Мария Шандуркова - А някой ден нас няма да ни има

А някой ден нас няма да ни има...
Какво е ден, какво е вечността?
В очите ни светлей искра неизтощима,
слухът лови космичната тъга...
Земята ни е слънчева сълза
и ний поглъщаме скръбта неутолима,
когато тя ще се разделя с нас...
Защото някой ден нас няма да ни има...
Какво е ден? Какво е вечността?
Душата си отварям сутрин...
Като от прозорец, заблестял в лъчи
излитат птиците от нея
към оня връх, в мъгла обвит,
към езерото с плачещи върби,
към двора с бащиния стар геран
и знам, че в този ден ще бъда там
до вечерта
пеещи, гугукащи, щастливи
ще се завърнат птиците при мен.
Какво е ден? Какво е вечността?
А вечерта - е дом със говор тих
до бялата стена и рафта с книги,
където цяла нощ, разлистена, не стига
за мъдрост жаждата да утоли,
а нощните щурци издигат
магическите свои гласове,
звездите даже слушат и заспиват
и в ласки се преплитат влюбени ръце.
А някой ден нас няма да ни има...

Перевод Стафидова Владимира

А в  некий день нас быть уже не будет...
А что есть день, эпохи и века?
В глазах горит искра средь серых буден
И на слуху всемирная тоска…
Мы поглощаем скорбь – она нас тянет,
Расстанемся – иначе нам нельзя.
Ведь некий день придёт и нас не станет...
А что есть день? И вечность тоже – что?
Когда с утра я душу раскрываю
И как  в лучах сквозь тёмное окно
Слова мои, как птицы улетают.
Туда наверх,  где скрыл туман
И озеро, и плачущие ивы,
Отцовский дом, колодец и баштан.
Поближе к вечеру, но в этот день
Я точно буду там.
Поющие воркующие птицы
Ко мне вернутся, слышен птичий хор! 
И что есть день, столетий вереницы,
Когда есть дом и тихий разговор?
Вдоль белых стен на полках книги -
Не хватит ночи мудрость их познать, 
Ночной сверчок, конечно, осчастливит
Вас магией прекрасных серенад!
Их даже звёзды слушать не устанут,
Любимых руки ласку обретут.
А некий день придёт и нас не станет…