Адажио

ихрушката свирука сякаш със уста
забравено от детството адажио.
Прегърнати набързо ни приспа,
преди за чувствата си всичко да ти кажа.

И трябва утрото да чакам търпеливо.
Не с думи, а с целувки и ръце
да ти разкрия всичките мотиви,
довели ме до твоето сърце.

А как се обяснява красотата!
Не на тялото, на светлата душа!
И как да ти опиша аромата,
с  който ме опива твоята коса...

Но моето сърце намира думи
по-нежни от снежинки и от макове,
с които те довеждам до безумие...
Свирука вятърът в комина своето адажио...

02.01.2014 г.
Петър Пенчев
/Из излезлия през юни 2015 г.сборник с любовна лирика "От първо лице"/               


Рецензии