Все някой ден ще замълчи – ранена – птицата у мене,
която имаше очи и брод за моите Вселени.
Пленена – сякаш в пещера, която няма вход и изход –
аз – нито бяла, ни добра, и дума няма да извикам.
Ще слушам всички гласове, които вечер ми шушукат –
из своите си бесове, задрямали без мен в улука,
от ореха – ревнив и див, изронил рими костеливи
и драскал със зелен молив – по строфите ми тъй свенливи.
Ще бродя в златната гора на спомените – и ще питам –
а бях ли някога добра и ромол тих връз бели листи?
Дали раздадох до троха и светлината, и покоя?
Живях под срината стреха – ту ничия, ту само твоя...
Но стига ми това, че бях сълзата в твоите зеници –
жена, която пръска смях и цяла нощ сънува птици.
Втора цедка живот
© Copyright: Йотова Валентина, 2018
Свидетельство о публикации №118101008794
Свидетельство о публикации №118101008794
Рецензии
