Теодор Траянов. Последний прометеид

Последний прометеид
памяти Михаила Юрьевича Лермонтова

Кавказ, товарищ мой небесный,
безмолвно молишься без сна
по тем, кровавым сладким веснам–
увы, пришла полынь-весна;
пождёшь героя возрожденья,
когда сочтутся семь планет-
и воплотится прежний гений,
да сгинет ночь в живом огне.

Над снегом, глиной, льдом и камнем
не жив, не мёртв, в седой дали
дух вековечного изгнанья
витает, горд и молчалив,
то ль небом проклят, то ль землёю
за что неведомо пленён,
клянёт и доброе, и злое-
их вволю нёсший миру клон.

Своим предвиденьем ранимый,
душой не внемлющий уму,
сам Прометей непокоримый
внушает сыну своему:
«Судьбу отца не воплощая,
живи как все и будь здоров–
небесным ладом не отчаем,
земной приемли стол и кров!»

Отец напрасно наущает
к измене отпрыска своя–
прометеид необычаен:
с потачки звёзд отмщеньем пьян
земным коснеющим зевесам,
любовью к миру упоён,
не покорён неволей тесной,
бунтарь отцу подобно он.

В полночь, когда был предан миром
распятый юноша-поэт,
с креста его титан незримый
похитил тайно почём свет.
Кавказ, товарище небесный,
читай бессмертные стихи–
геройский дух по прави честной
воздаждь тиранам за грехи!

перевод с болгарского Терджимана Кырымлы


Последният прометеид
В памет на Михаил Юревич Лермонтов

Кавказ, Кавказ, другар небесен,
и тая нощ безсънен бдиш,
и тихо, в прежни дни унесен,
молитва горестна мълвиш,
и тежък спомен те разяжда
за оня редък, звезден миг,
когато геният се ражда
с лика на бъдещ мъченик!

Над твойте снежни океани,
над Казбек, стръмен и мъглив,
духът на вечното изгнание
витае горд и мълчалив.
Съдбата ли го тук затвори,
или небето прокълна,
с земята нищо не говори,
и от звездите— ни с една.

В какъв ли спомен неспокоен,
в какъв ли сън незабравим,
сам Прометей, вековен воин,
възпира своя син любим:
«Не тръгвай с мойта бранна лира,
витязе, гибелно лъчист,
сърце, което не умира,
живее в мрачна летопис!»
 
Не казва ли уста смълчана,
и погледът с любов пропит,
че верен на света остана
последният Прометеид!
Той, смел потомък непокорен,
от небесата къс отпра,
и с огъня им животворен
най-тъмните сърца съгря!
 
От всички тайни небосклони
той махна божия печат,
и пред скръбта на милиони
доплува корабът слънчат.
Уви! Човекът малодушен
остана в самоволен плен,
и с уплах, в свойта кръв заслушан,
проклина огъня свещен!

И в оня ден, светът когато
предаде юноша-поет,
титан невидим спря земята
и взе трупа, от кръста снет.
А ти, Кавказ, другар небесен,
над скъпа памет тъжен бдиш,
и тихо, в вечността унесен,
безсмъртни стихове мълвиш!

Теодор Траянов