Отивам си. Така се уморих
да бъда все невидима и тиха.
От мене е останал само вик
и болката, преляла в два-три стиха.
И знам, че вече няма път назад –
пантофките си стъклени износих.
Нозете ми затрупа листопад,
премръзнал от неказани въпроси.
Ще зазорява дълго този път
и бавно ще прелива през стъклата.
Захвърлени на покрива кървят
крилете на посечения ангел.
Най-дългата раздяла предстои –
кой би напуснал лесно необята?
Над мене милостиво ли свисти
зеленият камшик на светлината?
Аз бях един-единствен йероглиф,
за чийто прочит няма задна дата,
кодирала в дъждовния курсив
потайния характер на водата.
Дъждовни апокрифи
© Copyright: Йотова Валентина, 2019
Свидетельство о публикации №119030809148
Свидетельство о публикации №119030809148
Рецензии
