Христо Смирненски. Зимние вечера

Зимни вечери
Зимние вечера

1.
Городской кладбищенский
пуст и мрачен вечер;
шаг за шагом тишатся
в тьме да мгле исчезнуть.

Злобно зырят здания
в жёлтые монокли;
тополь дух без звания
в инее под кокон.

Провода серебряны–
струны да пушисты;
наст урчит размеренно
сапогам «ложись ты».

Скорбью провороненный
нищий в небе нищем,
острый, тонкий, огненный
серп дорогу ищет.

1.
Като черна гробница и тая вечер
пуст и мрачен е градът;
тъпо стъпките отекват надалече
и в тъмата се топят.

Глъхнат оградите, зловещо гледа всяка
с жълти стъклени очи,
оскрежената топола– призрак сякаш–
в сивата мъгла стърчи.

Странни струни са изопнатите жици,
посребрени с тънък пух,
и снегът, поръсен с бисерни искрици,
хрупка с вопъл зъл и глух.
   
А в мъглата– през безплътните и мрежи
мълком гаснеща от скръб,
младата луна незнаен път бележи
с тънкия си огнен сърп.


2.
Вървя край смълчаните хижи,
в море непрогледна мъгла,
и вечната бедност и грижа
ме гледат през мътни стъкла.

В стъклата с десница незрима,
под ледния дъх на нощта,
чертала е бялата зима
неземни сребристи цветя.

Но ето къщурка позната;
в прозореца детска глава;
и грубо гърмят в тишината
пияни хрипливи слова.

Завърнал се в къщи– безхлебен,
пиян пак– бащата ругай:
и своя живот непотребен,
и своята мъка без край.

Завесата мръсна, продрана,
и едър мъглив силует
размахва ръцете в закана,
от помисли странни обзет.

Децата пищят и се молят,
а вънка, привела глава,
сред своята скръб и неволя
жена проридава едва.

2.
Иду беспросветным туманом
край мёртвой трущобной гряды,
чьи грязные окна– арканы
забот, безнадёги, нужды.

где щедро зима написала
серебряных– в меру казны–
без счёту ни много ни мало
цветов из садов неземных.

Знакомый домишко: в оконце
головка ребёнка видна,
и слышатся всхлипы как с донца,
и хриплая ругань со дна.

Вошёл я без спросу: хозяин
без хлеба клянёт свою жизнь,
на большее хоть не дерзая,
а то берегись и держись.

На грязной и мятой постели
несчастна, бледна, голодна,
под вой безначальной метели 
рыдает в подушку жена.


3.
Сдавленным плачем– увечная,
кровью нестылой в виски 
заспанной улицей мечется
песня глубинной тоски.

Скрипочка вскрикнула за душу
снежных бездушных седин–
следом за цыпочкой, надо же,
бубен лихой зарядил.

Табор ли к бедным по хлебушек
ночью без звёзд и луны?..
Чу, задолдонили лешие
молотбойцы сквозь сны.

Тёплыми, серыми, ватными
космами вея, пополз
дым из барака горбатого–
рады сосульки до слёз.

Сталь ледяная алмазная
воет, шипит и ползёт,
золотом слёзным несказанным
брызжет на белый позём.

Синие, жёлтые, алые
искры под стрёкот летят.
Чёрные добрые малые
ковали бьют не шутя.


3.
Сякаш плачът и дочули са,
сякаш са ехо в снега–
звъннаха в сънната улица
песни на скрита тъга.

Трепка цигулка разплакана,
сепна тя зимния сън,
мигом след нея, нечакано,
хукнаха звън подир звън.

Пак ли са старите цигани?
Пак ли по тъмно коват?
Чукове, сръчно издигнати–
сръчно въртят се, гърмят.

Трепна в бараката сгушена
пламък разкъсан и блед;
а от стрехата опушена
спускат се змийки от лед.

Пламва стомана елмазена,
вие се, съска, пълзи–
с тежките чукове смазани,
пръска тя златни сълзи.

Синкави, жълти и алени
снопчета пламък трептят,
в огнен отблясък запалени,
черни ковачи коват.


4.
Сизоватной клокотной хламиды
полы волочит туман пока,
вязнет в них, без силы не изыдет
посвист паровозного гудка.

Силуэты странные маячат
вынырнуть и снова утонуть:
высветит фонарь их– и упрячет
влажная прилипчивая муть.

Вот плывёт как призрак из могилы–
смерти и живым ещё назло–
некто неприкаянный, немилый–
горбясь и вздыхая тяжело.

С кладбища живых ещё неспешно
словно в гроб безлюдным декарбём
нищий возвращается в ночлежку
с мальчиком своим поводырём.

Братья мои бедные по жизни,
утлые рабы нужды и зла,
беды ваши подлые большие,
радость ваша трудная мала.

Медный звон далече раздаётся–
полночь бьют.
Потёмка на краю
золотые отблески не солнца
по снегу скользят пропасть затем.

Сквозь стекло оконное сочится
и горчит,
исчадие кручин,
бабы слёзной горемычный причит
под горенье трепетной свечи.


4.
А навън мъглата гъста тегне,
влачи своя плащ злокобно сив,
и всуе се мъчи да пробегне
остър писък на локомотив.

Мяркат се незнайни силуети,
идат странни– странни гинат пак:
електричен наниз морно свети,
през завесите от черен мрак.
 
И в мъглата жълтопепелява,
в нейното зловещо празненство,
броди тежко, неспокойно плава
някакво задгробно същество. 

Той е– слепия старик се връща,
с него натоварено дете,
потопени в хаоса намръщен,
бавно, бавно се разтапят те.

Братя мои, бедни мои братя–
пленници на орис вечна, зла–
ледно тегне и души мъглата,–
на живота сивата мъгла.

Тежък звън като в сън надалеч прозвъни.
Полунощ ли е пак?
В уморения мрак
като копия златни пламтят светлини
и се губят по белия сняг. 

Струят се без ред бледожълти петна
от прозореца в скреж,
и– разкъсващ, зловещ–
през стъклата процежда се плач на жена,
и горят и трептят свещ до свещ.


5.
Сред стаята ковчег положен,
в ковчега– моминско лице,
и жълти старчески ръце
у дъсченото черно ложе.
   
Проточено ридай старуха,
нарежда горестни слова,
в миг потреперва и едва
сподавя кашлицата суха.

Неясно по-стените голи–
пробягват сенките завчас;
пред мъничък иконостас
детенце дрипаво се моли.

В прозореца свещите бледни
целуват ледени цветя,
и, в свойта кратка красота,
цветята се топят безследно...

5.
Ковчег положен во светлице:
у чёрным выморенных досок
ладони старческого воска
да личико младой девицы.

Рыдая причиты, старуха
то дрогнет кашель заглотнув,
то гробовому полусну сну
на миг предаст остатки духа.

По стенам голым пляшут тени.
В закуте троице икон
оборвыш молится в поклон
в безмолвье шёпотном смятенья.

В окне чахоточные свечи
целуют индея цветы–
и гибнет зимней красоты
венец прелестнейший– невечен....

Христо Смирненски
перевод с болгарского Терджимана Кырымлы