Между нас да си остане!

Автор: Генка Богданова


СТАНА:
Здрасти, Златке, добра среща!
Гледам, че вървиш отсреща,
покрай  детската градина.
Няма как да те подмина,
като с теб сме дружки стари,
а мъжете ни –другари?
„Бързай, - рекох.- да я стигнеш!
Само кръвно да не вдигнеш,
или сърце да разхлопаш,
докато след нея тропаш!“
Уморих се, честно слово!
Дано знаеш нещо ново,
някоя пикантна клюка,
че умирам днес от скука!

ЗЛАТА:
Добра среща, дружке, Стано!
От де идеш рано-рано?
Защо „тичаш“ подир мене,
с тези скърцащи колене ?
Виждаш, че едва се мъкна,
дорде стигна ще  замръкна -
кретам като  баба  стара,
пък тежи ми и товара ?
То пък кой ли върви леко
в тази хлъзгава пътека?
Зиме киша е голяма,
а пък кмета – хич го няма
да оправи тротоара,
че шофьор с кола го кара.
Гледам, че и ти си крива,
май в краката не те бива?
Не си  вече  и чевръста,
сигурно те „стяга“ кръста?
Я да седнем в кафенето!
Помниш го, онуй,  което,
беше някога на мода.
Пиехме кафе и сода,
все набързо, все накратко,
но ни беше, дружке, сладко.

СТАНА:
Да поседнем,  Злате, мила,
че не ми остана сила!
Пуста зима, не се мина!
Не съм виждала и Мина,
мяркам само през стобора,
моята комшийка  Дора.
Близо само тя живее,
но сме скарани със нея.
Толкоз гняв съм й набрала,
че за мене е умряла!
Пуска в двора  ми прасето,
скришом цапа ми прането,
със снахичката ме скара,
тази  кукумявка стара!
Няма с кой да си говоря,
да се скарам, да поспоря,
сочна клюка да науча –
сам – сама съм като куче.

ЗЛАТА:
Тъй е , Станке, право рече,
пък и остаряхме вече.
Всички вкъщи сме се сврели .
Вече не предем къдели,
нито  пък плетем  жилетки…
Кой ли мисли днес за плетки?
За тез пусти сериали
всички вкъщи сме се свряли.
Заболяха ме очите,
свършиха ми се сълзите…,
Вечер  Станьо ми се кара:
- Опомни се, бабо стара!
Гладно ти квичи прасето,
нямаш време за прането,
а от месец, зад вратата,
корен пусна и метлата.
Баници не точиш вече.
А пък моето елече
май ще свършиш догодина,
или като се спомина?

СТАНА:
То и моят Кольо мрънка,
че не точа вече тънко,
че съм тромава, дебела,
със размъкната фланела…
- Цял ден дремеш пред екрана,
затуй стана дебелана! -
той ядосано мърмори.
Ама с него аз не споря.
Мъже! Все са недоволни!
Не ни искат стари, болни,
искат да сме млади  вечно
като в младостта далечна.
Те гълчат, но ний си траем,
караме я както знаем.
И какво като мърморят,
друго могат ли да сторят?

ЗЛАТА:
Я ги остави мъжете!
Да си поговорим двете,
за комшийката ти Рада.
Тя, горката много страда.
Плака ми, че  Слави пиел,
и, че без вина я биел -
уж, че била тя свадлива,
и „устата“ и ревнива.

СТАНА:
Между нас да си остане,
Слави хич не е имане!
Все на честен се преструва,
пък самият той  мърсува
с две жени от махалата,
тъй , че права е жената!
Ама тя какво очаква
като само се оплаква?
Не изгони таз гадина,
в мъки младостта й мина.

ЗЛАТА:
При нас всичко е наред,
с тебе имахме късмет –
може вечно да мърморят,
ама няма грях да сторят…
Божке, мръкнало се вече,
а до  вкъщи е далече!
Станьо пак ще ми се кара,
че вечеря все  с попара.
Уж поседнахме за кратко,
пък си бъбрим сладко – сладко,
много съм се застояла.
Ще изпусна сериала!
Тъкмо стигна до където
в затвор пратиха Айшето,
а етървата й гадна
бебенцето й открадна…
Окъснях! Такси ще спра,
вкъщи да се прибера,
че ще му изпусна края
и ще се ядосвам, зная.