Ревността е змия люта

Автор: Генка Богданова

Аман, Боже, от комшии,
от кавги и разправии,
незаслужени  обиди!
Бял ден Ганьо да не види,
дето с мене все се кара:
ту за керемида стара,
че му паднала във двора,
ту, че тиква до стобора
посадила съм  нарочно.
Правела тя сянка точно
над лехата му с марули.
Орехът ми с прът обрули,
щото птиците събирал.
Денем мира не намирал -
вдигали те шум до бога,
разболял се от тревога.
Преди седмица причака
и преби ми котарака,
че мяучел по стрехата
и се стряскала снахата
от любовните мераци
на проклетите котаци.

Вчера счепкахме се здраво
и в очите му направо
заявих му, че ревнува.
Че пред мен – петак не струва!
Яд го е,  че  преди време
не кандисах мен да  вземе
и за булка взе  Мария
Хем проклета, грозотия,
хем  е „плесната“ в устата,
хем е злобна и „чепата“.
Казах истината гола,
но  „настъпих му мазола“
та нахвърли се на мене,
като  сапун се разпени!

И нарече ме  „антика“!
„Бабишкера“ си! - ми вика!
Дрънка, че съм остаряла,
че съм вече изкуфяла,
че съм била „старо харо“
и вмирисана на старо
куца сврака във краката.
Че ревнувам аз самата,
и добре това си зная,
но не искам да призная.
Рече ми:  „Пукни от злоба,
ще ти изкопая  гроба,
после хоро ще играя,
че се отървах накрая!
Ти ми изгори душата
и пред мен си виновата!“

То пък, хора, бива, бива,
но да мразим тъй не бива!
Да се помни, да се знае,
люта змия ревността е!
Храни се с омраза, злоба,
може да ни вкара в гроба.