната хармония и баланс, точно в това се състои личното усъвършенстване и изкачване на по-високи стъпала и степени на духовно и ментално развитие. А не в съблюдаването на изкуствени предпоставки за отказ и забвение на родители, макар в редица случаи при определени обичаи, начин на мислене и начална степен на умствено развитие, вероятно се е оказвало удобно и практично.
Преследващ, но свободен. Най-трудно достижимата свобода – това е свободата от собствените амбиции.
Постигането на свобода от собствените амбиции, без това да се основава на отказ от близки и любими съгласно представите в хиндуизма и в будизма за постигане на състоянието на непривързаност, същевременно следвайки стремеж за абстрахиране от безсмислени и вредни привързаности и зависимости, колкото и трудно да изглежда и едното и другото, представлява овладяване на по-сложен духовен, психологически и като цяло ментален баланс.
10.
През 2002 година се запознах с един хиндуистки монах в едно малко обиталище, намиращо се на брега на реката Ганг вдясно под шосето водещо от Ришикеш по посока към Утаркаши. Учителят му преди известно време бе преминал отвъд и сега той бе стопанинът на тази духовна обител в скромна постройка с няколко тесни тъмни помещения и малко светилище-олтар навън сред зеленината. През наклонения терен на дворното пространство преминаваше алея-стълбище към брега на реката на двадесет-тридесет метра по-долу. Заговорихме за медитации и този човек ме заведе в една от малките вътрешни стаички, в която имаше само четири голи стени и ми каза, че там медитира. Не знам защо в първия момент тогава изпитах известно недоверие, май защото го бях видял да запалва някаква съмнителна цигара с особена миризма, или защото в този момент се бях сетил за медитации на източни монаси-бойци, застанали на ръба на някоя висока скала или под струите на силен водопад. Когато размислих си спомних, че медитирането по същество не е просто опит за контакт с природата наоколо, а контакт със собственото „Аз“ и навлизане навътре в своето съзнание в търсене на пътя извън него. Макар че бе въпрос на създадени в едни или други страни порядки и модели, и макар че бе необходим чист въздух и спокойствие за целта на истинската медитация, не бе от значение мястото, в което тя се осъществяваше, а истинността и ефективността на създадената и възприета традиция, автентичността на практиката, откровеността и силата на отдадеността, и постигнатото състояние на собственото съзнание.
Идеята за „празнотата” в медитацията, акцентирана в някои медитативни практики, например в дзен будизма, би имала смисъл ако се стремиш без странични пречки и междинни етапи да откриеш портал към универсално знание, което да се разкрие отвъд бариерата на нашата видима реалност. Същото се отнасяше и за евентуални хоризонти на универсално знание, които биха се разкрили след "пълнотата" на блаженството и абсолютния покой на мокша и нирвана като резултат в хиндуистката и будистката медитации. Въпросът бе доколко тази цел бе реално постижима с тези методи. Или единственият резултат, който би останал, биха били получените възприятия от достигане и опознаване на специфични собствени психологични състояния вследствие на потъването в тази "празнота" или "пълнота", които медитиращият би могъл да тълкува, обяснява и представя по един или друг начин, включително и като приближаване към универсалната цел на медитацията – „нирвана” и "мокша", или нейното постигане с блаженото божествено „сливане”. Но доколко би успял да проникне отвъд и да получи пряко вливане на информация от хранилище на универсално знание (поне докато не би успял да постигне финалното и окончателно „сливане”, след което вече не би могъл да се върне назад)?
11.
Мислех си за двойнствената същност на свободата. Като „биологически единици”, имаме нашето биологично съществуване в материалните рамки и сме зависими от биологични, психологични и духовни императиви и нужди – глад, студ, чувството за самотност и самота, нужда от контакт и общуване, които позиционират собственото ни „Аз” в окръжаващата ни реалност. Няма как да сме свободни от тях, защото това е в нашата природа, така сме устроени, това са необходими предпоставки, за да функционираме, в такава реалност сме поставени. Затова живеем в група, общество, град и държава. Използваме плодовете от труда на други, давайки в замяна резултатите от нашето съществуване, активност и труд, защото не сме в състояние да създадем и направим всичко необходимо сами, нито бихме могли нормално да съществуваме сами. Каква ли би била ситуацията, ако вместо „биологични” бяхме само „енергийни единици”? От какво ли бихме били зависими тогава? Дори ако живеем сами в гората или в пустинята, няма как да сме свободни от тези биологични императиви. Ще сме свободни от правилата на групата, но несвободни от нуждите на собствената си натура и от условията на средата, в която се намираме. Живеейки в групата, ние сами доброволно ограничаваме своята свобода поради необходимостта да спазваме правила, нужни за функционирането на самата група, като по този начин удовлетворяваме биологичните и духовните нужди. Правилата са онзи неизбежен инструмент, който хармонизира, канализира и направлява съвместната дейност и живот на отделните индивиди с персонални биологични императиви и с разнопосочни идеи, импулси и действия. Лишавайки се в определена степен от свобода, задължени да спазват съответни правила, ние получаваме възможност за относително удобно, относително спокойно и балансирано съществуване. Лишаването ни от свобода чрез спазването на правила, е част от общата ни относителна свобода. Правилата са начинът да се балансира съответната част обща свобода за всички и всекиго. Иначе трябва да се върнем в гората, в джунглата, в пустинята, където ще сме свободни от правилата на групата, но в по-голяма степен несвободни от редицата биологични императиви и предизвикателствата към тях на околната среда. (Макар че това е вече само теоретична възможност в глобализирания свят.)
Но тези правила трябва да са адекватни. Обикновено, обаче, както често се оказва, правилата (писаните и реалните) се формират от определена по-малка група в рамките на цялата група по такъв начин, че тази вътрешна група да си осигури по-голяма свобода за сметка на останалите индивиди от цялата група.
Защо хората са така устроени, че потопени в блатото на собствените си амбиции, показност и привидна фалшива същност, представяна от тях (съзнателно или без осъзнаване) и спонтанно възприемана от другите като реалност, остават чужди за всичко, което излиза извън рамките на този техен измислен образ, автоманипулиран и оставащ само привиден? Голяма част от хората имат склонността да лъжат, да изкривяват по един или друг начин и изопачават информацията за себе си в търсене на някакво привилегировано състояние. Причината отново е в зависимостта им от биологичните им императиви. Императиви на „биологични единици”.
Какво ли трябва да се направи, за да бъдат правилата адекватни? Какво би трябвало да се случи? Как може да се постигне всеобщата хармония?
Всички ние имаме нужда от свобода спрямо общество и ситуации, в които може да се окажем принудени да спазваме определени правила, които други хора около нас не само не спазват, но заобикалят и изопачават като така използват съществуването им в наша вреда и в своя полза. Особено ако хората, които правят това, получават по някакви си причини власт, с която управляват обстоятелствата, от които зависи нашият живот. Имаме нужда от свободата да не бъдем зависими от псевдоправила, които само ние трябва да спазваме, и които други заобикалят и пренебрегват, за да се възползват от нашите усилия и страдания. Всякакъв псевдопрогресивен обществен строй, който създава условия за това и позволява такива отношения, е вреден за човешкото развитие и все някога ще бъде разрушен, отречен и заличен, независимо от това с какви привлекателни и помпозни имена се нарича.
Разумното ограничаване от свобода при адекватни правила и неизбежното им спазване, не пречи за постигането на свобода от собствените амбиции, която остава висшата форма на свобода.
12.
Висшата форма на свобода
Един ден преди години се бях зачел в текста на един документален филм за състоянието „кома”. Според филма, по всяко време между десет и петнадесет хиляди американци се борели за живота си в състояние на кома. И още толкова се намирали в пост-коматозно състояние, при което са вече с отворени очи, но осъзнаването не се е възвърнало. Цифрата ми изглеждаше много голяма, може би преувеличена, но това бе поводът да се потопя в представата за това специфично състояние.
Състоянието на кома – изглеждащо като дълбок сън (а и самата дума от гръцки означаваща дълбок сън), но зад което се криеше една ужасяваща медицинска реалност. Хората се страхуваха от комата, а лекарите не знаеха как да я лекуват. Все още не можеше да се направи много за изпадналите в състояние на кома.
Докато се занимавах с онзи текст и си представях болни, изпаднали в кома, картини, каквито сме виждали в редица случаи, тъгата отново ме завладя безцеремонно, когато асоциативно вътрешният ми поглед прескочи и се върна към последните минути с моя баща и към това, което последва после. Мъката ми постоянно се връщаше и винаги си мислех дали можех да направя нещо тогава, какво трябваше да направя, дали можех да го събудя, за да се върне при нас. Той не беше изпаднал в кома, той просто си беше отишъл – внезапно, без предупреждение, макар и болен, но неочаквано. Въпреки че бе в напреднала възраст, аз все си живеех с възприятието, че винаги ще сме така, винаги ще сме заедно, не можех да си представя другото. Но тази мъка, стягаща гърлото… Докато се връщах към тези мигове, запечатали се завинаги в съзнанието ми две години преди това, отново се пренастроих към мисълта за комата. Научаваме се да се отклоняваме от състоянието на мъката, защото тя стяга гърлото, гърдите и душата и става непоносима. Научил ли съм се? Опитвам ли се? Свикваме да спускаме завеса и за момент да се абстрахираме от болката. Защото усещаме как в противен случай се саморазрушаваме.
Завръщайки се към представата за комата, си мислех как съзнанието изключва. И понеже имах една такава теза – че съзнанието е единно и комплексно, че няма подсъзнание или несъзнателно, казах си: "ето една ситуация, когато пациентът е в безсъзнателно състояние и няма как да обориш това". Привидно в дълбок сън без стандартните цикли, от който не можеш да го събудиш. Той наистина е в безсъзнание, лежи и няма външни признаци на съзнателна дейност и реакция на външни дразнители, мозъкът му контролира само жизнените процеси. Външно да, но вътрешно… Знаем ли? И дали той като се събуди, няма да си спомня?
Когато сънувате, след това не можете да си спомните по-голямата част от сънуваните сънища – ситуации, картини, подробности – те потъват навътре, не оставят следи, вече не знаете за тях. Може да се каже, че при безсъзнание продължава да действа подсъзнанието, но може и да се каже, че това е състояние на блокирано съзнание, при което са видими (или достатъчно активни) само определени функции. Но точно сега формулировките не са най-важни.
Докато навлизах в тези мисли за състоянията на съзнанието, обърнал погледа си навътре и представящ си движението и промените във вътрешните пластове, за миг се отвлякох от обкръжаващата ме среда и започнах да потъвам надолу – в лабиринт от коридори, продължаващи в различни посоки и изкачващи се на различни нива.
На един ъгъл в един от магистралните коридори на лабиринта бе застанал човек – вече знаех, че това е един от моите Вътрешни учители. Когато се замислих впоследствие, след като отново бях отвън, за да си припомня как изглеждаше, в първия момент не успях веднага да си спомня. Може би той имаше една обща светеща аура, може би бе точно тогава безплътен, а може би имаше вида на възрастен мъж с побелели коси, с брадичка и с добри, леко уморени и загрижени очи. Не го визуализирах веднага. А малко по-късно си спомних, че изглеждаше като моя баща. В началните периоди на практиката в Първо ниво, не винаги когато излезем от Вътрешната си сфера сме в състояние веднага да визуализираме видяното сред коридорите на лабиринтите. А по време на самото пътуване често първоначално само усещаме, после се оформя ясен образ. Необходимо е време и практика за усвояване на тези процеси.
Бях се приближил до този мой Учител. Вече ясно виждах как изглежда. Разбирах, че все пак и все още не бе баща ми, макар че носеше неговия образ. Беше само един от многобройните ми Вътрешни учители, приел вида, който желаех да виждам. Осъзнавах това, всъщност така си мислех, беше едно от многото подобни усещания, когато приемаш нещо за вярно, за даденост, на основата на някаква налична, заложена там вътре информация. Не беше ли? Не беше ли баща ми? Щях да се върна към този въпрос отново някога в бъдеще, но сега знаех, че още не е настъпил моментът да размишлявам за това. Сега той беше Учителят. Един от водачите ми, явяващи се по различните нива и коридори в лабиринтите на тази Вътрешна сфера. В тази сфера, на това ниво, в този лабиринт. Беше застанал там и ме очакваше. И аз вече знаех защо ме чака на този ъгъл. Щяхме да поговорим, както предстоеше да стане много пъти след това – с него и с други...
Докато се приближавах към Учителя (не вървях по разноцветната мраморна настилка, причудливите нишки в полираните мраморни плочи ми напомняха за коридорите към папската библиотека във Ватикана, където в предишни години няколко пъти бях ходил на аудиенции при покойния папа Йоан Павел Втори, не летях, не плувах, просто моето „Аз” се придвижваше напред към Учителя), отгоре ми като светкавица се вряза една поредица от думи, информационен поток, стоварващ се върху ми като водна струя под налягане. „Грешка. Това не е вярно. Това не е достатъчно. Всъщност вярно е по принцип, но не е висшата форма. Има още, поне още две следващи нива нагоре…” Сега вече знаех, че моят Учител ме чака тук, за да поговорим на тази тема. Наскоро бях измислил една фраза: „Висшата форма на свобода е свободата от собствените амбиции!”
– Висшата форма на свобода е свободата от собствените амбиции! – казах аз.
– По-висша от тази висша форма е свободата от необходимостта да обичаш и да бъдеш обичан! – отвърна Учителят.
Миговете в тази Сфера можеха понякога да имат протяжността, широтата и обхвата на много часове. Часове усещания, колебания и размисъл. Мислите на другите преливаха в съзнанието без думи мигновено. Не беше нужно да говоря, за да ме разбират. А собственото ми съзнание сякаш се разпростираше без форма и плъзгаше в различните посоки към съседни коридори, мислите ми като вихър сякаш бяха в състояние да изпълнят за един миг целия лабиринт, достигайки до всички непознати кътчета, до всяка ниша, портал, зала, рафт, табелка, книга... Всеки миг, един миг само, в който можеше да се случват толкова много, толкова ясни, плътни, живи, реални неща… Това бе така в Сферата. А същевременно, обхватът и протяжността на случващото се тук в Сферата бяха съвсем несъизмерими с "времето" във външната реалност. През всеки миг "навън" възприятията ти в лабиринта можеше да са за минути, часове и дни, или просто да не си в състояние да определиш изминалия период.
– Да – съгласих се аз, – така е.
А Учителят продължи:
– Можеш да си свободен напълно от всякакви амбиции, но дали ще си свободен от желанието, а всъщност – от необходимостта да бъдеш обичан и да обичаш?
Бях се замислил и разбирах, че е точно така. Необходимостта да обичаш и да бъдеш обичан. Тя стои най-отгоре. Висшата форма на свобода би била свободата от необходимостта да обичаш и да бъдеш обичан…
Учителят ми се усмихна тъжно с очи.
– Има още нещо… – каза той. – Необходимостта, желанието да живееш…
Не успях да го разбера веднага.
– Висшата форма – поясни Учителят – свободата от желанието да живееш. Висшата форма на свобода… Но ти ми кажи какво е това – попита Учителят, – желание или необходимост? От какво не сме свободни – от необходимостта да живеем или от желанието да живеем?
– От желанието – отвърнах му аз, – желанието съвместява необходимостта, защото желанието е продиктувано и от разбирането за смисъла, и съответно за необходимостта.
– А сега ми отговори – продължи Учителят, – това ли е висшата форма на свобода – свободата от желанието да живееш? А свободата от необходимостта да обичаш и да бъдеш обичан? Желанието да живееш? Или необходимостта да бъдеш обичан и да обичаш? Кое стои най-отгоре? – запита ме моят вътрешен Учител…
Стоях и го гледах, кроткия му смирен поглед, бръчките по лицето, добротата на очите, в неговия вид беше събрано всичко за мен, целият ми живот се концентрираше в неговата същност…
Не можех да му отговоря още. Не бях сигурен. Кое стои най-отгоре? Обичта или животът? Ако животът е лишен от необходимостта да обичаш и да бъдеш обичан, ще имаш ли желание да продължаваш да го следваш? Достатъчни ли ще са импулсът и стремежът за познание, ако не съществува необходимостта от обич, отдавана и получавана? Ако желанието ти за живот се сведе до стремежа за познание само… Ако можеш да продължиш напред без необходимостта да обичаш… Ако не обичаш дори жаждата си за познание, ако си дотам безстрастен, че по пътя си на опознаване не обичаш дори самото познание… Но ще издържиш ли без необходимостта да бъдеш обичан? Ще издържи ли човешката ти същност на такава ужасяваща самота? Кое стои отгоре – животът или обичта?
– Кое е висшето ниво, Учителю? И искаме ли да постигнем тази свобода? И нужно ли ни е такова „съвършенство”? Присъщ ли ще е за човеците „изтънченият” път на подобно дълбоко извисяване? На такава дълбочинна висша степен на усмиряване на вътрешни импулси, на тези висши степени освобождаване? Или безчувственост, а може би бездушност, или дори и обезсмисляне на самото осъзнаване? Свобода от необходимостта да обичаш и да бъдеш обичан, свобода от желанието за живот…
Учителят прошепна: „Едва ли е възможно ти да я постигнеш, докато не си достигнал до небесните градини, докато не стигнеш до пределите на тази сфера и на следващата, и на идващите там след нея, и вече в края на магистралата на лабиринтите не минеш през Портала… И чак в градините ще можеш да откриеш тези две нива на свобода. И няма друг на този свят, успял в това преди това. Но там ще разбереш, че знанието и понятията ти ще сменят своя смисъл. И онова, което ти изглежда тук като обезсмисляне, там ще се превръща в същността и смисъла. Защото и животът, и обичта, и свободата, и смисълът, и всички ние, и всичко онова, заради което имат смисъл и животът, и обичта, и свободата, там ще видиш в тези градини като едно, но те не са градини, както ти в момента си представяш, а безкрайността на обичта, живота, свободата и силата, събрани в едно, а ти ще бъдеш част от него, без да губиш усета за собственото си „Аз”. Ще поговорим за това и друг път, а ще говориш и с много други от Учителите в лабиринтите пред теб. Но сега ми кажи, като знаеш, че едва ли е възможно дотогава да постигнеш тези две нива, ще желаеш ли да продължиш и да полагаш сили за преждевременното им постигане? Ако все пак съществува дори и малка вероятност за такова „извисяване”, докато все още си в другата реалност. Тези твои бъдещи странствания в лабиринтите може би ще ти помагат за това, но искаш ли го? Искаш ли да се изкачиш до тези две нива на свобода? Докато все още продължаваш да се завръщаш в другата реалност?”
Не успях веднага да осмисля тази поредица от изречения. После много пъти се опитвах да си представя по-ясно казаното от Учителя. И усещах, че разбирането ми за неговите думи е далеч от ясно и изчистено. Но, както предрече той, предстоеше ми да проведа още много срещи и разговори в лабиринтите на сферите.
Тогава мисълта ми отново се върна към идеята за свободата, за желанието за живот и за необходимостта от обич. И продумах на Учителя:
– Мисля си, че не желая да постигна свободата на последните две висши равнища. Не искам да съм толкова свободен и извисен. Поне засега… Може би засега… Ще продължа да мисля за това… Навярно има някакви уточняващи условия и форми, но аз трябва първо да ги видя, да ги открия тук сред тези лабиринти, а после ще ги обмисля…
– Да – отвърна ми Учителят, – имаш достатъчно време за това.
– За момента ми допада тази формула за свободата от собствените амбиции като висша форма на свобода.
– Добре, има някаква хармония в казаното между нас дотук. И така, значи ти искаш да си свободен от амбицията да живееш? – попита Учителят.
– Това не е амбиция, Учителю, това е желание!
– Искаш да си свободен от амбицията да обичаш и да бъдеш обичан?
– Това не е амбиция, Учителю, това е необходимост!
– Значи ти искаш да си свободен – каза накрая Учителят – от амбицията да проникваш навътре в тази Вътрешна сфера, да навлезеш дълбоко в този лабиринт, да се срещнеш с Учителя на моите учители, да проумееш всичко тук и да достигнеш пределите, които са там напред, невидими от тук за теб сега? Искаш да си свободен и от тази амбиция?
– Не, Учителю, това не е амбиция, това е стремеж! Кристално чист стремеж…
Учителят ми се усмихна. Почувствах, че е доволен от това, което казах, и че засега ще ме остави. Аурата му се разшири, започна да се слива с искрящата около нас субстанция. Оставаше усещането ми за неговия поглед, за неговите усмивки, насочени към мен, обгръщащи ме. Знаех, че ми е пожелал успешно пътешествие до следващата ни среща. Животът е едно невероятно пътешествие, беше ми казвал на раздяла. По-нататък тази истина щеше да се доказва много пъти. Сега не само знаех, че е така, но го усещах с цялото си същество. Беше време да се завърна в другата реалност. Изплувах навън. Стоях на бюрото си, пред мен беше текстът на филма за хората в състояние на кома. След малко щях да го разгледам. Усещах как, завръщайки се в другата реалност, огромната сферата на съзнанието ми все повече се свиваше и ограничаваше обхвата си до физическите очертания на черепа ми. Крилата постепенно се прибираха с тежък лек полъх.
1. - Пътят на интегрираното съзнание I. 2010-18
© Copyright: Евгени Алексиев, 2020
Свидетельство о публикации №120031800645
Свидетельство о публикации №120031800645
Рецензии
Много ми хареса. Четох бавно и с голям интерес. Дълбоки размисли.
Благодаря за емоциите, които вля в мен написаното, Евгени!
Бъди здрав, приятелю!
К.
Красимир Георгиев 01.05.2020 14:01 • Заявить о нарушении
Благодаря за емоциите, които вля в мен написаното, Евгени!
Бъди здрав, приятелю!
К.
Красимир Георгиев 01.05.2020 14:01 • Заявить о нарушении
Благодаря много за всички поощрителни рецензии и отзиви, които ми написа през годините. Е.А.
Евгени Алексиев 03.05.2024 09:13 Заявить о нарушении
Евгени Алексиев 03.05.2024 09:13 Заявить о нарушении