Димчо Дебелянов. Старый бивак

Старый бивак
...........Д.Т.Калфову

Некогда мы были там вдали,
где под небом ясным да со взгорья
тихой Струмы солнечный налив
устремился к ласковому морю.

Где у пашен сданных бурьяну,
зноем чёрным выжженных до боли,
помнили разбойничью войну
хижины безлюдные доколе.

Где с зари пока не сморит сон
поступью размеренной пехота
под суровый лязг и перезвон
пыль дорог чеканила поротно.

С воробём в натруженной руке
мы в строю тогда и там однажды
в горестно возлюбленном мирке
обрели вселенскую пропажу.

Раз во сне подъём– и тишина:
сновиденье заняла дорога,
день манил, а ночь вблизи, черна,
нас одна напутствовала строго.

(Про себя гадая по луне,
трактом мы шагали как сторонкой.
Звуки раздавались в стороне
в тишине испуганной и звонкой.)

Брод немирный одолели мы...
Берег нов, стары же судьбы наши...
Из долины близкой– выдох тьмы,
скорбный дождь как сеет хоть не пашет

по шатрам... С судьбой наедине
ностальгия вновь меня уносит
на бивак оставшийся во сне,
в сердце опустелом словно осень,

поздняя... Ну где же мои вы,
смелые, неистовые с бездной?..
Там бурьян по трупикам травы
в забытье без помину исчезнуть

с мемуаром: солнца коловерть,
наши последембельские виды,
реки крови, граявшая смерть,
надвое печали и обиды...

перевод с болгарского Терджимана Кырымлы


Старият бивак

на Д. Т. Калфов

Някога ний бяхме там отвъд–
в оня тих и слънчев край, отдето
Струма морна от далечен път,
праща първи поздрав на морето.

Там сред плодната зеленина
на лъки, от златен зной горени,
спомняха разгромната война
само хижите обезлюдени.

И от призори до първи сън
стъпките на рой сурови войни,
като тежък непрестанен звън,
тръпнеха сурови и нестройни.

Всеки завой там ни бе познат,
всеки кът– тъй горестно възлюбен,
сякаш всеки– в този малък свят
бе намерил своя свят изгубен...
 
Но един и в сън нечакан час
нашия притихнал сън разсече–
тръгнахме... нощта бе пак пред нас,
ясний ден– тъй блед и тъй далече.

(Помня, че през тази нощ на юг
странна скръб вещаеше луната
и при всеки стон и всеки звук
звънка бе и плаха тишината.)

Ето ни сега на други бряг...
Друг– брегът, съдбата– все еднаква...
Близката долина лъха мрак
и дъждът, скърбящ и тих, потраква

по палатките... Аз пак съм сам
и мечта тъжовна ме увлича
в стария бивак, пустинно ням,
който в тази тежка нощ прилича

на едно сърце... Къде са те–
смелите ръце, гърди железни?...
Бурен в знойните лъки расте
и в безименна забрава чезне

споменът за оня слънчев кът,
дето жадните за радост тиха
в дни на много кръв и много смърт
мирен сън и мирни скърби пиха...

Димчо Дебелянов