Дочакаха върбите да се върна
в разгара на едно зелено лято,
под светлината на луна бакърена,
с коси, разрошени от топъл вятър.
Дочакаха тревите да пристъпя
забързано към къщата на баба.
Отвори се вратата, скръцна тръпка,
но ме посрещна старата ни ябълка.
Приседнах под надвесените клони,
да вдишам аромата на земята.
Геранът сигурно ме е запомнил,
но аз се чувствам някак непозната.
Макар, че полъх на трендафил
ме гали с обичливите си пръсти,
звездите, тези светещи семафори
премигват както в детството ми – дръзки
и чувствам тежестта на стряхата
навежда се към мене за прегръдка.
Възможно ли е още както някога
от тази обич да отпия глътка?
Тежестта на стряхата
© Copyright: Ани Монева, 2018
Свидетельство о публикации №118061708404
Свидетельство о публикации №118061708404
Рецензии