Обущата на татко

В памет на баща ми

 Едва не закъснях. Защо ли Бог не ме предупреди...
За времето представата внезапно днес загубих.
Висят ти некролозите, закичени по старите липи,
които с тази новина за нова пролет ти събуди.

Заварих те заспал. Лежиш в ковчег като икона бледна.
Свил се е животът ти в юмрук със уморени вени.
Очите ми веднага към обувките погледнаха -
обущарите, естествено, погребват ги със захабени.

Намери ти покоя свой под сухата закрила на панелите.
Как дълго те мотаха, за да те лишат от сенките на двора.
Умря в умората. Със дъх на липов цвят ти е постелята.
Не можеш нищо да им отговориш. За теб завърши спорът.

Прощавам се. Не чувам биенето на камбаната църковна.
По старите закони на раздялата - небето се разплака.
По дългия ни път се влачи шлейфа на добрия спомен.
Единствено зародишът, на Слънцето невидимия корен чака.

Погалвам ти челото, студено като гръцки мрамор бял.
И чувствам как тъга човешка вечна ме обзема.
Но туй не е за мене с тебе, татко, нашата раздяла -
в съня си ще те гоня със обущата от тебе сътворени.

29. 04. 1994 г.
627 Ст.Загора