Приказка за бялата валкирия

   Имало едно време една принцеса, живяла тя в една далечна – далечна държава. Расла, расла и порасна. И реши да се задоми. Реши, и се застяга, е, дълго се стягаше,  най-накрая се стегна.  Стегна се, ама нещо ергените все й се струваха някак си отблъскващи, докато … Веднъж в тези далечни земи дойде по царска служба един принц – весел, широко скроен и с леко сърце.
Срещал се той с принцесата на един бал, запознали се, харесали се, влюбили се,  вдигнали сватба. Заживели заедно, принцът обичал жена си, глезил  я и все гледал всяко нейно желание да задоволи. Затрупвал с цветя и подаръци, по повод  и без, просто така, от обич.
Принцесата пък обичаше изкуство - картини, скулптури, украшения. Започна тя за поръчва на майстори изображения на любимия си. Върху вази, табакери, колони, барелефи, фрески. Например, поръчвала за двореца огромни гоблени,  върху които любимият е изобразен по време на лов, яхнал бял кон, или предвождащ армията си, в позлатени воински одежди и с бляскави отличителни знаци.
И самата тя, гледайки прекрасните изображения, понякога се разплакваше от щастие че притежава това истинско съкровище, велико и прекрасно.
Но, трябва да се каже, че принцът е бил като всички останали,  ис нищо не се отличавал от другите мъже - нито с красота, нито с юнашки ръст, нито с изящен лик, нито с геройски подвизи на царската служба.
Но любовта на принцесата е била толкова силна, та чак болезнена. И започнала тя да тъгува и завижда, че и други жени по балове могат да видят любимия, и нещо повече - да му се любуват! Стана й неприятно и тъжно от това, започна тя да се самосъжалява. 
И полека-лека  започна тя да прибира всички предмети с изображение на любимия, да ги крие в дълбока пещера зад двореца и да я посещава тайно, за да може само тя да им се любува при светлината на свещите и да отправя охранителни молитви..
А след това прибягна и към магии, молейки тъмните сили да направят така, че само тя да може да вижда принца си..
Принцът като научи за това, силно се натъжи, защото разбираше, че сърцето на любимата се втвърдява от ревност. И поиска да свали камъка от сърцето на любимата, да поеме болката и тежестта.
Започна да тъгува, изостави приятели … Все по-рядко ходеше на лов, на празненства всякакви, а най накрая съвсем спря и се усамоти в дълбоката пещера, до съкровищата на принцесата, точно както тя искаше.
Все по-тромава ставаше походката му, движенията, сърцето биеше тежко, бавно, все едно камък.. По-точно мрамор. Все повече той прекарваше дните си лежейки върху голямата бяла маса в подземието, в философски размишления съзерцавайки мраморните сводове на пещерата, отказвайки храна и напитки, не излизайки на бял свят, за радост на принцесата си..
Докато накрая се превърна в бяла мраморна статуя, величествено и спокойно лежаща върху белоснежния каменен постамент..
А принцесата не можела да се нарадва на това усамотяване с любимия! Прекарвала много часове около любимия, радвайки се, че той пак успя да изпълни нейната прищявка.
И само след много време, може би след години, тя забеляза, че той отдавна не е жив, а е хладен и мраморен, но със същата добра и услужлива усмивка гледа я доброжелателно и с любов.
Забеляза това и се уплаши! Та нали той толкова обичаше бързото яздене, весели компании, горещи спорове и разноцветни картини, обичаше слънчевата светлина и трепета на зелените листа, синьото небе и сините цветя.. А сега всичко наоколо него е бяло, застинало, студено..
Качи се тя на върха на планината и горчиво заплака, разбирайки че никога повече в живота й никой толкова добре няма да изпълнинейните желания, за да го направи приятен и весел. И .. се превърна в Бялата Валкирия, лека, като етер, бяла, прозрачна, сред градина от красивите беломраморни лилии, защото и планината стана бяла.
По-точно, планината се превърна в чудесно находище за добив на мрамор, от който в бъдеще ще се правят различни изумителни по красота, белоснежни мраморни изделия.
Дълго тъгуваше Бялата Валкирия, без да напуска своето място! А след това започна невидимо да помага на различни художници – каменоделци, скулптори, да създават прекрасни предмети от  мрамор, който толкова дълбоко обичаше и харесваше..

Съкровищата в пещерата все още са там, някои дори споделят, че ги виждали.. И че Бялата Валкирия позволявала безпрепятствено да им се любуват, та дори да взимат от тях за добър спомен.
Всеки, който не вярва на тази приказка, може да отиде и да се убеди лично, след като пропътува из планината ден, или два, или повече.. Мястото се нарича Илинденци. И до сега местните майстори създават прекрасни предмети от мрамор, и ги предлагат за разглеждане и  …  радост. Век след век, с добра любов.

2015г.


Рецензии