Старата къща

Автор: Генка Богданова

Първо се пропука бялата стена,
а после покривът пробит заплака…
Тъжна като стара, немощна жена,
тя примирено  своят край зачака.

Сгушена е  още в  старият чардак
отдавна мъртвата вита лозница.
Над нея на пролет не запява  пак
от юг завърнала се пойна птица.

Нощем вятър, от самота полудял,
от скука фенерът  тъмен люлее.
От мъка по  хора и смях  онемял,
пресъхнал капчукът звънко  не пее.

На двора тревясал  бадемът стърчи
безплоден, мрачен, поразен в сърцето.
Прозорци, угасващи  вече очи,
се взират жадно далече в полето.

Те сякаш търсят, търсят да открият
следи човешки, стъпки  заличени,
които може би  тревите крият
в зелените си  пазви разлюлени.

Те още търсят бялата пътека,
отдавна вече пуста – запустяла,
Тя някога им връщаше Човека
с душа за родна стряха  замиляла.

Но... само луди ветрове се гонят
сред тази грозна пустош на полето.
И тихо времето от нея рони
отломки мъртви тъжно под небето!